|
|
         
|
“Ура, ура, новата книга на Ериксън!” Това беше реакцията ми, когато за първи път се докопах до солидното седмо томче на любимата си поредица. Нямах търпение да отново да се озова в мистичния свят на малазанската империя, да срещна отново любимите си герои... Прочетох книгата на един дъх, естествено, насладих й се, както заслужава, и с второ прочитане. Абе изобщо, новият Малазан, какво да ви кажа! Сюжетът. “Нищо не е такова, каквото очаквате” може би трябва да бъде мотото на последния засега, излязъл на български, Малазан. Романът ни връща отново на континента на империята на Ледер, завладяна от армиите на Тайст Едур и техния вечен император. Поробените ледерии бързо свикват с новото статукво, със смяната на едно императорско семейство с друго, и започват опитите си да извлекат най-доброто от ситуацията. Започва бавното, незабележимо анексиране на завоевателите. Административният апарат на империята, съставен главно от ледерии, започва да изолира императора от неговите сънародници, а високопоставените едури, под влиянието на своето лидерийско обкръжение, започват да изоставят своите нрави и порядки, да обръщат все по-голямо внимание на парите и начините на тяхното придобиване в обществото, в което цари корупция. За ледериите “поробването” не е нито нетърпимо, нито неприемливо. Това се оказва шок за адюнкта Тавори и Ловците на Кости, прокудени от малазанската империя и дебаркирали на лидерийския бряг. Плановете им за разгрома на империята на Едур спешно трябва да се променят, защото населението на империята няма никакво намерение да въстава всенародно. В същото време в столицата пристигат воини от всички краища на света, за да предизвикат Вечния император на двубой, и сред тях са Карса Орлонг и Икариум. Дали Рицарят на Вериги ще вдигне ръка срещу Краля на своя Дом? Дали Икариум, озовал се на мястото, където е започнало неговото вечно търсене, няма най-накрая да си спомни своето минало, своята цел, и да потопи целия свят в кръв? Топящите се ледове на отслабващия Омтоуз Фелак – Лабиринтът на Лед – разкриват мъртвите цитадели на К’чаин Че’Малле... А мъртви ли са наистина? Честно казано, започвам да се плаша. Конфликтът, който Ериксън започна с Лунните градини, сякаш тотално излезе извън контрол. Във войната на богове и асценденти, дирижирана от Сакатия Бог, се намесиха толкова много сили (сякаш всяка раса, процъфтяваща, умираща или изчезнала реши, че е дошло времето отново да се появи на сцената), че май в десета книга няма да има оцелели. Месомелачката придоби такива размери, че май никой няма да се измъкне от нея. Сюжетът на “Вихърът на жътваря” сякаш минава под знака на сблъсъка Старо срещу Ново. Още в първите глави става ясно, че нововъзнеслите се асценденти не се справят особено добре с новопридобитата си божественост. Трийч изгуби дестриянта си още в предишната книга, а сега и поклонниците на Вълците на зимата ги очаква много неприятна изненада. Едурите на Сакатия бог сякаш също не се справя особено добре срещу ледерийците под покровителството на Блудния. Младост и сила срещу опит. Защото, макар силата на Блудния постепенно да е отслабвала с десетките и хилядите години на неговото съществуване, той все още е Господар на Крепостите... А какво може да види един Господар при въздигането на друг? Предизвикателство? Ще има ли сблъсък между Господаря на Крепостите и Господаря на Колодата? Ще падне ли Ганоуз Паран жертва на своята неопитност? А в Ледерийската империя се спотайват и други “низвергнати” сили. Маел, древният бог на Морето. Финир, низвергнатият бог на войната, също е намерил убежище там. Къде е Скабандари Кървавото око, древният бог на Тайст Едур? Какви тайни се крият в освободените от прегръдката на вечния лед цитадели на К’чаин Че’Малле? Не мисля да говоря за стил, атмосфера или герои. Ериксън винаги е бил невероятно силен и в трите отношения, така че тук изненади няма, пък и да имаше, биха били само неприятни.
Откъс от романа можете да прочетете ТУК.
Стивън Ериксън - профил
|
||||||||||||||||
Според мен, с “Вихърът на жътваря”, Ериксън отново се завръща с онази сила и мащабност, която ме смая в “Дверите на скръбния дом” и “Спомени от лед”. След спокойната и описателна “Среднощни приливи” и някак хаотичната “Ловци на кости”, в която авторът сякаш се бореше да свърже в едно нишките на десетките сюжетни линии, гледам на “Вихърът на жътваря” като на завръщане. От онези, в които кавалерията нахлува с гръм и трясък и не остава здраво място по гърбината на нещастния читател.
