Зима синьо

Алистър Рейнолдс

превод от английски: Armydreamer

След първата седмица хората започнаха да напускат острова. С всеки ден трибуните ставаха все по-пусти. Големите туристически кораби потеглиха обратно към междузвездното пространство. Арт-маниаци, коментатори и критици започнаха да стягат багажа си във Венеция. Разочарованието им се носеше над лагуната като неприятна миризма

Бях сред малкото, останали на Мурджек, и се връщах всеки ден на трибуните. Гледах с часове, присвила очи срещу трептящата синя светлина, отразена от повърхността на водата. Обърната с лице надолу, бледата фигура на Зима се движеше толкова мудно от единия край на басейна до другия, че някой можеше да я обърка с носещ се труп. Докато тя плуваше, аз се чудех как щях да разкажа историята й и кой щеше да я купи. Опитах се да си спомня името на първия вестник, за който работех преди време на Марс. Не плащаха колкото в някои от големите издания, но част от мен намираше идеята за връщане там за приятна. Беше минало доста време... Допитах се до АМ с желанието да разбута паметта ми и да се сетя за името на вестника. След него имаше толкова много други... стотици, ако не се лъжа. Но нищо не изникна. Трябваше ми кратка прозявка, за да осъзная, че бях разкарала АМ миналия ден:

- Кери, сам-сама си - казах си на глас. - Започвай да свикваш.

Плуващата в басейна фигура измина една дължина и започна да се връща към мен.

Две седмици по-рано седях на площада Сан Марко по обед и наблюдавах как белите статуетки се плъзгат по белия мрамор на часовниковата кула. Небето над Венеция гъмжеше от кораби, закотвени корпус до корпус. Коремите им бяха обвити в огромни, светещи панели, настроени така, че да подхождат на истинското небе. Гледката ми напомняше на произведение на творец отпреди Експанзията, чиято специалност са дразнещи окото трикове с перспектива и композиция: безкрайни водопади, вплетени гущери. Създадох един умствен образ и попитах пърхащото присъствие на АМ, но то не успя да извлече името.

Допих си кафето и се приготвих за сметката.

Бях дошла в тази беломраморна версия на Венеция, за да присъствам на откриването на последната творба на Зима. От години се интересувах от твореца и се надявах да уредя интервю с него. За съжаление, няколко хиляди други в бранша имаха абсолютно същата идея. Не че беше от голямо значение с каква конкуренция се състезавах: Зима не говореше.

Сервитьорът постави сгънато картонче на масата ми.

Всичко, което ни беше казано, бе да стигнем до Мурджек – воден свят, за който повечето от нас дори не бяха чували. Единствената причина Мурджек да е известен беше, че на него се намираше сто седемдесет и първото копие на Венеция и една от само трите Венеции, пресъздадени изцяло в бял мрамор. Зима бе избрал Мурджек за дом на последното си произведение, както и за мястото, на което ще обяви оттеглянето си от обществения живот.

С натежало сърце взех сметката, за да видя какви са щетите. Но вместо очакваната сума вътре имаше малка синя картичка, изписана с изящен златен курсив. Синият оттенък беше същият ронлив аквамарин, който Зима бе превърнал в своя запазена марка. Картичката беше адресирана до мен, Кери Клей, и в нея пишеше, че Зима иска да разговаря с мен за откриването. В случай че проявявам интерес, трябваше да бъда на моста Риалто точно след два часа.

В случай че проявявам интерес.

В бележката се казваше, че не трябва да нося никакви записващи материали, дори лист и химикалка. Като допълнение, в картичката се споменаваше, че сметката вече е оправена. Почти се осмелих да поръчам още едно кафе и да ги накарам да го пишат към нея. Почти, но не съвсем.

* * *

Когато пристигнах по-рано на моста, прислужникът на Зима вече беше там. Зад гъвкавото стъкло на манекенското тяло на робота пулсираха сложни неонови механизми. То се поклони и проговори меко:

- Мис Клей? Щом сте вече тук, може да тръгваме.

Роботът ме придружи до стъпала, които водеха към водата. Моят АМ ни следваше, пърхайки над рамото ми. Един транспортьор се носеше в очакване, увиснал на метър на водата. Роботът ми помогна да се настаня на задната седалка. АМ тъкмо се канеше да се вмъкне след мен, когато роботът вдигна предупредително ръка.

- Опасявам се, че ще трябва да го оставите тук – никакви записващи устройства, нали си спомняте?

Погледнах към металиково зеленото колибри, опитвайки се да си спомня кога за последно бях лишена от вечно бдящото му присъствие.

- Да го оставя?

- Тук ще е в пълна безопасност и ще можете да си го вземете, когато се върнете след падането на нощта.

- А ако откажа?

- Страхувам се, че в такъв случай няма да има среща със Зима.

Усетих, че роботът няма намерение да се мотае наоколо в очакване на моя отговор. Мисълта, че ще съм далече от АМ, ме накара да изтръпна. Но исках това интервю толкова много, че бях готова да се съобразя с всичко.

Казах на АМ да остане тук, докато не се върна.

Послушната машинка се обърна на другата страна, проблясвайки в металическо зелено. Беше като да изпращам с поглед част от самата мен. Стъкленият корпус се уви около мен и почувствах вълната на анти-нулевото ускорение.

Венеция се наклони под нас, след това се втурна към хоризонта.

Създадох тестови въпрос, с който попитах АМ коя беше планетата, на която празнувах седемстотния си рожден ден. Не дойде нищо: бях вън от обсега на допитване, можех да разчитам единствено на напоената си от възраст памет.

Наведох се напред.

- Имате ли право да ми кажете защо е всичко това?

- Опасявам се, че той не ми каза – отвърна роботът, а лицето му изникна на тила. – Но ако се почувствате неудобно, когато и да е, можем да се върнем във Венеция.

- Засега съм добре. Кой друг получи благоволението на синята картичка?

- Доколкото знам, само вие.

- А ако бях отказала? Щяхте ли да поканите някой друг?

