|
|
         
|
Алистър Рейнолдс
Алистър Рейнолдс (Alastair Reynolds) е сравнително ново явление за любителите на научната фантастика в България, но неговото майсторство моментално го издигна в очите на читателите му като една от водещите фигури в съвременната фантастична литература. Още с първата си книга, “Пространството на откровенията” (2003 г.) авторът спечели любовта на читателите си със своя изумителен мироглед, великолепен стил и майсторското съчетаване на идеи, характерни за различни жанрове, със сила и увереност, придавайки им реализъм, консистентност и размах, в нещо невиждано досега. Силата на произведенията на Рейнолдс го нарежда до Стивън Бакстър и Питър Хамилтън. Алистър Рейнолдс е роден в Бери, южен Уелс през 1966 година, индустриален пристанищен град на атлантическото крайбрежие на Уелс. От ранна детска възраст Рейнолдс развива любов към механизмите, машините и технологиите. Самият той разказва с любов за детските си години и малкото градче, в което след края на Втората световна война са докарвали стотици парни машини, които да бъдат разчленени за скрап в някой от многобройните местни заводи. Картината на ръждясващите локомотиви върху зелената трева под лъчите на слънцето се е запечатала силно в съзнанието на Рейнолдс и писателят и досега изпитва особена привързаност към остарелите, забравените и разнебитените творения на технологията. Тази любов може да бъде открита на страниците на неговите произведения.
Рейнолдс завършва най-напред Pencoed Comprehensive School през 1985 г., след това следва физика и астрономия в Нюкасъл, а през 1988 г. защитава докторантура в университета Сейнт Андрюз, Шотландия. През 91-а година се мести в Холандия, където се запознава с бъдещата си съпруга Жозет. В периодите между 1991 и 1994 и от 1997 година се занимава с изследователска дейност като астроном към Европейската космическа агенция в Холандия, а от 1994 до 1996 работи като пост-докторант към университета Utrecht. Да съвместява писането и работата, се оказва трудно, споделя Рейнолдс, затова се отказва от работата си като астроном през 2004-а. Страстта към научната фантастика и желанието да сътворява светове се зараждат у Рейнолдс в най-ранна детска възраст. Малкият Алистър обиква фантастиката най-напред от телевизионните сериали и по-специално “Стар Трек”. Още като дете започва да “пише”, както го нарича той – първата си книга завършва на пет години. Рейнолдс разказва за нея с много хумор – той е заинтригуван от Капитан Кърк, който прави изчисления на компютъра си и ги разпечатва, а след това ги разглеждат и обсъждат с екипажа на „Ентърпрайз“. Историята, която рисува и описва с по няколко думи на отделни листове, които след това залепва един за друг, е за космонавт и неговия робот, които отиват на Луната. Когато се опитват да направят изчисления за обратния курс на кораба, роботът се разваля и цялата луна бива залята от компютърни разпечатки. Това се оказва показателно за бъдещата му кариера.
