h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl
Да обичаш Сам Сама

Armydreamer и k.

(Продължение от брой 14)

Too much love will kill you
Just as sure as none at all...
(от помагало по мелодика, трети клас по Унисис)

Сама

а)

- Желанието – рече й старият тек – е това, заради което съществува нашият свят.

Тя не му повярва, но остана известно време с него, за да се полюбува на светещите му очи. Жълти и червени искри играеха върху гладката черна повърхност под клепачи, които никога не се склапяха. Нищо не беше толкова живо в тялото пред нея, колкото очите.

Ако наистина има желание, помисли си тя и легна до стария тек, то е в тези очи. Винаги отвъд мен.

От лявата й ръка беше изпълзяла змия на насладата, сега забила зъби във вените на мъжа, увила част от тялото си около мускулестата му дясна ръка. Съсухрената кожа на тека и лъскавите люспи на влечугото се търкаха една о друга в ритъм, който идваше някъде от момичето и се хранеше с енергия от център в тялото на мъжа. Допреди малко той, който се казваше Адат, но предпочиташе да го наричат Габриел, и тя, която искаше да забрави името си, защото то й напомняше за всичко, което й беше отречено – Дезире, която сама се бе нарекла Сама, бяха едно. Нито жена, нито мъж. Това цяло, напоено в химикали и сглобено от неизговоримите страсти на двамата, се роди и умря в тялото на змията, под студените люспи и дълбоко зад раздвоения й език.

Тя е само машинка. Нищо повече.

Сама затвори очи, изтри спомена за секса  (змията се прибра в лявата й ръка с тихо изсъскване), стана от леглото (легло! класическото обиталище на желанието... жалко, че класиката е просто илюзия) и каза на тека:

- Беше хубаво, но не искам пак. Ти си твърде... силен.

Той заби нокти в корема си, кожата поддаде, разкъса се и зейна рана, червена като жадна уста. Пръстите му се задвижиха все едно свиреше на пиано и между устните на раната се появиха метални зъби.

- Имам още нещо – каза й той – което няма как да не ти хареса. Това – ноктите му заскърцаха по разкрития метал – ме изключва напълно. Ставам като бебе. Тогава някой трябва да поеме грижите за мен изцяло.

Тя изключи всичко в ума и под кожата си. Затвори се плътно пред него и предложението му.

- Не искам.

И си тръгна.

 

б)

- Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?

Хумата до Сама приличаше на сестра й, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра й изгаряше хората – можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея – а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.

- Не знам – отвърна Сама. – Отдавна съм така. В мен има черна дупка. Дори сестра ми не успя да я запълни, а тя вилня и горя, както само истинските хуми могат.

Другата кимна.

- Чувала съм за хора като вас. Живеете и в двата потока с лекота. Хуми и теки – за вас това не са трайни избори, а просто... дрехи. Но съм чувала и че не знаете какво искате, затова го търсите във всички възможни потоци.

Сама не каза нищо и се опита да си спомни името на хумата.

- Олга.

- Да, Олга. Защо дойде при мен, Олга?

- Ти ме повика. Когато се разминахме в парка, кожата ти светеше.

- Но и ти няма да ми помогнеш, нали?

- Няма, да. Знам го само като те галя, така, не ми трябва повече.

Сама мълчеше.

- Бих могла да остана с теб още, разбира се. Да раздвижа мускулите ти с още един масаж, но няма да мога да ги пренаредя както искаш...

- Знам, Олга.

Момичето стана и от това легло. Потта й бе оставила сянката й завинаги по белите чаршафи. Сега светлината се плъзгаше по голото й тяло, без нито една прашинка мрак да й пречи.

- Хареса ми, наистина – каза и облиза устни. Вкусът на хумата изчезна под езика й като спомена за тека. – Но не е нещо, което бих правила много пъти. Ще настръхвам по-малко и ще съм по-скована с всеки следващ дъх, ще...

- Разбирам те – тихо изрече Олга и Сама се зачуди дали жената действително бе изрекла думите, или те се появиха в главата й с милването на хумата.

После замръзна: статуя, оставена на ръцете на почти непозната скулпторка. Хумата продължи да я гали – корема и нагоре, гърдите и брадичката. Дланта й говореше нещо на кожата на момичето, но думите се губеха в някаква черна пропаст, която се отваряше с всяко докосване. Същото беше и с целувките.

~остани~ощесъвсеммалко~Сама~~~остани~~нищо друго~

 

в)

Сама често вървеше по непознати улици. Сега бе поела из една от новите приумици на теките: кварталът се наричаше Променящият се град и тук всичко беше винаги друго. Момичето не знаеше накъде ще завие или дали онзи фонтан пред нея ще остане фонтан, докато стигне до него.