- Не - каза роботът. – Но нека не се залъгваме, Мис Клей. Вероятността да отклоните поканата беше малка.

Докато летяхме, шоковата вълна на транспортьора дълбаеше канал от пяна в морето зад него. Помислих си за четка, прокарана през блажна боя върху мрамор, която разкрива бялата повърхност отдолу. Извадих поканата на Зима и я вдигнах срещу хоризонта пред нас, опитвайки се да реша дали синьото е по-близко до това на небето или морето. На фона на тези две възможности картичката трептеше неопределимо.

Зима синьо. Беше съвсем конкретно нещо, определено научно на езика на ангстрьоми и плътности. Ако сте художник, може да си уредите известно количество от него, забъркано по тази спецификация. Но никой никога не използваше Зима синьо, освен ако не правеше с него изявление по адрес на самия Зима.

 Когато се появи в обхвата на общественото внимание, Зима вече беше уникален. Беше преминал през радикални процедури, за да може да издържа на екстремни условия, без да носи бремето на защитен костюм. Зима имаше вида на добре сложен мъж, облечен в прилепнало боди, до момента в който човек не се приближеше и не видеше, че дрехата е всъщност самата му кожа. Покриваше го от главата до петите и представляваше синтетичен материал, който можеше да бъде настроен в различни цветове и тъкани, в зависимост от настроението му и обстановката. Можеше да наподобява облекло, ако социалната му среда го изискваше. Кожата можеше да съдържа налягане, когато той пожелаеше да изпита вакуум, както и да се втвърдява, за да го предпази от смазващата тежест на газов гигант. Въпреки тези фини подобрения кожата предаваше пълна гама от сензорни впечатления към мозъка му. Той нямаше нужда да диша, тъй като цялата му сърдечно-съдова система бе заменена с животоподдържащи механизми, организирани в затворен кръг. Нямаше нужда да яде или пие; нито да изхвърля телесни отпадъци. Тялото му гъмжеше от дребни машинки, които му позволяваха да издържа на дози радиация, които биха убили обикновен човек за минути.

С тяло, защитено по този начин от крайностите на околната среда, Зима бе свободен да търси вдъхновение където поиска. Можеше да се носи из космоса, лице в лице с някоя звезда, или да броди из горещите каньони на планета, където металите течаха като лава. На мястото на очите му имаше камери, чувствителни към огромна част от електромагнитния спектър, които бяха свързани с мозъка му посредством сложни обработващи модули. Синестетичен мост му позволяваше да чува визуална информация все едно бе някаква музика; да вижда звуци като симфония от впечатляващи цветове. Кожата му функционираше като антена и го правеше чувствителен спрямо промени в електрическите полета. Когато това не беше достатъчно, той можеше да се включи към информационните потоци на редица придружаващи го машини.

При всичко това, изкуството на Зима нямаше как да не бъде оригинално и грабващо вниманието. Неговите пейзажи и звездни полета се отличаваха с извисеност и екстатичност, целите потопени в светещи, стимулиращи цветове и дразнещи окото трикове с перспективата. Нарисувани с традиционни материали, но в неимоверни мащаби, те бързо привлякоха ядро от сериозни купувачи. Някои се озоваха в частни колекции, но фреските на Зима започнаха да се появяват на обществени места из цялата галактика. Дълги десетки метри, те въпреки това бяха изградени от детайли, които погледът можеше да обхване. Повечето бяха нарисувани отведнъж. Зима не се нуждаеше от сън и затова работеше без прекъсване до завършването на творбата.

Фреските несъмнено бяха впечатляващи. Откъм композиция и техника те бяха абсолютно съвършени. Но в тях имаше и нещо мрачно и студено. Това бяха пейзажи без човешко присъствие, с изключение на предполагаемата гледна точка на самия творец.

Иначе казано: бяха приятни за гледане, но не бих окачила някоя вкъщи.

Очевидно не всеки споделяше това мнение, иначе Зима не би продал толкова много произведения. Но не можех да не се чудя колко души купуваха картините заради това, което знаеха за художника, вместо заради стойността на самите творби.

Така стояха нещата, когато за първи път обърнах внимание на Зима. Видя ми се интересен, но леко кичозен; може би достоен като материал за статия, в случай че нещо се случи с него или изкуството му.

И наистина се случи нещо, но на всички – на мен включително – ни отне доста време, за да забележим.

Един ден, след по-продължителен от обикновено период на създаване, Зима представи фреска, която се отличаваше с нещо. Беше рисунка на виеща се, нашарена от звезди мъглявина, гледана от безвъздушна скала. На ръба на кратер в средната далечина, закриващ част от мъглявината, се мъдреше малък, син квадрат. На пръв поглед изглеждаше все едно цялото платно е било оцветено в синьо и Зима просто е оставил нищожна част неоцветена. Квадратът нямаше никаква плътност; нито детайл или намек за връзката му с пейзажа или фона. Беше без сянка и каквото и да е нюансово влияние върху заобикалящите цветове. Но квадратът бе поставен там нарочно: вглеждане по-отблизо показваше, че той наистина е бил дорисуван върху скалистата устна на кратера. Значеше нещо.

Квадратът беше само началото. Оттогава насетне всеки стенопис, който Зима представяше на външния свят, съдържаше подобна геометрична фигура: квадрат, триъгълник, овал или някаква форма от този род, вградена нейде в композицията. Мина немалко време преди някой да забележи, че оттенъкът синьо е един и същи от картина на картина.

Беше Зима синьо: същият нюанс на синьото от картичката със златните букви.

През следващите десетина години абстрактните форми доминираха все повече във всяка композиция, избутвайки останалите елементи. Космическите гледки преминаха в тесни граници, пленили празни кръгове, триъгълници, правоъгълници. Ако ранните творби се отличаваха с пищен художнически почерк и дебели слоеве боя, то сините форми бяха пресъздадени с огледална гладкост.

Стреснати от нахлуването на абстрактните сини форми, обикновените купувачи обърнаха гръб на Зима. Не след дълго Зима представи първата от изцяло сините си фрески. Достатъчно голяма, че да покрие едната страна на сграда с хиляда етажа, тя бе определена от мнозина за най-екстремното нещо, на което е способен Зима.

