|
|
         
|
Starlighter: Да започнем с необичаен въпрос. През 2004 г. заменихте научната си кариера с писателска. Коя страна от предишния си начин на живот Ви беше най-трудно да загърбите? Алистър Рейнолдс: Обичах научната си кариера, но бях готов да я изоставя, когато настъпи моментът. Това, което най-много ми липсваше, както и очаквах, бе социалният аспект на работата в екип. И всъщност това е всичко. Компенсирах тази липса с повече общуване в личния си живот, отколкото беше възможно, когато пишех всяка вечер. За момента изглежда, че съм уцелил баланса. SL: От гледна точка на феновете, да бъдеш професионален писател на научна фантастика, е работа мечта. Какво мисли за това един успял НФ писател? Има ли някакви недостатъци и какви са те? А.Р.: Щастлив съм да бъда професионален писател и разбирам, че от определена гледна точка това е невероятна позиция, но за мен никога не е била мечтана, а просто такава, към която ме донесе течението на живота. Преди десет или дори пет години бих бил доста уверен, че мога да балансирам между науката и писането. Сега като се замисля, няма много недостатъци – обичам работата си, достатъчно доходна е, че да осигури приемлив начин на живот на мен и жена ми, и ми дава възможност сам да избирам работното си време. Разполагам с достатъчно пари за музикални дискове и за по някоя играчка от време на време. Може би липсва сигурността, която много хора биха предпочели, но същото се отнася и за много други професии. Никога не съм смятал, че работата ми като учен е особено сигурна – беше свързана с безкрайни тревоги от един договор до следващия, а и не бях особено продуктивен в научните си трудове. Необходими бяха три или четири добри доклада годишно, а аз успявах да завърша едва два, като всеки от тях ми се струваше като преодоляване на малка планина. SL: Вселената в „Пространство на откровенията” плени въображението на много читатели. Бихте ли споделили с феновете как се роди книгата? Какви са основните аспекти на създаването на нов свят? Коя част от този процес обичате най-много? А.Р.: Късметлия съм, че намерих читатели, които одобряват капризите на въображението ми – това определено не е нещо, на което писателите могат да разчитат. Според мен читателите биха се ужасили, ако познаваха същината на градивния процес, колко разпилян и неорганизиран е той. Не отделям много време за планиране (макар че сега му отделям повече внимание, отколкото по-рано) и определено не влагам много енергия в създаването на света – просто се захващам за работа, наслагвайки плътност и цвят за фон на историята чрез последователно скициране. Една книга ми отнема около девет месеца от започването до завършването й. Обикновено имам ясна идея за типа на книгата, която искам да напиша, и тази идея често идва като реакция или контрапункт на текста, който тъкмо съм завършил. В началото имам бегла представа за цялостната тема, структура и история и може би една-две идеи за главните герои. Това всъщност е всичко, което ми е нужно, за да започна. Започвам да пиша с цел да натрупам голям обем от думи за кратък период от време. След като вече разполагам с някакъв текст за работа – много груба, необработена чернова, неподходяща за ничии очи, освен моите собствени – се връщам към началото и се опитвам да вложа смисъл в него. Голяма част изрязвам и преработвам – повече, отколкото ако бях по-добър в планирането. Процесът, който обичам най-много, е точно това изрязване и преработване, налагане на ред в безформена маса и изтъкаване на нишките на историята. Това е моментът, в който всичко придобива смисъл. SL: Когато пишете, връщате ли се към готовото изречение, внимателно подбирайки всяка дума в него, или оставяте текста да се лее и го обработвате впоследствие? А.Р.: Аз съм по-скоро от типа, който просто пише и се оставя да агонизира върху написаното впоследствие. С годините обръщам все по-малко съзнателно внимание на писането ред по ред. Не се стремя към зашеметяващо първо изречение или абзац. Много повече се старая да се изразявам ясно, като по този начин оставям историята да изплува логично. SL: Случвало ли Ви се е някога да изпаднете в творческа криза? Как се справяте с подобни ситуации? А.