Изборът на професия на писателя до известна степен също е повлиян косвено от фантастиката. В средата на седемдесетте в Англия започва преиздаването на ранните произведения на Артър Кларк. Алистър Рейнолдс си спомня за огромното впечатление, което са му направили, особено новелата “Среща с медуза”, а по-късно е очарован и от ранния Азимов. След като изчита всичките им фантастични произведения в местната библиотека, той се насочва към научнопопулярните книги на двамата класици и е запленен от достъпния и елегантен стил, с който те дават обяснения на заобикалящия ни свят. Младият Алистър решава, че за да стане научнофантастичен писател, както сам казва, “да го приемат в клуба”, трябва да бъде учен. Днес той се шегува с нелепостта на това си убеждение като млад, но тогава то определя по-нататъшното му професионално развитие. В началото на осемдесетте години във Великобритания излиза научнопопулярният сериал на Карл Сейгън “Космос”, който се превръща в хит по целия свят и вдъхновява много хора. Рейнолдс е наистина впечатлен от сериала и както сам признава, това е първият му досег с бъдещата му професия – астрономията. Писателят споделя в едно интервю, че литературата и рисуването са му се отдавали в училище дори повече от физиката и астрономията, но когато е дошло време за избор на професия, е сметнал, че може да се занимава с тях и в свободното си време. Любовта на Рейнолдс към литературата и фантастиката дават истинските си плодове по-късно – в средата на тийнейджърските си години Алистър започва да гледа по-сериозно на писането. Той отдавна пише за удоволствие, горе-долу по онова време е завършен и първият му роман, който е започнал на тринадесет, последван от множество разкази, вдъхновени от новооткрития за него Лари Нивън. На осемнайсет завършва втория си роман, като по онова време чете Джо Холдеман, Фредерик Пол и Грегъри Бенфорд. Когато го питат кои автори са оказали най-голямо влияние върху изграждането му като писател, към изброените по-горе Рейнолдс добавя Филип Дик, Самюел Дилейни, Джийн Улф, Брус Стърлинг (в едно интервю Рейнолдс откровено заявява, че това е любимият му жив автор), Джеймс Брук, Джеймс Уайт, Боб Шоу, Алистър Грей, Умберто Еко, Чайна Мийвил, Джеймс Елрой и други.
Първата му професионална публикация е в списание Interzone – редакцията купува разказа му “Nunivak Snowflakes” през 1989 година и го публикува през юни 1990. Всъщност Interzone изиграва сериозна роля в изграждането на Рейнолдс като писател. През 1984 Рейнолдс се абонира за списанието и жадно поглъща неговите страници. Продължава да го чете, когато постъпва в университета. Британското списание започва да излиза през 1982 година, но бързо набира популярност. По думите на Рейнолдс, по онова време публикуваните в него творби са се различавали доста по тематика от произведенията на автора. Рейнолдс пише твърда научна фантастика, докато в списанието излиза остра, експериментална проза, характерна Ню уейв. Постепенно в средата и към края на осемдесетте започват да се появяват произведения на Стивън Бакстър и Пол Маколи (Paul J. McAuley). С Пол Маколи, между впрочем, Рейнолдс поддържа близки отношения по време на престоя си в Сейнт Андрюз – двамата често се виждат на по чаша бира и Маколи окуражава Рейнолд да опита. Авторът започва да изпраща разкази регулярно – на всеки три месеца. Както сам казва, от редакцията изчакват още три месеца и му ги връщат. Постепенно обаче коментарите към върнатите разкази започват да стават все по-благосклонни и писателят решава, че се доближава до целта си. След “Nunivak Snowflakes” в Interzone излизат "Dilation Sleep" (1990) и "Enola" (1991). През 1992 година публикува разказа "Digital to Analogue" в антологията In Dreams с редактори Пол Маколи и Ким Нюмън. Работата върху докторантурата и преместването в Холандия не оставят много възможности на Рейнолдс за писане и след първите три разказа работите му не се появяват на страниците на Interzone, въпреки че редовно изпраща разкази в издателството, до 1995-а, когато през юни излиза "Byrd Land Six" (1995). След това до 1999 година ежегодно публикува поне веднъж. В навечерието на новия век разказите на Рейнолдс се появяват и на страниците на Asimov's Science Fiction, но по това време той вече е добил увереност и работи върху първия си професионален роман. Десет години са изминали от първия публикуван разказ, когато през 2000 година на бял свят се появява Revelation Space („Пространството на откровенията“) и дава началото на един великолепен цикъл. Книгата жъне моментален успех и през следващата година е номинирана за наградата “Артър Кларк”.
