h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Сергей Лукяненко:
Студени играчки са звездите

Nerksis

 

Нямам какво друго да кажа на ИнфоДар, освен „Браво!”. Благодарение на тях се утвърди на родния книжен пазар Лукяненко, и ето че за радост на феновете му излезе и „Студени играчки са звездите”.

Всъщност това е колкото добра, толкова и странна книга. Само една преди нея е била, плюс-минус няколко страници, като срязана през средата. „Само напред” на Майкъл Маршал Смит въплъщава в себе си сякаш двете крайности на Зелазни – от абсолютния екшън в първата половина до пълната психария и хаховщина във втората част. Не ме разбирайте погрешно, книгата си е много добра, просто този преход не е много характерен за какъвто и да е вид повествование, а и изобщо не е лесен за автора. Той трябва да направи коренна промяна в стила, и въпреки това да запази чертите и образите на героите и света. Преходът трябва, освен това, да стане естествено, така че да не оставя впечатлението, че произведението е писано от двама съвсем различни автори. Всичко трябва да е различно, и въпреки това еднакво.

Сергей се е справил много добре с тази задача, въпреки че втората част на моменти ще е неразбираема за хора, незапознати с творчеството на братя Стругацки.

Първата част е типичен Лукяненко. До болка реалистичен, почти цинично искрен и по славянски откровен и близък. Отново виждаме Русия като развалина, която се мъчи да възроди икономиката си – има новобогаташи, скъпи коли и стари и движещи се жигулита; и голямото откритие, изплъзнало се заради ниските заплати на научните работници.

Човечеството е открило технология за мигновен преход през дебрите на вселената, но това е станало прекалено рано. Все още пъплим из междупланетното пространство с тромавите си химически двигатели и допотопни совалки. Открили сме голямото галактическо семейство на по-напредналите раси, но те не са благородни като Вулканите, нито са войнствени и твърдоглави, та да ги покорим, като Клингоните. Не сме им жизнено важни, не сме им и пречка, ние сме просто поредната полезна раса в една голяма галактическа корпорация. Поредното зъбно колело в един огромен механизъм. Без нас машината няма да се срине, просто ще се пренастрои за работа без този елемент. С нас просто работи малко по-добре. Във вселената всяка раса е полезна с нещо на голямото семейство на управляващите раси. Едни са изчислители, други са воини, а ние сме единствените, които могат да понесат шока на мигновения преход, който сме открили. Мозъците на всички останали раси се скапват при джампа. Единствено, хората изпитват удоволствие от скока и го преживяват успешно. И така, ние ставаме превозвачите на вселената. Унизителна позиция на маловажна раса. А дали това може да се промени!? И тогава идва предложението от расата на изчислителите – примамливо и опасно за всички, включили се в заговора. Опасно заради гнева на висшите раси, защото е срещу тях, опасно и защото новопоявилата се раса може да смаже всички само с едни замах, без да се интересува кой на какво технологично ниво на развитие е и кой на чия страна е.

И изведнъж рязък, дори не диаметрално противоположен, а сякаш на друга плоскост, преход в стила.

Добре дошли в света на геометрите – на идеалния ред, ултимативния морал, липсата на невъзможните мисии и увереността, че всички са приятели. Свят, в който всичко е подчинено на универсален кодекс, и всички са щастливи и доволни. Свят на прогресори и регерсори, чиято цел е да се сприятелят с всяка раса или, ако не успеят, да я направят по-сговорчива с преговори; да я променят, за да стане такава. Свят, който звучи адски познато за феновете на Аркадий и Борис.

Цялата втора част е в стила на братя Стругацки, развива се в техния свят на прогресорите. Някои може да я възприемат като реплика към великите майстори, други – като реверанс, трети – като доразвиване на техните идеи. Не знам и аз каква е била идеята на Лукяненко. Не знам дали им е отдавал чест, или е влизал в спор с тях – в интерес на истината, има ги и двете позиции – но знам, че се е получила уникална амалгама от двата стила, от двете гледни точки. Смес, която не всекиму ще се хареса, но която, всъщност, е есенцията на книгата. Противопоставяне на противоположности, на възгледи, на светове. И всъщност, кой е прав и кой е крив?! Така и няма отговор. Или отговорите са безкрайно много.

И изведнъж книгата свършва в нищото, отново типично по Стругацки. Има край, който може да се приеме за такъв, но едновременно с това повествованието крещи, че иска да продължи. И такова продължение има. Очакваме втора част на книгата, за да се довърши историята, и за да могат феновете на Стругацки да преценят дали е реверанс, или  спор.

И накрая, поздрав към Сергей Лукяненко за поредната блестяща книга, и към ИнфоДар за смелостта.

 


Още материали свързани с автора:


Сергей Лукяненко: Лабиринтът на отраженията и Фалшивите огледала
- ревю
Сергей Лукяненко: Дневен патрул - ревю
Сергей Лукяненко: Сумрачен патрул - ревю
Сергей Лукяненко: Последен патрул - ревю


Коментирай...


l

Още в рубриката:

Джак Ванс: Планетата на приключенията

В поредицата си „Избрана световна фантастика” издателска къща „Бард” предложи на читателите си в две великолепни книги тетралогията на Джак Ванк „Планетата на приключенията”. Цикълът от четири кратки романа съдържа „Градът на часките”, „Слуги на уонките” (ИСФ 148) „Дирдирите” и „Пнумите” (ИСФ 149). Изящният и пестелив стил на Ванс карат книгите да изглеждат по-скоро като големи повести, отколкото като същински романи, но за това си има обяснение. То отчасти се корени във времето, в което са създавани книгите – самият край на шейсетте – както и в стила на самия Ванс.
„Планетата на приключенията” е типичен представител на приключенската фантастика от седемдесетте години – семпла, динамична и атрактивна...

Michael Chabon: The Yiddish Policemen’s Union

Винаги, когато попадна на отличен с няколко награди роман, след чийто прочит оставам емоционално незадоволена, изпадам в съмнения относно чувствителността си. После си припомням, че след всяко гледане на „Гатака” събирам от масата мокри, сополиви кърпички и, следователно, не е възможно причината да зяпам с овчи поглед корицата да е собствената ми закоравялост. Следва повторно отгръщане на страниците, за да видя дали пък няма нещо в романа, което да съм пропуснала, нещо, което да компенсира липсата на емоции и да обясни наградите. Започвам да му правя анализ – герои, свят, идеи, фабула, стил. Най-често се питам дали след месец ще успея безпроблемно да възстановя поне един ярък образ от романа...

Алистър Рейнолдс: Вековен дъжд

Поредните адмирации за ИнфоДар.
Първо, трябва да се отбележи, че тази книга няма нищо общо с вселената от „Пространство на откровенията”. Това е съвсем отделен и самостоятелен роман, и доста различен от излязлата досега поредица. От една страна, няма ги размаха и мащабността, с които сме свикнали – тук действието е ограничено в доста по-тесни рамки и като време, и като пространство; а от друга – действието се развива в бъдещето, но в свят, които е 1952 година от Земният календар, и не на чужди светове, а в Париж. Има и още една любопитна разлика – тук човечеството не пъпли между звездите с огромни кораби, движещи се с подсветлинна скорост, а използва стара и изоставена, но още работеща система за преход между звездите. Нещо като галактическо метро, но такова, което заобикаля познатите закони на физиката и прави прехода между две звезди не мигновен, но и не отнемащи десетилетия...

 


l


 
Home Home Forum