Р.: Все още не. Случвало ми се е да блокирам на определена история по различни причини, но винаги успявам да се захвана с нещо друго и да се върна към проблемната история по-късно, когато мога да премахна спънките. Много рядко съм изоставял някоя история, но тя си остава в компютъра ми, така че никога не е напълно забравена. Работя с крайни срокове, които са огромен стимул за преодоляване на всякаква склонност към продължителен блокаж. Разбира се, никой не знае как ще се пребори с истинска творческа криза, докато не изпадне в такава. SL: Оказвали ли сте се някога пред две еднакво логични развръзки на дадена история? Ако да, как избирате една измежду тях? А.Р.: Това не ми се случва много често – обикновено се стремя към точно определен завършек. Когато обаче се случи, пиша един вариант и или го оставям да престои в главата ми известно време, или го давам на жена си и приятелите си да го прочетат. Ако смятат, че нещо не му е наред, опитвам алтернативен завършек. А да се получи дори приблизително задоволителен край на историята, обикновено си е цяло постижение. SL: Случвало ли се е дадени идеи, случки от работата или ежедневието Ви или пък истински личности да се промъкнат в книгите Ви? А.Р.: Не мисля, че е възможно това да се избегне. Очевиден пример е екипната организация на екипажа на космическия кораб в Pushing Ice, базирана е на опита ми в Европейската Космическа Агенция и други научни институти, където съм присъствал на безкрайни заседания. Също така, някои от героите са вдъхновени или сглобени от хора, които познавам. На микрониво почти всичко, което пиша е породено от нещо в живота ми или познатите ми. SL: Книгите Ви са високо ценени в България до голяма степен заради добре изградените си, реалистични и правдоподобни герои. Каква е Вашата рецепта за създаването им? Имате ли любимци сред тях, и кои? Коя своя творба цените най-високо?
А.Р.: За мен винаги е удоволствие, когато хората откликват на героите ми, но също така понякога съм охарактеризиран като писател, който не го е грижа за персонажа. Това не би могло да бъде по-далеч от истината, но ако съм възприеман по този начин, не бих могъл да направя друго, освен да призная, че не правя нещо както трябва за поне една част от читателската аудитория или критиката. Истината е, че не зная защо читателите са впечатлени от дадени герои, а не от други – това е пълна загадка за мен от тази страна на „барикадата”. Като че ли образите, които най-много ме радват, са по-слабо героичните – като Флойд в Century Rain. Тя е и книга, от която съм много доволен, макар че мразя да казвам коя от книгите си е на най-ценената от мен. SL: Триумвир Иля Вольова е един от най-обичаните персонажи във вселената на „Пространство на откровенията”. Как се роди идеята за нея и защо решихте да бъде рускиня? Чели ли сте руска или източноевропейска фантастика и ако да, какво мислите за нея? А.Р.: Тази героиня дотолкова се е установила във въображението ми, че с усилие си спомням откъде идва. Мисля, че в един момент дори беше мъж, преди да се превърне в жена от една чернова към следващата – говорим за преди повече от петнадесет години. Винаги е била „по-възрастна” в моите очи, отколкото много от читателите ми я виждат – тя не е въоръженото маце, за което я смятат някои. Рускиня е, или поне от руски произход, просто защото ми се струваше, че руснаците имат място в бъдещето, а и винаги съм харесвал мелодиката на руските (и френските) имена. За съжаление не съм чел много руска или източноевропейска фантастична литература, въпреки че до известна степен съм повлиян от творбите на Лем, които са ми попадали. SL: Стара максима е, че писателите влагат голяма част от себе си в героите си. Кой от героите в „Пространство на откровенията” е най-подобен на Вас? А.Р.: Винаги съм се отъждествявал със Силвест, макар да го направих доста несимпатичен. Съпричастен съм също и на Калвейн. Всъщност не приличам особено на никой от героите си. Струва ми се, че понякога читателите са доста изненадани, като открият, че съм доста ведра и оптимистична натура. SL: Как създадохте света на „Пространство на откровенията”? Колко време отне да разцъфне? В коя от предходните ви творби биха могли да се открият следи от неговата еволюция? А.