Светът на “Пространството на откровенията” обхваща пет романа, две повести и осем разкази и новели. Рейнолдс определя поредицата като “история на бъдещето” – разказ за неговия поглед върху бъдещето на човечеството след напускането на Земята. Произведенията обхващат приблизително периода от 2150 до 2730 година след Христа. Ключов елемент в света, който Рейнолдс създава, е отсъствието на пътуване със свръхсветлинна скорост. Писателят споделя, че държи технологията в книгите да се придържа максимално до личните му разбирания за бъдещето развитие на технологиите и науката, а самият той не вярва, че пътуването със скорост, надвишаваща тази на светлината, ще стане възможно. Разбира се, Рейнолдс признава, че в определени случаи използва научни спекулации, които смята за невъзможни, когато развитието на сюжета го налага. Конкретно в случая с ПБС (по-бърз от светлината) обаче, Рейнолдс предпочита да експериментира и да развие идеите си в различно от традиционното направление. Изпълнението, по мое мнение, е повече от великолепно. Сагата на “Пространството на откровенията” ни разкрива една едновременно затрогваща и плашеща картина на шепи цивилизация, разпилени между звездните системи, изолирани една от друга, всяка – затънала в собственото си ежедневие, собствен коловоз, по който да се движи напред в своето развитие. Пред очите ни различните фракции на човешкия род сякаш се плъзгат по тънкия лед на космическата самота и се отдалечават една от друга – културно, социално, технологично, дори биологично. Да заминеш за друга планетна система, означава да оставиш всичко зад себе си – роднини, приятели, предишен живот, – а когато стигнеш там, накъдето си се отправил, и се събудиш след десетките години, прекарани в сън на космическото пътуване, те вероятно ще са мъртви. Всичко това придава една особена, мрачна, готическа красота на поредицата.
Друг забележителен елемент на произведенията на Рейнолдс е умението му да втъкава в тях идеи, характерни за други жанрове. Например, когато четох “Пространството”, останах смаян от начина, по който писателят интегрира нанотехнологиите, кибернетизацията и изкуствените интелекти, идеи, характерни за киберпънка. Рейнолдс е създал политически фракции, социални прослойки и части на обществото, които по различен начин гледат на технологиите, интерпретират ги и ги вграждат в биологичните си тела. Особено ми хареса идеята за заразяване, буквално заразяване по кръвен път, с религиозен фанатизъм. Друг характерен киберпънк елемент е разрухата, изостаналата, забравената, ръждясала, неправилно функционираща технология. В света на “Пространството” сякаш на нахлули ръждясващите парни локомотиви от неговото детство. Това допринася за мрачното звучене на книгите му. Самият Рейнолдс признава, че му е по-интересно да пише история за неправилно работеща машина, отколкото за свят, в който всичко е ново, лъскаво и изрядно. Подробно представяне на книгите в поредицата, излезли на български език, можете да прочетете ТУК.
Следващата книга от поредицата – “Казъм сити”, излиза през 2001 година и печели наградата на BSFA за най-добър роман. Романът е поставен извън основната сюжетна линия на вселената на “Пространството на откровенията”, но е изключително силен и запленяващ и историята на създаването му е интересна (подробности можете да намерите ТУК). Сюжетната линия, започната в „Пространството на откровенията“, продължава в романа “Корабът на изкуплението” (Redemption Ark, 2002), като погледът върху вселената на “Пространството” се разширява, някои нахвърляни щрихи са задълбочени и развити. Четвъртият роман от основната сюжетна линия – Absolution Gap – излиза на следващата година и е номиниран за наградата на BSFA за най-добър роман. Рейнолдс остава верен на стила си и продължава да развива изградената вселена, като избягва традиционния капан на зациклянето с привнасянето на още нетрадиционни, свежи идеи и трактовки.
Петият роман в поредицата, The Prefect, излезе миналата година и хронологически се явява първи във вселената – действието му се развива около 100–150 години преди “Пространството”. Той, подобно на „Казъм Сити“, стои встрани от основната сюжетна линия и разказва историята на Том Драйфус, Перфект, полицейски служител в многоцветното утопично общество, процъфтяващо на множеството спътници на Сияйния пояс в орбита около планетата Йелоустоун. Разследването на покушение срещу населена орбитална станция е на път да излезе извън контрол, когато Драйфус започва да задълбава в неправилна посока. В този роман Рейнолдс представя фракцията на демаршистите, когато са били в своя зенит, преди настъпването на Смесената чума, което го прави изключително интересен за мен и с нетърпение очаквам неговото излизане у нас. На въпросите дали The Prefect ще има продължение, авторът отговаря, че е писал с голямо удоволствие за Драйфус и компания и се надява да пише още за тях. В момента Рейнолдс има няколко бегли идеи, но нищо повече от това.