Идваше тук, защото движещият се град я успокояваше. Той беше нейното огледало. Крачеше напред и се връщаше назад. Назад към онзи момент, в който майка й, онази, която я бе носила в себе си, й каза: Ти си като вода, момичето ми. Приемаш всички форми. И името ти значи желание. На онзи стар език... Майка й, която познаваше стихиите толкова добре. Сигурно имаше нещо вярно в думите й. След това спираше и чакаше някоя сграда да се смали с един-два етажа и в небето над нея да види останалите си родители, всичките спокойни и усмихнати, как я подканват да влезе в морето, голямото море с мърморещите вълни и солените пръски пяна, гола, сама, отворена. После да търси ръцете на другите деца: плахите пръсти на момичетата и изгарящите, дори под водата, на момчетата. Но аз съм вода. Нали? В морето само ще се загубя... Дали го изричаше наистина, или не, нямаше значение, защото те я гледаха от брега, спокойни, и те я докосваха под вълните, възбудени. На този бряг думите не се чуваха никога и затова ги използваха рядко...

Винаги беше така: градът се менеше около нея, а тя се въртеше в него като стъкълцата на калейдоскоп – разпилени, шарени, отразяващи – в тръбата, която някой държеше. Кой?

Винаги стигаше до този въпрос. Тогава излизаше от Променящия се град.

И потъваше в Градината.

Което не беше трудно, защото тя беше навсякъде. Стара и не чак толкова бързо променяща се. Пълна с хора.

Сама лягаше под някоя сянка и започваше да гледа жестове и да търси погледи. Едните я оплитаха в мрежите си от бързи движения, а другите я теглеха като хвърчила нагоре, нагоре. Тихи жестове, много цветни погледи. Често някой я улавяше така здраво, че тя тръгваше с него; или нея; тях. Те никога не я отвеждаха на мястото, където бе онова откъснато нейно парче, за което й говореше Олга.

Гледаше и синьото небе, летящите теки и левиращите хуми. Едните като стрели, другите като птици. Бързи и бавни. Наблюдаваше облаците – истинските и илюзорните.

Под онзи облак там има ред. Сигурно и с мен е така: под мъглата, която съм, има нещо, което може да бъде видяно ясно. Също като онези рафи горе...

 

г)

- Бъдеш сама? Опитвала си?

- Не. Невъзможно е.

- Напротив – винаги възможно.

- Как така?

- Просто изключваш, както когато си тек и не искаш се отваряш повече или си хума и искаш кажеш оттук~започвам~аз, и после се обръщаш или просто свеждаш очи. Но не обръщаш този гръб, и не свеждаш тези очи, знаеш?

- Дори и да успея да го направя, те пак ще ме дръпнат обратно и аз ще се отворя или ще кажа оттук~продължаваш~ти...

- Има места, където тях не. Подслоните в горите, оазите, летовите, Градините.

- Не съм си представяла, че ще стигна до там.

- Стигнеш? Дез, са просто спирки.

 

д)

И се спуснаха в Дестру:

Където Сама видя как екстазът на теките и последните дихания на града се сливат в едно.

Тя нямаше време дори да се запита защо винаги другите и различни лица на света я привличаха. От Променящия се град до Падащия град. Никога в обикновения, стар, познат трансел. Нямаше време да си почине след спускането, в средата на прашен булевард, върху който слънцето рисуваше назъбени сенки. Сенки на натрошени сгради и полегнали кули, а над тях летяха рафи и мони, едните размахващи криле от сребро, другите – от обсидиан. Нямаше време, защото ръце с дълги нокти я дърпаха нагоре, настрани и после надолу, опашки стрели се увиваха около нейната (черна и дълга), галеха гърба й, влизаха в нея, очи, нарязани на хиляди разноцветни фасети, отразяваха слабото й тяло, прозрачните й криле.

- Ето го! Всяка година умира, а ние го изпращаме.

Думите се забиха в лицето на Сама като парченца град, запратени от ледена вихрушка. Гърдите на рафа, който ги изкрещя, бяха покрити със скреж, но той не беше студен. Не и преди малко, когато той беше в нея (с огън) и после тя в него (с опашката си), над езерото, което ги гледаше с едното си око: пълно със счупени стъкла и огледала, вместо с вода. То поне няма да ме погълне, най-много да ме отразии да ме хвърли обратно в небето – за това намери време да си помисли.

- Кой го руши? – попита Сама.

- Машини! Машинииииииии!