И да искаха, не можеха да грешат повече.

* * *

Усетих как транспортьорът намалява скорост с приближаването ни към малък остров: единствения обект наоколо.

- Вие сте първата, която ще видите това – каза роботът. – Гледката от космоса е невъзможна заради изкривяващ екран.

Островът беше дълъг около километър: нисък и с формата на костенурка, ограден от тясна линия блед пясък. Към средата се издигаше до равно плато, върху което растителността бе разчистена в нещо като правоъгълник. Различих и неголяма плоскост в отразяващо синьо, положена на земята и заобиколена от нещо, което изглеждаше като етажи от трибуни.

Транспортьорът намали височина и скорост, люлеейки се надолу, докато не спря точно на ръба на пространството, затворено между зрителските скамейки. Замря до една ниска, обсипана с бели камъчета вила, която не бях забелязала по време на кацането.

Роботът излезе и ми помогна да се измъкна от транспортьора.

- Зима ще дойде след малко – каза, преди да се върне обратно в машината и да изчезне в небето.

Изведнъж се почувствах страшно сама и ужасно уязвима. Откъм морето повя лек вятър и духна пясък в очите ми. Слънцето пълзеше надолу към хоризонта и скоро щеше да захладнее. Точно когато започнах да усещам паренето на паниката, от вилата излезе мъж, който енергично търкаше длани. Той тръгна към мен, следвайки пътека от камъни.

- Радвам се, че успя да дойдеш, Кери.

Беше Зима, разбира се, и за миг се почувствах глупаво, задето се съмнявах, че ще покаже лицето си.

- Здравей – казах плахо.

Зима протегна ръка. Здрависахме се и усетих някак пластмасовата материя на изкуствената му кожа. Днес тя беше в матово оловно сиво.

- Хайде да седнем на балкона. Залезът е чудесна гледка, нали?

- Чудесна е – съгласих се.

Обърна ми гръб и пое към вилата. Докато вървеше, мускулите му се стягаха и издуваха под оловната тъкан. Кожата на гърба му на места проблясваше като покрита с люспи, все едно върху й имаше мозайка от огледални парченца. Той беше красив като статуя и мускулест като пантера. Беше хубав мъж, дори след всички промени, но никога не бях чувала да има любовница или личен живот от каквото и да е естество. Изкуството му беше всичко за него.

Чувствах се нелепо и с вързан език, когато го последвах. Зима ме въведе във вилата през старомодна кухня и старомодна дневна, пълни с хилядолетни мебели и украси.

- Как мина полетът?

- Добре.

Той спря внезапно и се обърна към мен.

- Забравих да проверя... роботът настоя ли да оставиш своя AideMemoire*?

- Да.

- Добре. Исках да говоря с теб, Кери, не с някакъв записващ сурогат.

- С мен?

Оловната маска на лицето му оформи учудено изражение.

- Използваш ли и многосричкови думи, или все още не си стигнала дотам?

- Ъъъ...

- Спокойно – каза той. - Не съм тук, за да те изпитвам, унижавам или нещо подобно. Това не е капан и ти си в безопасност. Ще се върнеш във Венеция преди полунощ.

- Добре съм – скалъпих. – Просто съм леко зашеметена.

- А не трябва. Едва ли съм първата известна личност, която си срещала, нали?

- Е, не си, но...

- Хората ме намират за страшен – рече. – В крайна сметка го преодоляват и после се чудят за какво е бил целият този шум.

- Защо мен?

- Защото винаги питаше учтиво – отговори Зима.

- Бъди сериозен.

- Добре. Има още нещо, макар че ти наистина помоли учтиво. Отдавна ми харесва работата ти. Хората нерядко са ти се доверявали да предадеш истината каквато е, особено към края на дните си.

- Ти говореше за оттегляне, не умиране.

- Каквото и да е, пак ще е напускане на обществения живот. Работата ти винаги ми се е струвала истинна, Кери. Не си спомням някой да се е оплаквал от грешна интерпретация в твоите писания.

- Случва се от време на време - отвърнах. – Ето защо гледам винаги да имам AМ под ръка, за да не се съмнява никой в казаното.

- Това няма да е от значение при моята история – каза Зима.

Погледнах го остро.

- Има и още нещо, нали? Друга причина да извадиш името ми от шапката.

- Искам да ти помогна – каза.

* * *

Когато повечето хора говорят за неговия Син период, те имат предвид ерата на истински огромните фрески. И с огромни искам да кажа огромни. Съвсем скоро те бяха станали толкова големи, че се извисяваха над сгради и цели градски пространства, достатъчно мащабни, за да могат да бъдат зърнати от орбита. Из Галактиката двадесеткилометрови листове в синьо хвърляха сянка над частни острови или се издигаха от разкъсвани от бури морета. Разходите никога не бяха проблем, тъй като Зима имаше много съперничещи си спонсори, които се надпреварваха да финансират най-новото му и най-огромно творение. Композициите продължаваха да растат, докато не се стигна до необходимостта от сложни, Слот-тек устройства, които да ги държат изправени срещу гравитацията и времето. Те пробиваха през планетарни атмосфери и се подаваха в космоса. Светеха със своя собствена мека светлина. Извиваха се в дъги и ветрила така, че цялото зрително поле на гледащия да е напоено в синьо.

Зима вече беше неимоверно известен, дори на хора, които не проявяваха особен интерес към изкуството. Той беше странният киборг звезда, който правеше огромните сини структури; мъжът, който никога не даваше интервюта или пък намеци за личното значение на изкуството му.

Но това беше преди сто години. Зима едва започваше.

След това структурите станаха твърде трудни, за да бъдат поддържани от планети. Зима с радост се премести в междупланетното пространство, творейки огромни, свободно носещи се листове от синьо с диаметър от десет хиляди километра. Вече не работеше с четки и бои, ами с флотилии от роботи миньори, които разкъсваха астероиди, за да набавят суровия материал за неговите творения. Сега цели звездни икономики се надпреварваха да спонсорират работата му.

