|
|
         
|
Моята мъничка, мънистена Лейла лежи по гръд на млечни постели, лежи, мълчи и диша. По прасковените й страни пълзи абажуреният каламбур на електричеството. Тя чака. Рижите й котешки въздишки излизат като рязани кадри и бродират върху следобедното платно на нейния жасминов делириум, закопчават се над прахта по лавицата, докато не станат на плъстен мях, а тя диша, диша. Мехът полепва с брокат и изтънява, оживявайки като едроцветно лале, за да се налее с портокаленост и увисне на тавана, и той да натежи от екзотичната кислородна оранжевост вътре. Отмятам палмовото листо пред гърдите си и свалям скафандъра. По мозъчната ми кора щъпука прясна гъгрица, белезникавите й псевдоподи пъплят по браздите на лековерния ми ум. Ноздрите ми се насищат с пресния лъх на неделни канелени кифлички, а гъгрицата наточва калциевите си ноктя, омазани в моето безлично сиво. Лигата й отхрупва зрънца от лековерния ми верен ум. Взимам си кифличка. Предлагам и на нея. - Благодаря. Имаш нещо на главата. - Махни го. - Някаква буболечка. - Не ти ли е много приглушена светлината тук? - Добре ми е. - Искаш ли още една? - Да, може. - За крушка говоря. - За кифличка. Ще хвърлиш ли боклука. Минавам зад палмовото листо като послушна фурма в тропическа длан и по диханията на Лейла разбирам, че оранжевостта бавно захожда. Ще дойде друго. Вадя от кореноплодното шкафче обувките си, пластините за херметическа изолация на скафандъра изпукват. Отварям вратата. Страшно е само в първите седем секунди. Този страх никога не можем да преодолеем. Не е нещо, което може да ти мине след няколко сеанса върху психотерапевтичната кушетка. Този страх е реален, по-реален от всички страхове, понеже той се случва, не си го измисляш. Категоричен страх. Прекрачвам, като се преструвам на неподготвен за него, за да не си самовнуша, че има от какво да ме е страх. Но той се нахвърля върху гърдите ми, започва да ги млати, притиска ги, усуква гръкляна ми; по скърцането на зъбите си познавам, че кожата ми ей сега ще се разкъса и ще полети магнитно на всички посоки, костите ми ще се разхвърчат, ще се смажат на пърхутено брашно, кръвта ми заедно с жилите просто ще се изпари. Вакуумният намордник на дома ни е преодолян. Кислородните помпи в градината тежко издишат. Ноктите ми престават да треперят и страхът започва да се отлепя като ваденка от костите ми, от жилите ми, от кръвта, от кожата.
Слизам по стълбите, набъбналата пръст изпращява под стъпките ми и гъгриците отдолу се разбуждат, нетърпеливи за нови похождения над лековерния ми ум. Но те не подозират, не подозират... Една захапва стрък трева и го калцира със слюнката си, изкатерва се по ръцете ми, лепне върху мен като лакта и си намира място там. Изхвърлям боклука и докато изчаквам седемте секунди вакуум да разкъсат най-сетне тази моя плът, се опитвам да мисля само за гъгрицата. Отварям вратата; палмовото листо отново застава пред гърдите ми като неврозно жилаво ветрило. И пак ми е кислородено. Свалям скафандъра и вдишвам. Лейла лежи по гръб и побутва с палеца на десния си крак кибритеното корабче, което плава между облачените синкавини на тавана. Занасям й няколко портокалови късчета, но стаята й вече е изличила оранжевото от паметта си. - Заповядай. Портокалче. - Благодаря. Със зъби и език тя разглобява жилките и засмуква сладкия сок. - Имаш нещо на главата. - Махни го. Какво е? - Буболечка някаква. - Искаш ли още? - Какво, портокали ли? - Не, буболечки. Капките покапват по гръдта й. Едвам се сдържам. - Ще изхвърлиш ли боклука, ако обичаш? - Разбира се. Навеждам се и взимам напоената гъгрица от пода. Лейла си играе с огърлицата, топлите й гърди са най-вълнуващото нещо, която ваятелят на плът би могъл да изфантазира от този мек, млечен, шоколадов белтъчен материал. Издишва. Обръщам се назад. Вътре започва да става червено, някакъв златолюспест дракон се излюпва от санктпетербургското яйце и опашката му подпалва лавицата с книги. Облян съм в пот, целият се треса. Гъгрицата в дланта ми е оранжева, попила е паметта на стаята й и сега изхвърлям и нея, защото иначе таваните на Лейла ще започнат да се преповтарят. Ще настане такава скука и досада, а аз не бих искал тя да бъде отегчена. И винаги ще има само кифлички. Ако пък се повтори портокалът, тя с такава сладост ли би го яла? Не бих накърнил виденията на моята Лейла с каквото и да е цветовмешателство от белезникавия си лековерен ум. Слагам скафандъра и като глътвам кислород, се преструвам на неподготвен за страха.
|