Р.: Започнах да пиша разкази и романи за бъдещето още в тийнейджърските си години. Това бъдеще не беше точно вселената на „Пространство на откровенията”, но тя вплете в себе си някои негови черти – Йелоустоун, Казъм Сити, митологията за Марко Ферис, част от героите и терминологията. Същинската вселена започна да придобива форма в средата на 80-те, в поредица от недовършени романи. Можете да видите зараждането й в разказа Dilation Sleep, публикуван през 1990, но написан година или две по-рано. Доста по-късно през 90-те светът се стабилизира и оформи подобаващо, докато обединявах „Пространство на откровенията” и Казъм Сити. Дори и сега съществуват огромни части от вселената, в които не знам какво се случва. Тя е до голяма степен жив процес и далеч не възнамерявам да я поддържам строго последователна. SL: Нашият екип смята, че със Стивън Бакстър и Грег Беър сте тримата НФ писатели, които използват най-съвременните достижения на астрофизиката в творбите си. Подкрепяте ли вселена, в която Бог си играе на зарове? А.Р.: Хубаво е да те споменават в едно изречение със Стивън Бакстър и Грег Беър. Колкото до това дали вярвам, че Бог си играе на зарове – което разбирам като дали вярвам, че живеем в предопределена вселена, или в обуславяна от вероятните последствия на квантовата механика – твърдо заставам на границата. Доскоро може би бих казал, че „това е изцяло квантова неяснота”, но напоследък се появиха някои интригуващи разработки (квантови гравитационни флуктуации и прочее), които идват да покажат възможността класическата физика да е в основата на квантовата механика. От тази гледна точка неяснотата, която асоциираме с квантовата механика, е по-скоро неочаквано отличително качество, също както законите на термодинамиката произлизат от класическата физика на атомите и газовете. SL: В хода на човешката еволюция неизбежно ли е сливането на човек и машина в стила на конджойнъри и ултри? Така ли виждате пътя на човечеството? А.Р.: Не, не считам, че е неизбежно, не го смятам дори за препоръчително. Това е просто набор от идеи, интересни за използване в научнофантастичен контекст и много полезни като механизъм за изграждане на историята. В ежедневието си съм безразличен към технологиите – не съм зависим от уредите си, нито особено наясно с последното развитие на техниката. Все още използвах пишеща машина, когато останалата част от писателския свят вече се беше прехвърлила на компютри. SL: „Човешките същества са най-продуктивни в катастрофални условия, защото самите те представляват катастрофа за вселената.” Как Ви се струва подобно твърдение? Смятате ли, че идеята за „недоброжелателни извънземни”, просмукана в толкова много НФ творби, е всъщност обусловена от страха, че самото човечество е недоброжелателна сила? А.Р.: Отново искам да уточня, че съм доста неутрален към идеята, че хората са добра или зла сила. Книгите ми обикновено се съсредоточават върху мрачните аспекти на човешкатая креативност, но се старая да балансирам нещата с елементи на доброта. Вярвам в алтруизма. Не бих могъл да напиша изцяло мрачна и песимистична книга, защото аз не съм такъв. По мое мнение, недоброжелателните извънземни (в които не вярвам) са всъщност прост инструмент на разказа. Не смятам, че носят някаква дълбока мъдрост за собствената ни природа. SL: Сагата Ви „Пространство на откровенията” е поредица от изкупления. Възможно ли е инхибиторите да са върховната изкупителна жертва на една вселена, поглъщаща себе си в параноични мъки? И още повече, съгласен ли сте, че ултра-технологичното бягство в машинното е крайно проявление на страха ни от това, което може да се случи, от неизвестното, което в крайна сметка довежда до един безсмъртен, неизменен разум, който е неспособен да се развива и приспособява, като в „Падането на нощта” на Азимов? А.