Отново нагоре, нагоре, почти до слънцето, толкова високо, че се виждаха горите наоколо – зелени и живи, търпеливо изчакващи да настъпи моментът, в който ще затворят и тази рана.

- Повтарят стар спомен, за да не го забравим. Най-странният подарък на хумите!

Сама знаеше за Падащия град, но досега не бе идвала тук. Образът му лежеше някъде дълбоко в нея като последна възможност, като нещо евентуално, нещо в краен случай. Сега бе стигнала до него. С ципестите си криле.

- Хайде надолу!

И ръцете му я хванаха през кръста, крилете му махнаха веднъж, два пъти, и телата им се гмурнаха в океана от прах. Беше някой друг, не леденият раф. Крилете му бяха покрити с къса, мека козина, езикът му беше дълъг, сух и много горещ. Дланите му я завъртяха. Ониксовите му очи потърсиха нейните, поискаха нямо съгласието й, получиха го. Ноктите му намериха гърдите й и се забиха в тях, измъкнаха змията и насочиха главата й към неговите. Думи и дъх, стими и хими потекоха между въртящите се тела. Едното крило на Сама се уви около двамата, скри ги от света и заглуши стоновете им. Другото се опита да ги издигне нагоре, но не успя (скритите механизми завиха от ярост). Градът се приближаваше, дишаше прашно под двамата, отворил устни от стъкло и зъби от метал.

Паднаха върху някаква сграда, полуцяла до мига на срещата с тях. Беше зрелищно – с огън и пръски мозайка. От напуканите стени (и там пълзяха змии) ги гледаха нарисувани лица – някои с очи, други без.

Четирите криле се разтвориха и разделиха, телата между тях – не. Устни, гърди, слабини, опашки оформяха стъпалата на стълба от плът и механика, вече забравила, че е механика. След това устните се откъснаха едни от други, за да си поемат дъх (и прах).

- А мислеше, че градът няма да ти помогне! Та ти вече си една от нас!

Сама искаше да каже “да”, но думата не излезе, защото пред нея застана образ, който стисна гърлото и затвори устата.

Беше Градина и не идваше от химите на змията.

 

следва продължение


 

 


 

 

 

 

Коментирай...

l

Още в рубриката:

Starlighter: Да започнем с необичаен въпрос. През 2004 г. заменихте научната си кариера с писателска. Коя страна от предишния си начин на живот Ви беше най-трудно да загърбите?

"Зима синьо" от Алистър Рейнолдс - разказ

първа публикация на български език

 

Първи срещи

В този брой четете откъси от:

Атанас П. Славов: Виталертон, разказ поместен в сборника Мигновечност

Нийл Геймън: Чупливи неща

Филип Пулман: Кехлибареният далекоглед

Филип Пулман: Острият кинжал

 

Цветостремително (обичам те)

Моята мъничка, мънистена Лейла лежи по гръд на млечни постели, лежи, мълчи и диша. По прасковените й страни пълзи абажуреният каламбур на електричеството. Тя чака.
Рижите й котешки въздишки излизат като рязани кадри и бродират върху следобедното платно на нейния жасминов делириум, закопчават се над прахта по лавицата, докато не станат на плъстен мях, а тя диша, диша. Мехът полепва с брокат и изтънява, оживявайки като едроцветно лале, за да се налее с портокаленост и увисне на тавана, и той да натежи от екзотичната кислородна оранжевост вътре...

Илюстрации по „Хобит”

Наскоро отново за n-ти път си препрочитах „Хобит” и се замислих как ли са пресъздадени героите в него в десетките издания по света, какви образи са им дали художниците от различните страни. За „Властелинът на пръстените” всичко е ясно, филмът добре или зле така дълбоко се вкопа в съзнанието ми, че и сега (години след първа част) не мога да видя Орландо Блум, без да си представя Леголас. Съвсем по друг начин стоят нещата при „Хобит” – първите ми спомени са от комиксовата поредица в Дъга и май се оказаха най-силни. С годините толкинистката ми страст не угасна и наред с многобройните материали, събрани по темата, открих стотици илюстрации към любимата детска книжка. Безкрайно разнообразни и на места причудливи. В този обзор ще опиша тези, които ми направиха най-голямо впечатление...

Сред светлини и сенки

(За наркотиците, връзката автор – герой, връзката спортни коли – писане и няколко анекдота от "Аурелион")

Продължение от предишния брой

Калин: Разбрах, че ти си измислил Алекс Тревата. Как ти хрумна герой-наркоман?

Теньо: Идеята беше да бъдат такива – по-пропаднали ученици – наркомани...

 

 


l


 
Home Home Forum