 |  |
| | |
 |
 |
         
|
Too much love will kill you Сам ~1~
Аленото увисва за миг от края на златистите ресници, после плахо се плъзва по алабастровата кожа, надолу по едва загатнатата извивка на носа, през ръба на горната устна, върху заострената мекота на брадичката, по тетивата на шията, изпъната и трептяща, аха да се скъса... За миг замира в долчинката над ключиците – миниатюрен водопад от червено на ръба на бездната от сребро и злато, която се вие надолу, надолу, напред, надолу, там, където неговите пръсти рисуват картини по нейните криви и търсят сърцето й. (Господи, защо не затварям очи поне тогава?) Неговите очи са затворени, но между всеки два тласъка въздух през тънките ноздри, под клепките му прозира златно сияние. Светликът на ангелите. (Рафи, Саме – серафими... Сами са си го избрали, сами са се направили ангели.) Едно от крилата му, като пелената на първия сняг, плъзва над прималяващия контур, с който гръдта й прелива в хълбок, и скрива от поглед другата му ръка, сякаш бронзова ръкавица (само че топла... даже оттук се усеща), която слиза по нейното злато, за да потърси хлътнатинката сред филиграненото сребро на корема й; да отключи (чувал съм) още един от екс-центровете. Двете тела трепват, тя отмята глава дори повече, аленото капва тъкмо върху източения му показалец и искрящата, искаща пъпка под него. Крилете й го притисват отвсякъде, плътно, както зората – разбуждащия се свят. Криле и крака, рози и бронз, сребро и златен светлик, дланите му върху нейната кожа... Сега очите й са затворени, вдигнати към небето, древния дом на митичните им предци. Устните й потръпват, крилете им се разтърсват и две пера, сякаш роза и бронзов кинжал, преплитат спирали в нежен танц към земята. Изхлипвам и свеждам очи. Секвоята Спомен гушва погледа ми с изумрудената си мекота и го държи в прегръдките си всичките двеста метра до долу. Двамата рафи остават там, във високото (повече там, отколкото аз ще бъда някога тук, с някого... Господи...): рехаво облаче насред синевата на утрото за случайно зареялите се погледи – холовидно ярка картина, в която всеки щрих от ангелското им съвършенство пламти, ако се взреш право в тях. (Колко деликатна, колко свободолюбива е нашата технология...) Остават там, носени от невидимите си аграв полета, размахали бутафорните си криле, най-красивата текска измислица, която ми е отказана до живот. (Е... дойде ли Второ пришествие, всички ще полетим.) (Досущ като през Последната война.) Засмивам се през горчивото в гърлото си и хуквам по алеите на градината. Първите стъпки идват на тласъци, после физическата умора разстила възбудата и я утаява.
~2~ Вел ме побутва отзад. Прехапвам устни, но рамото ми не трепва. Идентът спира да гъделичка дланта ми, отлепям я от меката му заобленост и влизам в сима. Посреща ме приглушеност. Златните светлини в ъглите на помещението са забулени зад дъгови воали, а гласовете на теките посетители се размиват (навярно демоди) в ромолене и сребърен звън. Телата са някак неясни, сякаш размиват самото пространство, захвърлили границите си. Нещо ме гъделичка по плешката. Този път не успявам да се овладея и подскачам, завъртайки се. Тялото ми се блъсва в някакъв ръб, който омеква миг преди удара. От еластичния допир, новостта на мястото, тая непринудена интимност на Вела, която се е ухилила до ушите и се впуска в шеметно бърза серия от лъжливи атаки – в очите, по шията, в сплита, коляното, слабините... не мога да я следя... изведнъж ми призлява, и се люшвам напред, и ме спират ръцете им. Вела държи не по-малко здраво от Вел, а Вел гледа не по-малко угрижено от сестра си. Когато очите ми фокусират отново, дръпвам се крачка назад и измъчено се усмихвам на двамата стимери. Вела посяга да хване дланта ми, но сега аз съм по-бърз (като никога...). Пръстите й увисват сред празното, тя прехапва устни. Към Вел точно в тоя момент не смея да гледам. Вела и Вел. Двама обикновени теки, от по-топлата разновидност. Ако не бяха златистите им зеници, би могъл да ги сбъркаш с хуми. Телата им не излъчват заплаха, не се перчат с никакви видими емпета, дори не са съвършени. (Господи... ония два рафа...) Носът на Вела например е твърде широк, а едното око на Вел гледа криво. Само дето... Само дето от него става още по-симпатичен. Стисвам зъби и непохватно протягам ръка. Вела я грабва, сияеща, още преди