Вселената на “Пространството на откровенията” далеч не се изчерпва само с романите – разказите и повестите също имат своето, бих казал, важно значение за сюжета. Разказите и повестите по реда на тяхното излизане са "A Spy in Europa" (1997), "Galactic North" (1999), "Great Wall of Mars" (2000), "Glacial" (2001), "Diamond Dogs" (2001), "Turquoise Days" (2002), "Weather" (2006), "Grafenwalder's Bestiary" (2006), "Nightingale" (2006). Ранният разказ на Рейнолдс "Dilation Sleep" (1990) води действието си в по-ранна версия на същата “история”. В тях Рейнолдс ни връща назад в историята на света, като разкрива моменти от живота на ключови герои в сагата, или ни изстрелва далеч напред, за да станем свидетели на “развръзката” на конфликта. Повестите "Diamond Dogs" и "Turquoise Days" излязоха в самостоятелно книжно тяло през 2003-а, а миналата година писателят събра останалите кратки форми към поредицата в сборника Galactic North. Надявам се, че скоро ще видим и тях издадени на български език.
Според Рейнолдс книгите във вселената на “Пространството на откровенията” са достатъчно самостоятелни, че да се четат в произволен ред, и самият той познава хора, чели ги по този начин. Все пак той ги нарежда в последователността “Пространството на откровенията”, “Корабът на изкуплението”, “Пропастта на опрощението”, Diamond Dogs, Turquoise Days и Galactic North. Самостоятелните “Казъм сити” и The Prefect могат да бъдат прочетени във всеки един момент, но тъй като The Prefect се явява най-ранна в историята на бъдещето, може би е най-подходящо да се започне с нея. В “Казъм Сити” има две действия – линията на действието и линията на спомените на главния герой, но линията на действието се развива между “Пространството” и “Корабът”, без да ги засяга пряко. Творчеството на Рейнолдс обаче съвсем не се изчерпва с вселената на “Пространството”. В периода между “Пропастта” и The Prefect на бял свят излизат два самостоятелни романа: Century Rain (2004) и Pushing Ice (2005).
Първата от тях развива действието си триста години напред във времето и разказва историята на учен археолог, който изследва останките на човешката цивилизация на необитаемата Земя след технологична катастрофа, наречена “нанокост”. След инцидент на мястото на разкопките главната героиня Верити Егър е принуден да се отправи на рискована мисия. Прониквайки през пространствена дупка, оставена от извънземна цивилизация, експедицията на Верити открива копие на Земята от средата на двадесети век, сякаш застинало във времето. Какво са пространствените тунели – врата към миналото, симулация или нещо съвършено различно? В Century Rain Рейнолдс отново демонстрира умението си да съчетава жанрове в нещо ново и оригинално. Романът не е нито типична алтернативна история, нито изцяло пътуване във времето, примесена със сериозен научнофантастичен трилър, готически роман и мрачна любовна история. В книгата Рейнолдс изследва два подхода към технологичния напредък посредством две фракции – Трешъри (Threshers) и Слешъри (Slashers). Първоначално и двете фракции ентусиазирано прегръщат идеята за дигитализация и нанотехнологизация. След нанокоста обаче, когато огромна част от човешкото знание е изгубено, една фракция от човечеството решава да се ограничи въвеждането на технологичните новости и приема само новости, които са обявени за “безопасни” от Threshold Committee (Прагова комисия) към правителството. Друга част от човечеството – Slashers (“слешъри” произлиза от „слеш“ – наклонената черта „/“ при задаване на команди в някои програми и операционни системи, общуване във форуми и чатове, и др.) – решава, че рисковете, които крият технологиите, са оправдани от гледна точка на ползите, които носят. Или както се изразява самият Рейнолдс в едно интервю – Трешърите са про-аналогово настроени, а Слешърите – про-цифрово. На многобройните въпроси на читателите относно Century Rain Рейнолдс отговаря, че романът няма да има продължение;бил е предвиден за самостоятелен. Това е и следващата книга на писателя, която ще излезе у нас – през лятото или есента на тази година, според уверенията на издателство „ИнфоДар“.
