|
|
         
|
Поредните адмирации за ИнфоДар. Първо, трябва да се отбележи, че тази книга няма нищо общо с вселената от „Пространство на откровенията”. Това е съвсем отделен и самостоятелен роман, и доста различен от излязлата досега поредица. От една страна, няма ги размаха и мащабността, с които сме свикнали – тук действието е ограничено в доста по-тесни рамки и като време, и като пространство; а от друга – действието се развива в бъдещето, но в свят, които е 1952 година от Земният календар, и не на чужди светове, а в Париж. Има и още една любопитна разлика – тук човечеството не пъпли между звездите с огромни кораби, движещи се с подсветлинна скорост, а използва стара и изоставена, но още работеща система за преход между звездите. Нещо като галактическо метро, но такова, което заобикаля познатите закони на физиката и прави прехода между две звезди не мигновен, но и не отнемащи десетилетия. Но това все пак е Алистър, а, поне за мен, това е гаранция за една наистина добре написана и интелигентна книга. И не се излъгах. „Вековен дъжд” сложи пикантната маслинка в мартинито, в което се превърна отпуската ми (мдааа, време ми е за нова, щом изпадам в такива метафори). Човечеството е преживяло катастрофа, наречена нанокоста, и тя не само е направила Земята необитаема, но и е разделила хората на две враждуващи фракции: едните – твърди традиционалисти, а другите – заклети технократи. Първите живеят около родната ни планета, а вторите са се разселили из Галактиката, използвайки система за бърз транспорт между звездите, наследена от отдавна изчезнала цивилизация. Има празноти в историята ни, и единственият начин те да се заличат е като се правят разкопки на мъртвата ни планета, но тя е покрита с лед и облаци подивели наноботи. Именно при такива разкопки става инцидент, който захвърля главната героиня Оже в разследване, което ще надмине и най-смелите й очаквания. Из нестабилните проходи на транспортната система хората откриват входове към странни обекти в космоса, също наследени от неизвестните създатели, като се оказва, че в един от тях е Земята от 1952 г., пълна с нищо неподозиращи хора. Дали това е алтернативен свят? Или проход към миналото? Или симулация? Това трябва да разбере Оже. На пръв поглед това звучи или като алтернативна история, или като тайм фантастика, но всъщност не е нито едно от двете. И затова е хубава книгата – точно защото не е стандартното; не е онова, за което всеки ще се сети, не е клишираната и изтъркана идея. Все пак това е Рейнолдс. Получила се е много странна амалгама между научната фантастика и криминалния стил на Чандлър или Мегре, между техно-футуристичните общества на бъдещето и живота на хората от ’52 година. Световете – както на бъдещето, така и този от средата на 20-ти век – са изключително реалистично описани и изградени. Персонажите са пълнокръвни, изпълнени с индивидуалност и лишени от идеализация; те са просто хора, герои по неволя, а не спасители на вселената. Но всичко това не е изненада, а елемент на стила на Рейнолдс, която изтъквам за незапознатите с автора, та да ги накарам да прочетат книгата и да оценят един от флагманите на чистия сай-фай в момента. В личната ми класация „Вековен дъжд” е една от най-добрите фантастики, излизали през последната година. Точно онова пиршество за ума и фантазията, от което имах нужда през отпуската.
Алистър Рейнолдс - профил
|
||||||||||||||
Приятно четене; и да се надяваме, че ИнфоДар ще издадат и останалите му книги. 