Р.: Бих препоръчал да се внимава с прекаленото взиране в инхибиторите, които в същността си са научнофантастично обяснение на парадокса на Ферми. Най-напред се сблъсках с проблема (осъзнавайки, че съм написал роман, в който съществува необяснена липса на извънземни общества) и впоследствие ми хрумна разрешението му. По-късно установих, че и други НФ писатели са използвали подобни идеи, така че дори това решение не е оригинално. Не съм сигурен за втората част от въпроса. Отнасям се крайно скептично към трансхуманизма, към идеята хора да прехвърлят разума си на машини или да постигат безсмъртие чрез други способи. Щом желаят, моля! Смъртта придава смисъл на живота – също като разликата между безкраен сапунен сериал и велик филм или пиеса. Щеше ли да ни е грижа за Бетовен, ако още беше жив и продължаваше да бълва огромни количества музика? SL: Коя част от човешката природа не би могла да бъде променена от технологиите? А.Р.: Твърде се съмнявам, че има страни на човешката природа, които не могат да бъдат променени. Дали съществото, дарено с тази природа, все още е човешко, е една съвсем друга тема... SL: В епоса си „Хиперион” Дан Симънс представя конфликта между биология и технология като трамплин към божествеността. Вие като рационалист как виждате следващите стъпки в еволюцията на човешкия разум? А.Р.: Според мен би било много добра идея просто да оцелеем през следващите стотина години. Да преодолеем безизходицата, към която се е запътила планетата ни и едва след това да се тревожим за набъркване в основите на човешката природа. Аз съм много предпазлив в собствения си живот. Не бих се подложил на лазерна корекция на зрението, защото смятам че (въпреки че се практикува вече две или три десетилетия) все още е твърде рано да се определят последствията от нея в дългосрочен план. SL: В интервютата си споменавате извънземния стереотип за чист ужас в творбите на Лъвкрафт, Бредбъри и други. Вашите извънземни обаче са плашещи от рационална гледна точка. Смятате ли, че това, което движи расите по еволюционната спирала, е хищническият егоизъм и страхът, който всяват у другите? А.Р.: Не съм много сигурен. Склонен съм да се съглася, че страхът е полезен компонент от писателския арсенал и го прилагам с удоволствие в много от историите си. Не съм отивал по-далеч от това, просто обичам хоръра. Любимите ми епизоди от „Стар Трек” са тези, в които има чудовища. SL: Парадоксът на Ферми е тема, която често се появява в интервютата Ви. Тезата, която поддържате, е в съответствие с всеобщото виждане, че в края на краищата апокалипсисът е неизбежен. Защо този парадокс не оставя място за обяснения като това в „Кристалните сфери” (The Crystal Spheres) на Дейвид Брин? А.Р.: Парадоксът на Ферми е просто една интересна загадка, която помага за създаването на сюжети. Когато го обсъждам в разговор, винаги гледам да спомена, че в него съществуват много вратички, които могат да се отнесат към реалността. Колкото до апокалиптичния сценарий в „Пространство на откровенията”, той всъщност е гледна точка, възприета за целите на сюжета. SL: Имате ли история, отхвърлена от печат, за която искрено съжалявате, че не е публикувана? Налагало ли Ви се е да измените виждането си за дадена история от маркетингови съображения и ако да, как Ви се е отразило това?
А.Р.: Изглежда съм късметлия в това отношение - много малко от разказите ми не са се продали рано или късно. Не споделям виждането, застъпено от Хайнлайн, че трябва да изпращаш един разказ, докато накрая се продаде. Обикновено се отказвам след две или три отхвърляния с идеята, че едно от тях може да бъде по грешка на редактора, но две или три сочат, че нещо в историята не е доизкусурено. Единственият ми разказ, който така и не се публикува през последното десетилетие, е за пътуване във времето и Чингиз Хан и бе отхвърлен от Interzone и Fantasy and Science Fiction. По-късно се върнах към нея със свеж поглед, осъзнах, че не струва, и извадих няколкото добри епизода, за да ги използвам в повест (също за Чингиз Хан), който в крайна сметка се продаде. Така че дори в този случай работата не беше изцяло нахалост. (Тази повест всъщност е The Six Directions of Space и ще се появи в Galactic Empires под редакцията на Gardner Dozois за Science Fiction Book Club.) SL: Кои са за Вас най-интригуващите НФ писатели днес? Какво Ви допада в книгите им? А.