да е преполовила пропастта помежду ни. Пръстите й са топли и гъвкави, притаили силата си, както аз съм стаил дъх. Вел също посяга, но се отказва и с ухилен жест ни насочва към една от свободните ниши. Обичам усмивката му – обичам усмивките и на двамата, нали тъкмо с тях успяха да ме спечелят през тия шест месеца, откакто се срещаме. Ако сега изведнъж изчезнат, скрият се зад стиснати устни, ще пищя. Ще бягам и ще пищя. Все ми е тая какво ще си мислят. Вел докосва гърдите си, тъкмо където почват ребрата, и измъква сребристо флаконче. Не ща да знам откъде точно, зает съм да гледам Вела, която също докосва гърдите си и забива смутен поглед в земята едновременно с мен. После смехът й заромолява и ‘финските гласове наоколо засвирват в съзвучие с него. Поточетата бълбукат, кипят гейзери, някакъв непознат басов тон (може би стон, може би песен) слага студена длан на врата ми и се вмъква под костите на тила. Притварям очи, за да пусна тръпката да се лее навсякъде, да разтвори събрания ми юмрук, свития ми стомах. И тръпката се разлива – ала е друга, боцкаща тръпка, която започва някъде над сърцето ми, хладно-успокоителна. Бавно, по котешки, вдигам клепачи и проследявам как Вел отлепя от кожата на гърдите ми сребърното флаконче, усмихвайки се насреща ми. (Сигурно е зиак, промърква мисъл в ума ми... Тоя човек... спазми на лицевите си мускули, едно-друго, от толкоз хильотене? И в това ли са се скулптирали? Леле, колко е сладък с тая трапчинка отляво...) Две точици, остри и жарки, ме убождат под плешките, лекичко. Неземно блажен, гледам как десет дълги и фини пръста се плъзват под мишниците ми (...кой рече, че не са съвършени?), прегръщат средата ми и се заиграват с шевовете по ризата. Тъканта, уловила покоя ми, охотно се сцепва и свлича встрани. Сега Вела докосва гърдите ми (Господи... това ли било да те пипне друг...) и ненатрапчиво притиска гърба ми с гърди. Вел, едно тяло, което сякаш е само емпе към усмивката си, ми кимва и се разтваря в размитите очертания на сима. Аз затварям очи, да почувствам всяка изпъкналост от ребрата на Вела. (Какво ни разправяха по хумология? Гърбът бил най-нечувствителната зона в телата ни... хе, цефецета.) Ръцете ми се надигат (Господи... тия две плавни създания моите непохватки ли са?) и се сключват около нейния гръб, и сега хлипът излиза с въздишка и се смесва с нейния дъх над рамото ми. Този е миг на покой. Просто стоим, притиснали повече точки един в друг, отколкото знаех, че имам; подпрели глави – тя върху рамото ми, аз върху нейното слепоочие. И уж е покой, а тялото ми се стопля: сякаш всяка негова клетка е отпуснала глава върху рамото на съседната и чувства сърцето й до сърцето си, познала я е за първи път с пръсти, позволила е на нейните пръсти да се спускат надолу, сред косъмчетата по корема, и надолу... В следващия миг идва реакцията. Тялото ми застива. Сгърчва се. Счупва й нещо. Очите ми милостиво се превъртат в орбитите, преди да зърнат кръвта или ужаса в нейните.
~3~ Аз съм виновен за всичко. Трябваше да се сетя. Още вторият ми баща ми го каза: технологична несъвместимост. Рядка. Гласът му бе много нежен, много внимателен. Генетично заложена. Нелечима. Не напълно изследвана. Атавизъм. Открили го още при първите мед-гледи. Някои от скенерите блокирали, а аз едва не съм спрял да дишам, когато пуснали в кръвта ми минибдителите. После са нямали право да ми слагат приставки или химусилители, докато сам не поискам, но се стараеха да ми припомнят, все с оня нежен, внимателен глас, всичките. Навярно те чакат изненади, Саме; трябва винаги някой да те наглежда. Някой от тия съвършени, усмихнати, всепрощаващи... Не съм бил виновен аз, каза Вел. Знаели за проблема ми (Вел каза: “дара ми”), но толкова ме били обикнали, че искали да ми помогнат да се отпусна. Не изчакали да си направим изследвания, просто ползвали най-слабия дизинхибитор, за който знаели, такъв без никакви странични... Вела стоеше до него и се усмихваше (всепрощаващо). Но макар да не видях нито един белег по нея, в очите й счупеното стоеше. Не са свикнали с болката, ненадейната, изненадваща, физическа болка, каквото и да изпитват в симите си... Аз съм виновен. Нараних приятел, нараних някого, който ме е обичал, нараних Вела... нараних друг човек. Затварям очи и леглото на цела се размества под мен, за да ме поеме в неутешаващата си прегръдка.