Горе-долу по това време поднових интереса си към Зима. Присъствах на едно от неговите “опакования на луна”: затварянето на цяло небесно тяло в син контейнер с капак, подобно на шапка в кутия. Два месеца по-късно той опръска целия екваториален пояс на газов гигант в синьо, а аз имах билет за първия ред и за това събитие. След шест месеца промени химията на повърхността на минаваща покрай слънце комета така, че опашката й остави следа в Зима синьо из цяла слънчева система. Но аз дори не се доближавах до някаква история. Продължавах да моля за интервю и той продължаваше да отказва. Знаех само, че обсебеността на Зима по синьото се дължи на повече от обикновена творческа прищявка. Без разбиране на тази мания нямаше история, а единствено анекдот.

Анекдоти не пишех.

Затова чаках и изчаквах. И тогава – както милиони други – разбрах за последната творба на Зима и се отправих към фалшивата Венеция на Мурджек. Не очаквах интервю или нови разкрития. Просто трябваше да бъда там.

* * *

Излязохме на балкона през плъзгащи се стъклени врати. Около бяла маса бяха разположени два обикновени бели стола. Върху нея имаше напитки и купа с плодове. Пусти земи се спускаха стръмно към далечината отвъд балкона без парапет, разкривайки ясна гледка към морето. Водата беше спокойна и подканваща под залязващото слънце, чието отражение приличаше на сребърна монета.

Зима ми направи знак да седна на един от столовете. Ръката му се колебаеше над две бутилки вино.

- Червено или бяло, Кери?

Отворих уста за отговор, но нищо не излезе. Обикновено, в този момент между въпрос и отговор моят АМ щеше тихо да е насочил избора ми към една от двете възможности. Без побутването от него се чувствах като в мисловен застой.

- Червено, мисля – каза Зима. – Освен ако не си силно против.

- Не че не мога да реша и сама – обадих се.

Зима ми сипа чаша червено, след което я вдигна към небето, за да провери прозрачността му.

- Естествено – каза.

- Просто ми е леко странно.

- А не трябва – отвърна ми. – Това е начинът, по който си живяла стотици години.

- Естественият начин, имаш предвид?

Зима сипа и на себе си чаша червено вино, но вместо да отпие, само вдъхна от аромата.

- Да.

- Но в това да съм жива хиляда години след раждането ми няма нищо естествено – казах. – Органичната ми памет се пренасити преди около седемстотин години. Главата ми е като къща с прекалено много мебели. Ако искам да вкарам нещо, трябва да махна друго.

- Да се върнем към виното за момент – предложи Зима. – Обикновено разчиташ на съвет от АМ, нали?

 Свих рамене.

- Да.

- АМ винаги ли предлага една от двете възможности? Винаги червено вино или винаги бяло вино, например?

- Не е толкова просто – казах. – Ако имам силни предпочитания към едното, а не другото, тогава да, АМ винаги препоръчва едното вино пред другото. Но не и аз. Харесвам червено понякога, а друг път бяло. Понякога не искам никакво вино.

Надявах се, че не е очевидно колко съм притеснена. Но след цялата абсурдна шарада със синята картичка, робота и транспортьора последното нещо, за което исках да говоря със Зима, беше собственият ми неуспешен опит да си спомня.

 - Значи е на случаен принцип? – попита. – АМ би предложил както бяло, така и червено?

- Не, не е и така. АМ е с мен от стотици години. Виждал ме е как пия вино няколко хиляди пъти при няколко хиляди различни обстоятелства. Знае, с високо ниво на надеждност, какъв би бил моят точен избор на вино в рамките на определени параметри.

- И ти следваш съветите му сляпо?

 Отпих от червеното.

- Разбира се. Не мислиш ли, че е някак детинско да вървя срещу него само за да защитя идеята за свободна воля? В крайна сметка, по-вероятно е да съм доволна от предложението му.

- Но ако от време на време не пренебрегваш предложенията, няма ли да се окаже, че животът ти се е превърнал в поредица от предсказуеми решения?

- Може би – отвърнах. – Толкова ли е лошо това? Ако съм щастлива, какво значение има?

- Не те критикувам – каза Зима. Усмихна се и се отпусна в стола си, снижавайки леко напрежението от поредицата въпроси. – Малко хора разполагат с АМ днес, нали?

- Не знам – отговорих.

- По-малко от процент от цялото население на галактиката. – Зима помириса виното си и погледна към небето през чашата. – Почти всички останали там са приели неизбежното.

- Е, и? Само машини могат да се справят с хиляда години памет.

- Но различен вид машина – каза Зима. – Невроимпланти, изцяло интегрирани в себеусещането на личността. Неразличими от биологичната памет. Няма да е нужно да се допитваш до твоя АМ при избора на вино; няма да ти се налага да чакаш онова шепнещо потвърждение. Просто ще знаеш.

- И къде е разликата? Позволявам на машина, която е с мен навсякъде, да записва преживяванията ми. Тя не пропуска нищо и е толкова ефективна в предвиждането на допитванията ми, че почти никога не трябва да се чудя за каквото и да е.

- Машината е уязвима.

- Всичко се копира и архивира редовно. И е толкова уязвима, колкото биха били имплантите в главата ми. Съжалявам, но това просто не е разумен довод.

- Права си, разбира се. Но има и един по-сериозен аргумент срещу АМ. Прекалено съвършен е. Не знае как да изкривява или забравя.

- Не е ли това идеята?

- Не точно. Когато си спомняш нещо – този разговор, може би, след сто години – ще има елементи от него, които няма да възстановиш правилно. И все пак тези грешно запомнени детайли ще станат част от спомените ти и ще са все по-ярки и плътни с всяко едно спомняне. След хиляда години споменът ти от този разговор може да има малко общо с реалността. А ти ще се кълнеш, че в паметта ти всичко е запазено точно както е било.

- Но ако AM беше дошъл с мен, щях да имам безупречен спомен за всичко.