Р.: Грег Еган винаги е много интересен – харесва ми безкомпромисната строгост на въображението му, безусловния му отказ да прави компромиси. Грег Беър беше сред любимците ми, когато пишеше нетрадиционни НФ романи като “Преместването на Марс” или “Ковачница за звезди”, но трилърите, които пише напоследък, не успяват да ме грабнат толкова. От британските автори харесвам най-много Пол Маколи и Стивън Бакстър. Освен това, М. Джон Харисън и Кристофър Прийст, които пишат на границата на НФ. Кони Уилис ме очарова с всяка своя книга – Passage е една от най-натрапчивите и объркващи книги, които съм чел. Не чета много фентъзи литература, но ми допадат книгите на Чайна Мевил и някои от другите автори, работещи в подобен стил. SL: В разказите си успешно вплитате киберпънк идеи – мрачна атмосфера, улична престъпност, нанотехнологии, компютърни вируси и т.н. В свое интервю споделяте с читателите си, че Филип К. Дик е имал огромно влияние върху развитието Ви като писател. Какво мислите за кибепънка и посткиберпънка като жанрове, както и за авторите им – Уилям Гибсън, Брус Стърлинг, Майкъл Суонуик, Нийл Стивънсън и др? А.Р.: Киберпънкът беше невероятно завладяващ за мен, когато започнах отново да чета НФ в средата на 80-те. Стърлинг беше най-добрият. Гибсън ме поразяваше. Харесвах Суонуик, но винаги ми се е струвало, че е избрал по-различен път. Не ме впечатляваше особено, докато не написа Stations of the Tide, който е удивителен. По-късно изчетох почти всичките му книги и до известна степен смятам, че е останал верен на същинската научна фантастика повече от Стърлинг и Гибсън, които от своя страна ми стават все по-малко интересни, колкото повече се отдалечават назад във времето от “недалечното бъдеще”. Нийл Стивънсън е история за мен – донякъде харесах "Диамантената ера", но не дотолкова, че да прочета и останалите му книги. SL: Тери Пратчет като че ли е най-популярният писател на научна фантастика и фентъзи в България, и може би единственият, известен извън границите на НФ&Ф фендъма. В книгите си той прави аналогии, които ние – феновете – виждаме като признание или отдаване на почит към достиженията на водещите НФ&Ф автори. Например в последните му романи разпознаваме идеята за Гробниците на времето, заложена в „Хиперион” на Дан Симънс, да се появява в Света на Диска като Футуристичния склад за свинско, докато главните герои и сержант Уискиджак от „Малазанска книга на мъртвите” на Стивън Ериксън се превръщат в Чукалата и сержант Джакръм в „Чудовищна команда”. Писалището на Интересните предмети от последната му книга, “Making Money” подозрително много напомня за клъстер инхибитори. Това ласкае ли Ви? А.Р.: Нямам представа – не съм чел книгата, така че не мога да коментирам. Ако трябва да съм честен, би ме смаяло да попадна в полезрението на Тери Пратчет. В интерес на истината не съм сред най-големите му почитатели – малкото книги от Света на Диска, които съм чел, не успяха да ме завладеят. Трябва да спомена, че не съм особен фен на хумористичната литература. Обичам фантастиката, която чета, да е мрачна и сериозна, точно както обичам и криминалните романи потискащи и отчайващи, със съвсем лек намек за циничен хумор. SL: Какво да очакват българските читатели от предстоящите книги за „Пространство на откровенията”, които още не са преведени или издадени? Планирате ли книга, която изцяло да се фокусира върху фракциите на ултрите и Скайджакърите? А.Р.: Нямам представа какво предстои. Със сигурност не съм приключил с вселената на „Пространство на откровенията”, но бих желал да спра, преди тя да започне да се повтаря или да се превърне в пародия на себе си. Мисля, че има възможност за още една книга за Драйфус, главния герой в The Prefect – всъщност, тъй като той е полицай, би могло да има цяла поредица от негови разследвания – и освен това бих искал да напиша книга за събитията, случили се между последната глава на “Пропастта на опрощението” и епилога. Повече от това не бих могъл да кажа. Често черпя идеите си от писане на разкази. The Prefect се роди от бележки от периода, в който пишех нови истории за антологията Galactic North, когато се занимавах с някои области на историята на бъдещето, които намирах готови за по-нататъшни разработки. Периодът, за който най-обичам да пиша, е за годините след Смесената чума, когато всичко започва да се разпада, така че това също е подходяща основа за нова книга. Започва да става все по-сложно обаче да се намира място за нови истории върху вече съществуващата конструкция.
|
