h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Джак Ванс:
цикъл „Планетата на приключенията”

De3tuss

 

В поредицата си „Избрана световна фантастика” издателска къща „Бард” предложи на читателите си в две великолепни книги тетралогията на Джак Ванк „Планетата на приключенията”. Цикълът от четири кратки романа съдържа „Градът на часките”, „Слуги на уонките” (ИСФ 148) „Дирдирите” и „Пнумите” (ИСФ 149). Изящният и пестелив стил на Ванс карат книгите да изглеждат по-скоро като големи повести, отколкото като същински романи, но за това си има обяснение. То отчасти се корени във времето, в което са създавани книгите – самият край на шейсетте – както и в стила на самия Ванс.

„Планетата на приключенията” е типичен представител на приключенската фантастика от седемдесетте години – семпла, динамична и атрактивна. Четейки „Планетата на приключенията”, непрестанно се улавях, че правя аналогии с романите на Нивън, особено с цикъла „Пръстенов свят”, или поредицата „Well of Souls” на Джак Чокър.

Трудно е да се разкаже сюжета на тетралогия, като едновременно с това се избягват спойлери, но все пак ще опитам. В орбита около неизследвана планета се намира космически кораб на човешката раса, изпратен с изследователска цел. Стандартна практика в такива случаи е на повърхността на планетата да се изпращат малки екипи от разузнавачи, подготвени за целта, с широки познания в различни области. Рутинната на пръв поглед проучвателна мисия, обаче, се превръща в кошмар за Адам Райт. Совалката му е обстрелвана при приземяването и катастрофира, колегата му намира смъртта си от ръцете на местни диваци, а остатъците от летателния апарат са отнесени от представители на извънземна раса в незнайна посока. Адам Райт се озовава сам на непозната планета, заобиколен от враждебно настроени раси, и може да разчита само на екипировката от аварийния си комплект и на уменията си, за да се добере до катастрофиралия кораб – неговият изчезнал в далечината билет за дома.

След първия си сблъсък с местното население Райт научава, че планетата се казва Тчай и е обитавана от няколко извънземни раси и техните странни „низши раси – кръстоски”. За негово смайване се оказва, че Тчай е обитавана и от хора, които вярват, че са се заселили там преди десетки хиляди години. Къде се е озовал Адам Райт? В люлката на човечеството; в някаква странна зона на корабокрушения; древна колония, заселвана последователно от различни завоеватели и после изоставяна на собствената си съдба, или нещо съвсем различно? Тук аналогията с Чокър и неговата „зоологическа градина за видове” става неизбежна.

През погледа на Адам Райт Ванс ни разкрива една сложна и, на пръв поглед, много объркана плетеница от раси и култури, принудени да живеят „под един покрив”. Изобщо, за мен четенето „Планетата на приключенията” беше удоволствие. Лаконичният стил на Ванс, умението му само с няколко щриха да създаде реалистична картина и плътна атмосфера на един измислен свят са наистина достойни за възхищение.

Наред с това, „Планетата на приключенията” си е... ами, приключенска фантастика от седемдесетте, и макар да е класически представител на течението и фантастиката за този период, според мен може да бъде „обвинена” в това, че страда от характерните му недостатъци. Героите, например, ми се сториха задоволително плътни и реалистични като за типичен представител на жанра, но не мога да кажа, че това ми беше достатъчно. На моменти се натъквах на клиширано мачовско поведение на героя, сякаш Адам Райт предусеща стереотипа, който имам в главата си за реакция на определена ситуация, и реагира така, както очаквам от него. До известна степен се забелязва и пренебрегване на героите за сметка на идеите в книгата.

Идеите, от своя страна, съчетани с елегантния стил на Ванс, създаваха във въображението ми ярка, причудлива и сложна в разнообразието си картина. За мен Ванс е от онези писатели, които не поднасят всичко на готово, а с няколко майсторски премерени щриха гъделичкат неусетно въображението на читателя и го карат да работи.

Сюжетът на книгите, донякъде стереотипно за жанра, не страда от липса на наситено действие, и е задоволително непредвидим. Ако ви се чете приключение, тази книга е за вас.

В заключение, мога спокойно да кажа, че поредицата ми достави голямо удоволствие, а мисля, че същото ще се случи и с вас. Струва ми се, че „Планетата на приключенията” може да предложи различни неща на различните читатели. Добро приключение на тези, които търсят отмора в четенето; насладата от великолепен и изчистен стил; тема за размисъл на онези, които харесват по-задълбочено четиво; интересни трактовки на различни идеи и паралели с други автори на онези, които виждат фантастиката като поле за социални експерименти; гъдел за ума на други, които обичат да търсят скритите нишки и реда зад паравана на привидния хаос... Но, разбира се, читателят не трябва да забравя, че чете поредица, писана през седемдесетте, и в жанра приключенска фантастика.

Откъс от първа книга от цикъла можете да намерите ТУК.



Коментирай...


l

Още в рубриката:

Сергей Лукяненко: Студени играчки са звездите

Нямам какво друго да кажа на ИнфоДар, освен „Браво!”. Благодарение на тях се утвърди на родния книжен пазар Лукяненко, и ето че за радост на феновете му излезе и „Студени играчки са звездите”.
Всъщност това е колкото добра, толкова и странна книга. Само една преди нея е била, плюс-минус няколко страници, като срязана през средата. „Само напред” на Майкъл Маршал Смит въплъщава в себе си сякаш двете крайности на Зелазни – от абсолютния екшън в първата половина до пълната психария и хаховщина във втората част. Не ме разбирайте погрешно, книгата си е много добра, просто този преход не е много характерен за какъвто и да е вид повествование, а и изобщо не е лесен за автора...

Michael Chabon: The Yiddish Policemen’s Union

Винаги, когато попадна на отличен с няколко награди роман, след чийто прочит оставам емоционално незадоволена, изпадам в съмнения относно чувствителността си. После си припомням, че след всяко гледане на „Гатака” събирам от масата мокри, сополиви кърпички и, следователно, не е възможно причината да зяпам с овчи поглед корицата да е собствената ми закоравялост. Следва повторно отгръщане на страниците, за да видя дали пък няма нещо в романа, което да съм пропуснала, нещо, което да компенсира липсата на емоции и да обясни наградите. Започвам да му правя анализ – герои, свят, идеи, фабула, стил. Най-често се питам дали след месец ще успея безпроблемно да възстановя поне един ярък образ от романа...

Алистър Рейнолдс: Вековен дъжд

Поредните адмирации за ИнфоДар.
Първо, трябва да се отбележи, че тази книга няма нищо общо с вселената от „Пространство на откровенията”. Това е съвсем отделен и самостоятелен роман, и доста различен от излязлата досега поредица. От една страна, няма ги размаха и мащабността, с които сме свикнали – тук действието е ограничено в доста по-тесни рамки и като време, и като пространство; а от друга – действието се развива в бъдещето, но в свят, които е 1952 година от Земният календар, и не на чужди светове, а в Париж. Има и още една любопитна разлика – тук човечеството не пъпли между звездите с огромни кораби, движещи се с подсветлинна скорост, а използва стара и изоставена, но още работеща система за преход между звездите. Нещо като галактическо метро, но такова, което заобикаля познатите закони на физиката и прави прехода между две звезди не мигновен, но и не отнемащи десетилетия...

 


l


 
Home Home Forum