~4~ Градините на Арката са прелестно място. Всичките тия нюанси зелено, свежината, хладът... двете козинести светкавици, които се стрелват напряко пътеката ми... гепарди навярно, улисани в майската си игра. Мъничък чичопей изпъчва жълта гръд върху едно клонче отсреща и приветства света с пролетта. Току над главата ми се изшмугва нещо. Пухкава тъмнокафява опашка почти ме погъделичква по челото. Когато додото тръгва редом с мен по пътеката, тракайки със сивокафеникавия си клюн, не смогвам да се сдържа и запявам. Тананикам си тихо, но топло, по един безименен път, от многото, които накрая водят до същото място... Тананикането ми стихва, но не заглъхва, когато я виждам. Надвесила се е над един от застиналите водопади в градината и плиска сияещи капчици върху лицето и раменете си. И вместо сърцето ми да се свие от болка и невъзможност при гледката й (толкова грация в едно-единствено тяло... Господи, колко си щедър...), тя го облива и мие, точно както капчиците вода. Изящната й ръчичка се отлепя от устните и поема през въздуха плавно, сякаш оставяйки му достатъчно време да се отдръпне. Милва водата като стара любов, която още обичаш приятелски. Извива се в шепа, разтваряйки пръсти, за да изплуват на свобода малките п’рани. Издига се над повърхността като раждаща се Венера. И всяка капчица, която се връща обратно, е сякаш дваж по-лъчиста, дваж по-пречистена от благослова на допира й... Тя изведнъж се обръща, бърза, но все така гъвкава, и потъвам в очите й. Не, не, потъвам наистина, не хиперболизирам и не е смотаното клише от поезията... Тия два океана светлокафяво, топло кафяво са се разтворили насреща ми, срещу мен, право към мен, тъй доверчиво и неуплашено, че сам не намирам време да се уплаша. Зад тях, през тях, блика пламък, пречистващ като самата вода и даже по-нежен от нея. Усещам как собствените ми зеници се разтварят, поглъщат хлада и горчивината на ирисите ми, канят я на свой ред да ме види, да разгледа спокойно, внимателно, със същата грация, еднорогова грация (ето как са изглеждали древните твари, значи...); да си вземе всичко, което хареса... Господи... има ли нещо, което ще си харесаш, девойче? Потъвам в недрата на този твой пламък, все по-ярък, все по-дълбок, все по-наблизо... Нито усещам ръцете й, когато потърсват опора на раменете ми, нито разбирам за вдигането на пръсти. Целият свят е очи – нейните, моите, нашите, почти в едно, почти едно, с друг човек, заедно... И когато тя затваря очи, а моите устни се разтварят, за да пропуснат нейната мека влага, ми трябва цяла секунда, преди да си спомня кой съм. И после още една, преди мокрият й език върху моя да взриви образа на пипалото: слизесто, тръпнещо, ровещо из устата ми. Нито отпуснатото й крехко телце, нито следващите десет минути, в които я нося към най-близката връзка с целител, стигат, за да заплача. Гледам безсилните й клепачи, гледам струйките кръв по брадичката и страните и не смея да ги избърша, не смея да ги докосна. Препъвам се по пътеката, но не падам и няма да падна, додето не я отнеса. Ще падам после (и падам, и падам); сега сякаш я носи някой друг, някой друг сякаш иска да плаче, носейки я в ръцете си, като някаква несработила връзка между две несвързваеми oси. Когато стигам до връзката с цел, други ръце я поемат от моите, други ръце избърсват кръвта от лицето й. После... после лежа на тревата и нито затварям очи, нито виждам зеленото над главата си.
