|
|
         
|
Нямам какво друго да кажа на ИнфоДар, освен „Браво!”. Благодарение на тях се утвърди на родния книжен пазар Лукяненко, и ето че за радост на феновете му излезе и „Студени играчки са звездите”. Всъщност това е колкото добра, толкова и странна книга. Само една преди нея е била, плюс-минус няколко страници, като срязана през средата. „Само напред” на Майкъл Маршал Смит въплъщава в себе си сякаш двете крайности на Зелазни – от абсолютния екшън в първата половина до пълната психария и хаховщина във втората част. Не ме разбирайте погрешно, книгата си е много добра, просто този преход не е много характерен за какъвто и да е вид повествование, а и изобщо не е лесен за автора. Той трябва да направи коренна промяна в стила, и въпреки това да запази чертите и образите на героите и света. Преходът трябва, освен това, да стане естествено, така че да не оставя впечатлението, че произведението е писано от двама съвсем различни автори. Всичко трябва да е различно, и въпреки това еднакво. Сергей се е справил много добре с тази задача, въпреки че втората част на моменти ще е неразбираема за хора, незапознати с творчеството на братя Стругацки. Първата част е типичен Лукяненко. До болка реалистичен, почти цинично искрен и по славянски откровен и близък. Отново виждаме Русия като развалина, която се мъчи да възроди икономиката си – има новобогаташи, скъпи коли и стари и движещи се жигулита; и голямото откритие, изплъзнало се заради ниските заплати на научните работници. Човечеството е открило технология за мигновен преход през дебрите на вселената, но това е станало прекалено рано. Все още пъплим из междупланетното пространство с тромавите си химически двигатели и допотопни совалки. Открили сме голямото галактическо семейство на по-напредналите раси, но те не са благородни като Вулканите, нито са войнствени и твърдоглави, та да ги покорим, като Клингоните. Не сме им жизнено важни, не сме им и пречка, ние сме просто поредната полезна раса в една голяма галактическа корпорация. Поредното зъбно колело в един огромен механизъм. Без нас машината няма да се срине, просто ще се пренастрои за работа без този елемент. С нас просто работи малко по-добре. Във вселената всяка раса е полезна с нещо на голямото семейство на управляващите раси. Едни са изчислители, други са воини, а ние сме единствените, които могат да понесат шока на мигновения преход, който сме открили. Мозъците на всички останали раси се скапват при джампа. Единствено, хората изпитват удоволствие от скока и го преживяват успешно. И така, ние ставаме превозвачите на вселената. Унизителна позиция на маловажна раса. А дали това може да се промени!? И тогава идва предложението от расата на изчислителите – примамливо и опасно за всички, включили се в заговора. Опасно заради гнева на висшите раси, защото е срещу тях, опасно и защото новопоявилата се раса може да смаже всички само с едни замах, без да се интересува кой на какво технологично ниво на развитие е и кой на чия страна е. И изведнъж рязък, дори не диаметрално противоположен, а сякаш на друга плоскост, преход в стила. Добре дошли в света на геометрите – на идеалния ред, ултимативния морал, липсата на невъзможните мисии и увереността, че всички са приятели. Свят, в който всичко е подчинено на универсален кодекс, и всички са щастливи и доволни. Свят на прогресори и регерсори, чиято цел е да се сприятелят с всяка раса или, ако не успеят, да я направят по-сговорчива с преговори; да я променят, за да стане такава. Свят, който звучи адски познато за феновете на Аркадий и Борис. Цялата втора част е в стила на братя Стругацки, развива се в техния свят на прогресорите. Някои може да я възприемат като реплика към великите майстори, други – като реверанс, трети – като доразвиване на техните идеи. Не знам и аз каква е била идеята на Лукяненко. Не знам дали им е отдавал чест, или е влизал в спор с тях – в интерес на истината, има ги и двете позиции – но знам, че се е получила уникална амалгама от двата стила, от двете гледни точки. Смес, която не всекиму ще се хареса, но която, всъщност, е есенцията на книгата. Противопоставяне на противоположности, на възгледи, на светове. И всъщност, кой е прав и кой е крив?! Така и няма отговор. Или отговорите са безкрайно много.
И накрая, поздрав към Сергей Лукяненко за поредната блестяща книга, и към ИнфоДар за смелостта.
|
||||||||||||||
И изведнъж книгата свършва в нищото, отново типично по Стругацки. Има край, който може да се приеме за такъв, но едновременно с това повествованието крещи, че иска да продължи. И такова продължение има. Очакваме втора част на книгата, за да се довърши историята, и за да могат феновете на Стругацки да преценят дали е реверанс, или спор. 