Втората – Pushing Ice – е роман за първия контакт и развива действието си също в недалечно бъдеще, през 2057 година. Слънчевата система вече е индустриална зона, чийто център е Земята. Новата “златна треска” се разгаря във външната част на системата, далечните планети, където гравитират богати на органичен материал залежи – в комети и астероиди. Корабът Rockhopper IV e събирач на такива залежи, задачата му е да “скача” от “скала” на “скала” и да прикрепя двигатели към буците лед, които да ги откарат в преработвателните заводи във вътрешността на системата. По време на полет капитанът му Бела Линд получава сигнал, че мисията на кораба е прекратена. “Rockhopper IV” спешно е пренасочен към Янус, една от луните на Сатурн, която внезапно е напуснала орбитата си и се отправя в дълбокия космос. Екипажът на кораба се впуска в преследване на луната беглец през времето и пространството, за да се озове лице в лице с цивилизация, с няколко хилядолетия по-напреднала от човечеството. Екипажът на Rockhopper IV е изправен пред тежка задача. Макар да знаят доста за взривяването на комети, членовете му нямат никакво понятие как да осъществят контакт с извънземните. Нещо повече, между технологичното ниво на извънземните и човечеството има пропаст от няколко хилядолетия, което прави асимилирането на предложените технологии да изглежда опасно и невъзможно.
Pushing Ice Рейнолдс се опитва да погледне от ъгъл, различен от този, представен в “Пространството”, на Парадокса на Ферми (Парадоксът на Ферми е противоречието между високия процент възможност за съществуване на извънземна цивилизация и липсата на контакт с такава). Колкото и да е странно, Рейнолдс нееднократно заявява личното си мнение като астрофизик, че не вярва в съществуването на извънземни, и често споделя становището си, че зараждането на живота е съчетание от прекалено много фактори, отсъствието на всеки един от които би направил живота невъзможен. В “Пространството” Рейнолдс представя една версия за липсата на контакт с разумен извънземен живот, а в Pushing Ice – друга. Цикълът от три повести Merlin's Gun пък се развива във вселена, в която изобщо няма извънземен живот. Разбира се, дори да не споделя вярванията на мнозина в извънземни, Рейнолдс ги използва в своите произведения като изразно средство на идеите си и с чиста съвест мога да заявя – той гради великолепни извънземни култури, като бяга от, както сам го нарича, “Стар Трек” стереотипа – извънземните са хора в странни костюми. Неговите извънземни са загадъчни, биологично, културно и социално различни от човечеството, донякъде непознаваеми и дори плашещи.
Едно от нещата, характерни за стила, на Рейнолдс е неговата мрачна атмосфера. Авторът е почитател на жанра киберпънк и неведнъж е споделял любовта си към произведенията на Дик и Стърлинг и типичната киберпънк атмосфера, ръждясващите, забравени технологии, планините боклуци, сврени в тесните пролуки между сградите, огрени от отразената светлина на неоновите реклами. Писателят споделя, че изпитва особена привързаност и към историите на ужасите на Лъвкрафт и криминалните трилъри. Съчетанието на тези два фактора придава особен, остър и тръпчив привкус на произведенията му: сблъсък на високата технология с бедност и изостаналост, сблъсък на индустриалната химера с личния демон на отделния човек, борещ се за своето съществуване, сблъсък на контрасти, на идеологии, на вярвания, на светове. С твърда ръка Рейнолдс рисува дребните детайли на социалния и политическия живот на своите светове, като систематично подрежда картината на световете си от дребните парченца на пъзела, наречен „история на бъдещето“. В неговите произведения човечеството се е пръснало из една студена, безчувствена и безразлична вселена, построило и заселило малки, отдалечени едно от друго мехурчета топлина и живот, а отвъд границите им цари каменна пустош, междузвезден вакуум и космически студ.