- Да – каза Зима. – Но това не е жива памет. Това е фотография: механичен процес на запис. Замразява въображението, не оставя място за детайли, които да бъдат запомнени избирателно. – Спря да говори, колкото да пресуша чашата си. - Представи си, че почти всеки път, когато се е случило да седнеш навън някой такъв следобед, си избирала червено вино и като цяло не си имала повод да съжаляваш за решението. Но веднъж, по една или друга причина, нещо те кара да пробваш с бяло – не по преценката на АМ – и то се оказва великолепно. Всичко магически си пасва: компанията, разговорът, атмосферата на късния следобед, невероятната гледка, еуфорията от леката опияненост. Перфектен следобед, преминал в перфектната вечер.

- Това може и да няма нищо общо с избора ми на вино – казах.

- Да – съгласи се той. – А и АМ със сигурност няма да отдаде особено значение на тази специфична комбинация от обстоятелства. Едно единствено отклонение няма да повлияе върху прогностичния му модел в кой знае каква степен. Пак ще каже “червено вино” следващия път, когато го попиташ.

Усетих неприятния гъдел на осъзнаването.

- Но човешката памет не работи така.

- Не. Тя ще се закрепи за онова изключение и ще го натовари с ненужна важност. Ще увеличи приятните моменти от спомена за следобеда и ще потисне по-малко приятните: непрестанно жужащата в лицето ти муха, тревогата да не изпуснеш лодката за вкъщи и подаръка за рожден ден, който трябва да купиш на сутринта. Всичко, което ще си спомняш, ще е златното сияние на удоволствието. Много вероятно е следващия път да избереш бяло вино, както и по-следващия. Цял модел на поведение ще се окаже променен от един момент на отклонение. АМ никога няма да допусне това. Ще трябва да действаш против съветите му отново и отново, преди той с неохота да промени модела си и да започне да предлага бяло вместо червено вино.

- Добре – казах, все още желаейки да говорим за Зима, а не за мен. – Но каква е разликата на практика между това паметта ми да е в главата ми и извън нея?

- Огромна – отговори Зима. – Спомените, съхранявани в АМ, са фиксирани завинаги. Можеш да го питаш колкото си искаш и той няма да пропусне или подсили нито един детайл. Но имплантите работят различно. Създадени са, за да се интегрират идеално в биологичната памет до такава степен, че носещият ги да не усеща разлика. Поради именно тази причина те са пластични, изменяеми, подвластни на грешките и изкривяванията.

- Несъвършени – казах.

- Но без несъвършенството няма изкуство, а без изкуството няма истина.

- Несъвършенството води до истината? Това беше добро.

- Имам предвид истината в едни по-висш, метафоричен смисъл. Онзи златен следобед? Той е истината. Споменът за мухата не би го променил в значима степен. Само би го разводнил.

- Няма нито следобед, нито муха – казах. Търпението ми вече бе почти изчерпано. – Виж, благодарна съм, че ме покани. Но очаквах да има и нещо повече от тази лекция за начина, по-който организирам спомените си.

- Всъщност – започна Зима, - всичко това имаше смисъл. И то за двама ни. – Той остави чашата. – Да се поразходим? Искам да ти покажа басейна.

- Слънцето още не залязло – казах.

Зима се усмихна.

- Ще има и други залези.

Поведе ме по друг път из къщата. Преминахме през различна врата от тази, през която бяхме влезли. Криволичеща пътечка лазеше бавно нагоре между стени от бял камък, които сега се къпеха в златното на залязващото слънце. Накрая стигнахме до равното плато, което бях видяла от транспортьора по пътя насам. Нещата, които бях помислила за зрителски трибуни, бяха точно това: стъпаловидни структури, високи около тридесет метра, със стълби отзад, водещи до различните нива. Зима ме поведе в сгъстяващите се сенки под най-близката пейка, след това през тайна врата към заграденото пространство. Синият квадрат, който бях видяла отдалече, се оказа скромен правоъгълен плувен басейн, който беше пресушен.

Зима ме поведе към ръба.

- Басейн – казах. – Не се шегуваше. За това ли са трибуните?

- Тук ще се случи – отвърна Зима. – Представянето на последното ми произведение и оттеглянето ми от обществения живот.

Басейнът не беше изцяло завършен. В далечния ъгъл един малък, жълт робот лепеше керамични плочки. Участъкът близо до нас беше напълно покрит с плочки, но ми направи впечатление, че на места са счупени и пукнати. Не можех да съм съвсем сигурна заради следобедната светлина – а и сянката пречеше, – но цветът им беше много близък до Зима синьо.

- След като си боядисвал цели планети, не мислиш ли, че това е леко разочарование? – попитах.

- Не и за мен – каза Зима. – За мен тук е краят на моето пътешествие. До тук води всичко.

- До един олющен басейн?

- Това не е кой да е стар басейн – отвърна той.

* * *

Разведе ме из острова, докато слънцето се плъзгаше към морето и всички цветове избледняваха.

- Старите фрески дойдоха от сърцето ми – каза Зима. – Рисувах мащабно, защото така изискваше предметът на творчеството ми.

- Резултатите бяха добри – отвърнах.

- Халтура. Огромни, шумни, претенциозни, популярни, но в крайна сметка бездушни. Това, че идваха отвътре, не ги правеше добри.

Не казах нищо. Гледах на творчеството му по същия начин: беше необятно и нечовешко като вдъхновението си, но единствено киборгските модификации по Зима придаваха някаква уникалност на произведенията му. Беше като да възхваляваш рисунка, сътворена от някой, който държи четката със зъбите си.

- Творбите ми не казваха нищо за космоса, което самият космос да не може да изрече сам. Но най-вече те не говореха нищо за мен. Какво като стъпвах във вакуум или плувах в течен азот? Какво като можех да виждам ултравиолетови фотони или да вкусвам електрически полета? Модификациите, които си причиних, бяха отвратителни и крайни. А те не ми дадоха нещо повече от това, което един телеробот предлага на твореца.