~5~ Децата им – децата на теки и хуми – нямат нужда от патериците на порасналите. Едва по-късно, когато изгубят... какво, Господи, губят по-късно? – едва по-късно избират дали предпочитат текския или хумския път, хирургията отвън или втренчването навътре. Ето ги и сега. Тия надали са на повече от пет-шест, двете близнета, облечени в диафанни материи, които сегиз-тогиз сменят цвета си според средата и настроението им, понякога даже прозират напълно. (Леки, чисти и голи...) И момченцето с кестенява косичка, което хвана подхвърления... да, портокал е, поне оттук изглежда така. Ето смеха, виковете им. Ето пръстчетата, които се ровят в пръстта или в косата на другия. Ето бързата болка на оня мъник, който скокна от прекалено високо; ето бързото му разсмиване, когато го накачулват другите, когато го гъделичкат по босата здрава петичка... Те нямат нужда от патерици, стими и хими, мантри и тантри. Извъртам глава и изпъшквам, когато виждам облака бял дим с форма на гъба, толкова далече, сякаш е зад хоризонта. След секунда смисълът на видяното застига видяното: във виртулето на юг някой явно има нужда да отдуши агресията си, или пък си припомня какво не бива да става, никога, никога пак. Гъбата расте още миг-два, после ветровете я сплитат на панделки и разнасят по една към всеки от човешките трансели наоколо. Тази пътека води на запад, към морето. От лявата ми страна два гепарда са се вторачили един в друг със златистите си очи, като две кинестатуи, у които целият живот е събран във връхчетата на трепкащите опашки. Извъртам глава вдясно, преди единият да опре нос о другия. От дясната ми страна сред дърветата трепти мараня. Извъртам глава надолу, надалеч от тая златиста жар, извираща от земята, тоя мираж, скрил под мантията си истина, която бушува много по-диво от извиващия се въздух между стволовете. Извъртам глава надолу, но не и преди да мерна трите чифта разтворени устни, които рисуват по тялото между тях. Извъртам глава надолу – а там две божи кравички, прилепили гръбчета (или както наричат ентомолите техните задни половини), се носят на зиг-заг по меката пръст. За миг кракът ми надвисва над тях, един миг само, преди да се овладея и бавно да го отдръпна. Кравичките (които не дават мляко и не е ясно кой точно бог ги пасе) се защурват из треволяците, унесени в любовната си игра. Да тлеят! Ще стигна морето, без да ги гледам, без да погледна никого! Не искам! Не мога повече! Оставете ме сам! Аз съм... сам... И този път не се спъвам нито веднъж. (Познати са ми разказвали, че пътеките на Градините са живоскулптирани тъй, че да ни пазят от падания и наранявания; че под девствената повърхност се крият сложни биомеханики... че усещането за недокоснатост, естественост, чистота е само илюзорно.) Повдигам клепки, когато мекият морски мирис провира перки през ноздрите ми и ме погъделичква по мозъка. Морето се е простряло в лазурния си покой, галено от оранжево-огнените лъчи за последно, недокоснато, вечно, чисто... Силуетите там, навътре... те са живи! Стегната сива форма пронизва вълните, изопва се изящно пред залеза и се гмурва обратно, окъпвайки с бели пръски двете човешки тела от гърдите до тъмните им коси. Една перка, чер силует на фона на огненото, се подава, извърта се, стрелва се към едното човешко тяло, женското. Потъва, преди да я стигне, жената отмята коси, изскача нагоре почти до бедрата, устата й зейва. Още една перка бръсва мъжа по рамото, а после го доближава, бавно, направо лениво, спокойна като отиващото си слънце. Ръцете му се протягат, над, през, под водата, и за миг зървам хлъзгавото лъскаво тяло, което обгръщат. После двамата, неговата глава и перката на 'фина, се потапят, успокоено и плавно. Другият 'фин се вижда само като по-тъмен въртоп сред лазурното, стрелващ се към жената ту оттук, ту оттам. Тя отваря уста все по-широко, главата й се извива все по-назад, лактите, раменете, гърдите й се полюшват все по-задъхано. В един миг всичко по нея подскача: тялото се изопва изящно, пронизва водата, блясва като златиста, гола светкавица над притихналото море и се връща, за да проникне в него. Миг по-късно морето изглежда пусто до хоризонта, а аз съм впил пръсти в пясъка и крещя. Но не се ражда ни звук.
|