Рейнолдс определя себе си като “рационалист, подобен на Азимов”. Бих добавил, че виждам силна прилика между неговите произведения и тези на други класици в жанра – Кларк, Ван Вогт, Върнър Виндж или Грег Беър. В творчеството на тези автори често откривам “загърбване” на героите – те са просто изразно средство, декор на сцена, на която главните действащи лица са идеите, и това често ме дразни. Имайки предвид това, възхищавам се на умението на Алистър Рейнолдс, с което създава образи – той е намерил точната формула за себе си, с която да остави идеите на преден план, без от това да страдат героите му. Нещо повече, в неговите произведения трудно можете да срещнете главни герои, които си приличат. Те са разработени със същото внимание, което писателят е отделил на световете си – многопластови, противоречиви, реалистични съчетания от контрасти. Интересен е подходът на автора към личния грях. За него убийството или унищожаването на едно човешко същество е също толкова важно за психиката и поведението на героите, както и геноцидът. Сагата му “Пространството на откровенията” е низ от изкупления на грехове, както големи – извършени в името на човечеството и неговия път към прогреса, така и лични – предателства на героите спрямо самите себе си и своята същност, извършени, за да постигнат своите цели. Великолепен пример за това са героите му Иля Вольова и Скорпион.
Рейнолдс споделя, че с течение на времето се чувства все повече и повече пацифист и за него става все по-трудно да завършва произведенията си с титанична космическа битка, макар сагата на “Пространството” да е типичен пример за това колко добре умее да рисува космическите сражения. Често пъти в произведенията му битката се води на микрониво: вместо унищожителни лъчи борбата се води между нанороботи – друг киберпънк уклон в произведенията му. Рейнолдс често споделя, че чете много произведения извън фантастиката, като отдава предпочитанията си на криминалната литература и трилъра. В свое интервю авторът споделя за приликите между фантастиката и криминалния жанр или политическия трилър. И наистина много автори работят и в двата жанра. Типичен пример са Мария Семьонова, Юлия Латинина или Майкъл Маршъл Смит, който изостави фантастиката и се пренасочи към трилъра. За щастие на своите читатели, Алистър Рейнолдс не възнамерява да го прави, макар да споделя, че се чувства много по-комфортно, когато използва за сюжет криминална история с трилър-отсенки вместо характерния за твърдата фантастика сюжет на самотния космически кораб с героичния му екипаж. Писателят дори споделя, че трилърите му предоставят чудесна отправна точка за типажите на героите му.
По време на кореспонденцията между него и екипа на Старлайтър за мен бе откровена изненада колко ведра и приветлива личност е Алистър Рейнолдс в реалния си живот, противно на мрачната и песимистична атмосфера на произведенията му. Рейнолдс обича скалното катерене и алпинизма (така се е запознал със съпругата си Жозет), туризма, ездата и спасяването на животни. Писателят има великолепно чувство за хумор, богата ерудиция и щедра душа – явно му доставя удоволствие да угажда на досадни почитатели и с удоволствие дава интервюта. А, повярвайте ми, те са великолепно четиво, от което човек може да научи повече не само за човека, написал сагата за “Пространството на откровенията”, но и за фантастиката като жанр. Писателят бе така добър да отговори на няколко въпроса, зададени му от екипа на Старлайтър – своеобразното е-mail интервю можете да прочетете ТУК, и предостави на списанието възможността да публикуваме разказът “Zima Blue”, публикуван през 2006 година в Postscripts # 4, по-късно в антологията The Year's Best Science Fiction: Twenty-Third Annual Collection, и дал заглавието на сборника на писателя Zima Blue and Other Stories. Повече за Алистър Рейнолдс можете да научите на сайта му на адрес (където се съдържат препратки към други негови интервюта онлайн и няколко негови разказа, публикувани в мрежата):
Интервю с Алистър Рейнолдс за Starlighter.info
|
||||||||||||||||||||||||||||||||||