- Мисля, че си малко суров към себе си – казах.

- Никак даже. Мога да го кажа сега, защото знам, че все пак създадох нещо смислено. Но когато се случи, стана съвсем непредвидено.

- Сините неща ли имаш предвид?

- Сините неща – кимна. – Започна случайно: грешка при нанасянето на един цвят върху почти завършено платно. Петънце блед син аквамарин на почти черен фон. Резултатът бе разтърсващ. Все едно внезапно се бях докоснал до някакъв наситен, древен спомен, до област от моя опит, в която този цвят е най-важното нещо на света.

- Какъв беше споменът?

- Не знаех. Познавах само начина, по който цветът ми говореше, като че ли съм чакал цял живот, за да го намеря и освободя. – Той се замисли за момент. – Винаги е имало нещо в синьото. Преди хиляда години Ив Клайн каза, че то е същността на самия цвят: цветът, който означава всички останали цветове. Един човек прекарал цял живот в търсене на определен нюанс на синьото, който си спомнял от детството. Започнал да се отчайва от неуспеха в търсенето, мислел, че си е въобразил точно този оттенък, че такъв не може да съществува в природата. И тогава един ден попаднал на него. Бил цветът на бръмбар в природонаучен музей. Плакал от радост.

- Какво е Зима синьо? – попитах. – Цветът на бръмбара?

- Не – отговори ми. – Не е бръмбар. Но трябваше да знам отговора, без значение къде щеше да ме отведе той. Трябваше да знам защо този цвят значи толкова за мен и защо така превзема творчеството ми.

- Ти си му позволил да го превземе – казах.

- Нямах избор. Колкото по-наситено и доминиращо ставаше синьото, толкова по-силно усещах близостта на отговора. Имах чувството, че само ако можех да се потопя в цвета, ще узная всичко, което желаех. Ще разбера себе си като творец.

- И? Успя ли?

- Разбрах себе си – промълви Зима. – Но не беше това, което очаквах.

- Какво научи?

Зима не ми отговори дълго време. Продължихме да вървим бавно, а аз изоставах леко зад крачещата мускулеста фигура. Захладняваше и ми се щеше да бях предвидила да си взема яке. Щях да попитам Зима дали може да ми даде някое, но не ми се искаше да отклонявам мислите му посоката, в която бяха поели, накъдето и да водеше тя. Винаги най-трудната част от работата ми е била да държа устата си затворена.

- Говорихме за несъвършенствата на паметта – каза.

- Да.

- Собствената ми памет бе незавършена. Откакто инсталираха имплантите, помня всичко, но това са само последните триста години от живота ми. Знаех, че съм много по-стар, но си спомнях само фрагменти от живота преди имплантите; натрошени парчета, които не знаех как да събера в едно. – Той забави и се обърна към мен, а угасващата оранжева светлина на хоризонта се плъзна по страните му. – Знаех, че ще трябва да се ровя в миналото, ако искам някога да разбера значението на Зима синьото.

- Колко назад се върна?

- Беше като археологическа разкопка – каза той. – Проследих спомените си до най-ранното надеждно събитие, случило се веднага след вграждането на имплантите. То ме отведе до Карков 8, свят в Примката на Гарлин, на около деветнадесет хиляди светлинни години оттук. Всичко, което помнех, беше името на мъж, когото съм познавал там – Кобарго.

Кобарго не ми говореше нищо, но дори и без АМ знаех нещо за Примката на Гарлин. Беше регион в Галактиката, обхващащ шестстотин обитаеми системи, притиснати от три големи икономически сили. Обичайните междузвездни закони не важаха в Примката на Гарлин. Беше територия на бегълци.

- Карков 8 беше свят, специализирал се в производството на определен продукт – каза Зима. – Цялата планета беше впрегната с цел да се предложи медицински услуги, каквито няма другаде. Незаконни кибернетични модификации, за това става въпрос.

- Там ли... – не довърших изречението.

- Там станах това, което съм – каза Зима. – Естествено, след престоя си на Карков 8 направих още промени по себе си – повиших толерантността си към екстремни условия на средата, увеличих силата на сетивата си – но същността на това, което съм, се роди под ножа в клиниката на Кобарго.

- Значи преди да отидеш на Карков 8, си бил нормален мъж? – попитах.

- Тук става по-сложно – започна Зима, стъпвайки внимателно по пътечката. – Когато се върнах там, се опитах да открия Кобарго, разбира се. С негова помощ, предполагах, щях да успея да разбера смисъла на фрагментите, които носех в главата си. Но Кобарго го нямаше, беше изчезнал някъде из Примката. Клиниката още съществуваше, но вече под ръководството на внука му.

- Обзалагам се, че не е изгарял от желание да говори.

- Да; трябваше ми време да го убедя. За щастие, разполагах със средства за това. Малко подкуп, малко принуда. – Тук той се усмихна леко. – Накрая се съгласи да отвори архивите на клиниката и да провери записаното от дядо му за моето посещение.

Завихме на един ъгъл. Морето и небето вече бяха неразличимо сиви, без следа от синьо.

- И какво се случи?

- Според документите, никога не съм бил човек – каза Зима. Направи пауза, преди да продължи, в думите му нямаше място за съмнение. – Зима никога не е съществувал преди пристигането ми в клиниката.

Какво не бих направила за един записващ робот или – при липсата на такъв – за обикновен стар бележник и химикалка. Намръщих се, като че ли това щеше да накара паметта ми да заработи по-добре.

- Тогава кой си бил?

- Машина – каза. – Сложен робот: автономен изкуствен интелект. Когато пристигнах на Карков 8, вече бях на векове, както и законово напълно независим според закона.

- Не – проговорих, клатейки глава. – Ти си човек с машинни части, не машина.

- Документите в клиниката бяха пределно ясни. Пристигнал съм като робот. Андроформен робот, със сигурност – но очевидна машина, въпреки това. Разглобили са ме и ядрените ми когнитивни функции са били преместени в отгледано в цистерна биологично тяло домакин. – Той потупа с пръст оловния си череп. – Вътре има много органичен материал, както и много кибернетични устройства. Трудно е да се каже къде започва едното и къде свършва другото. А още по-трудно е да се каже коя част е господарят и коя – робът.

Погледнах фигурата до мен, опитвайки се направя умствения скок, нужен ми, за да започна да гледам на нея като на машина – дори и такава с меки, клетъчни компоненти – а не като на човек. Не можех; все още.

Спрях.

- В клиниката може да са те излъгали.

- Не мисля. Щяха да са много по-щастливи, ако не бях разбрал.

- Добре – казах. – Но само заради спора...

- Такива бяха фактите. Те могат лесно да бъдат проверени. Проучих и документите от митницата на Карков 8 и открих, че автономен робот е навлязъл във въздушното пространство няколко месеца преди медицинските процедури.

- Не е задължително да си бил ти.

- Друг такъв робот не се е доближавал до света в продължение на десетилетия. Нямаше как да е бил друг. Още повече, че документите показваха и мястото, от което роботът е тръгнал.

- Което е?

- Свят отвъд Примката. Линтан 3, в Архипелага Муара.

Отсъствието на АМ беше като липсата на зъб.

- Не знам дали го знам.

- Най-вероятно не го знаеш. Не е типът свят, който би посетила по собствен избор. Редовните надсветлинни не стигат до там. Единствената цел, с която бих отишъл там, ми се струваше, че е...

- Ти си бил там?

- Два пъти. Веднъж преди процедурата на Карков 8 и отново съвсем скоро, за да установя къде съм бил преди Линтан 3. Следата бе започнала да става все по-неясна, меко казано... но аз зададох правилните въпроси, порових се в точните информационни бази и най-накрая открих откъде съм дошъл. Но това все още не беше окончателният отговор. Имаше много светове, а веригата ставаше по-ефимерна с всеки следващ, посетен от мен. Но на моя страна имах упорството.

- И парите.

- И парите – Зима отчете забележката ми с леко кимване. – Те помогнаха неописуемо много.

- Какво откри накрая?

- Стигнах до началото на пътя. На Карков 8 бях бързомислеща машина с интелигентност на човешко ниво. Но не винаги съм бил толкова умен и сложен. Подобрявал съм се стъпка по стъпка, според възможностите, които времето и обстоятелствата предоставяли.

- Сам?

- Накрая, да. Оттогава съм станал анонимен и законно независим. Но е трябвало да достигна определено ниво на интелигентност, преди да ми позволят такава свобода. Преди това съм бил проста машина... нещо като семейна ценност или домашен любимец. Предавали са ме от един собственик на следващия, поколение след поколение. Всеки добавял нещо. Всеки ме е правил по-умен.

- А как си започнал?

- Като един проект – отговори той.

* * *

Зима ме поведе обратно към басейна. Екваториалната нощ се бе спуснала бързо и сега басейнът грееше в изкуствените светлини на многото прожектори, наредени над трибуните. Роботът вече бе приключил със залепването и на последната плочка.

- Вече е готов – каза Зима. – Утре ще бъде запечатан, а вдругиден ще го напълним с вода. Ще пречиствам водата, докато не добие нужната чистота.

- А след това?

- Ще се приготвя за представлението си.

Докато вървяхме към басейна, той ми разказа всичко, което знаеше за произхода си. Зима бе започнал съществуването си на Земята преди моето раждане. Бил е сглобен от хобист, талантлив млад мъж с интереси в областта на практическата роботика. В онези дни мъжът бил част от многото групи и индивиди, опитващи се да решат трудната задача за изкуствения интелект.

Възприятие, навигация и автономно решаване на задачи били трите неща, които най-силно вълнували младия мъж. Създал много роботи, сглобявайки ги от комплекти, счупени играчки и резервни части. Умовете им – ако въобще заслужават това определение – били споени от вътрешностите на изхвърлени компютри, а елементарните им програми едва не се пръсвали, когато достигали предела на процесорната и паметовата скорост.

Младият мъж напълнил дома си с тези прости машини, като за всяка проектирал различна дейност. Един робот бил паяк с лепкави крайници, който лазел по стените на къщата и събирал прахта от рамките на картините. Друг дебнел мухи и хлебарки. Хващал ги, смилал ги и използвал енергията от химичния разпад на биомасата им, за да се премести на друго място в къщата. Имало такъв, който непрестанно пребоядисвал стените така, че цветовете да отиват на смяната на сезоните.

Един робот обитавал басейна му.

Трудел се безспирно нагоре-надолу и покрай керамичните стени на басейна, чистейки ги до блясък. Младият мъж можел да си купи евтин чистач от компания за доставки по домовете, но му било интересно да създаде робот от нищото, следвайки собствени принципи за дизайн. Дарил робота със система за виждане във всички цветове и с достатъчно голям мозък, за да може да преработи визуалната информация в модел на обкръжението си. Позволил му да взима свои решения относно най-добрата стратегия за почистване на басейна. Позволил му да избира кога да чисти и кога да изплува, за да зареди батериите си чрез слънчевите панели, групирани на гърба му. Вдъхнал му примитивна идея за възнаграждение.

Малкият басейночистач научил младия мъж на много неща за основите на дизайна на роботи. А той заложил уроците и у другите домашни роботи, докато един от тях – обикновен чистач – станал  толкова силен и автономен, че младият мъж започнал да го предлага като комплект чрез поръчка по пощата. Продавал се добре и година по-късно мъжът започнал да го предлага като преустроен домашен робот. Роботът имал огромен успех и скоро фирмата на младия мъж се превърнала в лидер на пазара на домашни роботи.

За десет години светът се напълнил с неговите умни и енергични машинки.

Никога не забравил малкия басейночистач. Все го използвал като опитен робот за нов хардуер и нов софтуер. Постепенно той се превърнал в най-умното от всички негови създания и единственото, който мъжът отказвал да разглоби и използва на части.

Когато мъжът умрял, чистачът останал за дъщеря му. Тя продължила семейната традиция и натрупала още интелигентност в машината. След нейната смърт той преминал в ръцете на внука на младия мъж, който живеел на Марс.

- Това е онзи басейн – каза Зима. – В случай, че вече не си се досетила.

- След цялото това време? – попитах.

- Много е стар. Но керамиката издържа. Най-трудната част беше намирането му. Трябваше да го изровя изпод два метра почва. Беше на място, което са наричали Силиконовата долина.

- Плочките са в Зима синьо – промълвих.

- Зима синьо е цветът на плочките – поправи ме внимателно. – Просто това е нюансът, който младият мъж избрал за плочките в басейна си.

- Значи част от тебе си е спомнила.

- Оттам започнах. Груба малка машинка с интелект, достатъчен единствено за да се движа из басейна. Но това беше моят свят. Всичко, което знаех, всичко, което ми трябваше да познавам.

- А сега? – попитах, вече опасявайки се от отговора.

- Сега си отивам у дома.

* * *

Бях там, когато го направи. Трибуните вече бяха натежали от хора, дошли, за да гледат представлението, а небето над острова беше мозайка от кораби, надвиснали един до друг. Изкривяващият екран беше изключен и зрителските платформи на корабите гъмжаха от стотици хиляди далечни свидетели. Вече можеха да видят басейна с неговата огледално равна и ясна като джин вода. Можеха да видят Зима, застанал на ръба със соларните панели на гърба, проблясващи като змийски люспи. Никой от зрителите нямаше представа какво следва и какво е значението му. Очакваха нещо – публичното откриване на творба, която евентуално ще смаже всичко, създадено от Зима до този момент – но можеха само да се взират с объркана загриженост в басейна, чудейки се как той би могъл да се мери с раздиращите атмосферата платна или целите светове, обвити в синьо. Продължаваха да мислят, че басейнът е за отклоняване на вниманието. Истинското произведение на изкуството – вестителят на оттеглянето на твореца – трябва да е нещо различно, невиждано, очакващо да види бял свят в цялото си величие.

Това си мислеха.

Но аз знаех истината. Знаех каква е, докато гледах как Зима застава на ръба на басейна и се предава на синьото. Беше ми казал как точно ще стане: бавното, методично изключване на висшата мозъчна дейност. Не беше от значение, че всичко е необратимо: от него нямаше да остане достатъчно, че да съжалява за изгубеното.

Но нещо щеше да остане – зрънце съществуване – точно толкова, колкото му трябва на едно съзнание да разбере, че го има. Достатъчно, за да знае какво го заобикаля, да може да извлича капчици удоволствие и удовлетвореност от извършването на задача, независимо колко безсмислена е тя. Никога няма да му се налага да напуска басейна. Соларните пластинки ще му осигуряват цялата енергия, от която има нужда. Никога няма да остарее или да се разболее. Други машини ще се грижат за острова му, ще защитават басейна и тихия, бавен плувец от набезите на времето и годините.

Ще минат векове.

Хиляди години, милиони.

Какво ще стане после, никой не знае. Но това, с което бях наясно бе, че Зима никога няма да се умори от задачата си. Умът му нямаше достатъчно капацитет, за да усети скука. Той се бе превърнал в чисто преживяване. Ако чувстваше някаква радост от плуването в басейна, то тя беше почти безмозъчната еуфория на опрашващото насекомо. Това му стигаше. Било му е достатъчно в онзи басейн в Калифорния и бе достатъчно сега, хилядолетие по-късно, в същия басейн, но на друг свят, около друго слънце, в далечна част на същата галактика.

Колкото до мен...

Оказа се, че си спомням повече от срещата ни на острова, отколкото ми бе позволено. Мислете каквото щете, но изглежда нямах толкова нужда от умствените патерици на АМ, колкото си представях, че имам. Зима се оказа прав: бях позволила на живота ми да се води от сценарий, направен като план. По време на залез виното бе винаги червено и никога бяло. На борда на надсветлинния кораб един клиник инсталира няколко невронни паметови разширения, които би трябвало да ми служат в следващите четири или петстотин години. Някой ден ще ми трябва друго решение, но точно този мнемоничен мост ще премина, когато стигна до него. Последното нещо, което направих, преди да освободя АМ, бе да прехвърля наблюденията му в празните пространства на разширената ми памет. Все още не усещам събитията като случили се на мен, но те се настаняват по-удобно с всяко следващо припомняне. Променят се и омекват, а важните моменти греят малко по-ярко. Предполагам, че стават по-неточни с всеки момент на припомняне, но както каза Зима: може би именно в това е смисълът им.

Сега знам защо говори с мен. Не беше просто заради умението ми да пиша биографични истории. Беше заради неговото желание да помогне на някого да продължи напред към промяна, преди той да направи същото.

Накрая реших как точно да напиша историята му и я продадох на стария си вестник, “Марсианска хроника”. Беше хубаво да се завърна на старата планета, особено след преместването й в по-топла орбита.

Това стана много отдавна. Но, колкото и странно да звучи, аз все още не съм приключила със Зима.

На всеки няколко десетилетия се качвам на някой надсветлинен за Мурджек, спускам се на улиците на онзи блестящ бял аватар на Венеция, вземам транспортьора до острова и се присъединявам към шепата упорити зрители, разпръснати из трибуните. Тези, които идват, като мен, сигурно още усещат, че творецът е приготвил още нещо... последна изненада. Вече са прочели статията ми, поне повечето от тях, така че знаят какво означава бавно плуващата фигура... но продължават да не се тълпят. Трибуните ехтят без звук и с тъга, дори в натоварените дни. Но никога не съм ги виждала напълно празни, което, предполагам, е нещо като знак. Някои хора го разчитат. Повечето никога няма да го разберат.

Но това е изкуството.

* AideMemoire - от фр. – паметна бележка, букв. – помощна памет – бел. преводача

Още материали свързани с автора:

Интервю с Алистър Рейнолдс за Starlighter.info
Алистър Рейнолдс - профил
Алистър Рейнолдс: Сагата "Пространството на откровенията"

Коментирай...