Стивън Ериксън

Моарейн

Стивън Ериксън е един от най-нашумелите фентъзи автори у нас през последните години. Неговата все още недовършена поредица “Малазанска книга на мъртвите” не оставя читателите безразлични, мненията варират от възхищение до пълно отрицание, като редиците на феновете му се попълват след всеки издаден том.

Ериксън е роден в Торонто, но израства в Уинипег. В момента живее в Англия със своята съпруга и син. Следвал е антропология и археология, но отделно от висшето си образование завършва и Iowa writer’s workshop. “Лунните градини” от 1999 е неговия първи фентъзи роман. Продължението му, “Дверите на скръбния дом”, е написано още през следващата година в Англия. Освен тези две части към настоящия момент у нас са издадени “Спомени от лед”, “Дом на вериги “ и “Среднощни приливи”. Планирани са общо десет части на поредицата, от които предстои издаването на – The Bonehunters (2006), Reaper's Gale (2006), Toll of Hounds (2006), Dust of dreams и The crippled god, заедно с няколко други книги по малазанския свят – Blood follows, The healthy dead и книгата, написана от Ian Cameron Esslemont – Night of knives. Първите произведения, които публикува са A Ruin of a Feathers (1991) и Revolvo & other Canadian tales (1998) под псевдонима Steve Rune Lundin. Освен малазанската поредица в най-близко бъдеще можем да очакваме научно фантастичната книга Тhe devil delivered.

Когато го питат за неговата възраст, Ериксън отговаря: "Роден съм през 1959 година, минал съм четиридесет години и докато боядисвах всекидневната си наскоро чувствах всяка една от тези години върху рамене си. Дори и по-лошо, инструктора ми по езда ми казва, че яздя като каубой и последвалите упражнения за изправяне на стойката ми доведоха до силни болки във врата ми. С две думи – вече не съм млад.”

За автор като Ериксън не е лесно да се пише, затова реших да го оставя да говори сам за себе си, чрез част от неговите интервюта:

“Все още не зная дали съм имал нещо толкова амбициозно предвид като десет томна поредица, когато започвах да пиша “Лунните градини”. По това време ние гладувахме в рая, бях безработен на остров Салтспринг, а съпругата ми беше бременна. Хващах се на работа на парче, тук-там и живеехме от остатъците от възнаграждението, което бях получил за публикуването на колекцията ми от кратки разкази. Пишех по шест-седем часа на ден. За мен е важно да се наслаждавам на персонажите, за които пиша или поне на тези, чиято гледна точка използвам. Изпитвам нужда да ги направя интересни с нещо, което често не е толкова очевидно. В реалния живот хората не ни казват какви са характерите им – това се разкрива постепенно от словата и постъпките им. В този смисъл човешкия характер е неуловим и аз определено се опитвам да изразя това в романите си. Така че аз или разкривам пълната история на персонажа, който обрисувам, или само нахвърлям скицирано историите за него, ако е “нов” в поредицата. Опитвам се да влея същото чувство за мистерия, което съществува при срещата с непознат човек в реалния живот. Не обичам да описвам характерите на героите си, дори и на най-презрените.

Колкото до главните герои, това отново е “тънък момент”, защото всеки персонаж носи в себе си нещо различно и уникално. Например Карса Орлонг, неговото развитие (умствено и физическо) много често подкопава клиширания поглед към варварите и, което ми доставя още по-голямо удоволствие, изцяло излиза извън установените рамки на жанра. От друга страна с удоволствие описвах Апсалар и Сцилара в The Bonehunters, защото те са тематични противоположности в романтична връзка с един персонаж, което ги прави още по-привлекателни.”

“Каква е вашата сила като разказвач?”

“Да развивам събитията към неочакван край. Все още мога да изненадвам читателите на поредицата. Преди години, когато се учех как се пише художествена проза в Университета на Виктория и Айова се направи опит у нас да се изгради особена омраза към определени елементи на разказвателното повествование – предимно към конспирацията и драмата. Изглеждаше, че нито едно от тях не принадлежи към сериозната литература. При конспирациите като жанр героите не правеха нищо, но говореха много или не говореха нищо, докато правеха нещо и всичко това трябваше да доведе до някакво проникновение от страна на читателя, но вместо това най-често водеше до празни погледи и скука. А драмата беше изтикана на заден план, защото тогава господстваше циничната школа при писането. Там ние бяхме обучавани, че истинската драма не съществува и всеки опит да я вкараме в повествованието ще доведе всъщност до мелодрама. С други думи, защото светът е такъв, какъвто е, а разказът е негово правдиво отражение – нищо по-твърдо и тежко фактически не бе допускано. Защо? Защото беше твърдо и тежко разбира се. И ето ме мен, тихо ругаейки срещу подобни галантерии и пишейки “сериозен” роман, в който хората действително правеха нещо и се случваха събития, и те обикновено бяха тежки и трудни, и отзивът беше точно както можеше да се очаква. Единствената известност, която получих бе когато написах една комедия, може би защото беше цинично-саркастична. Само че това, над което се надсмивах не беше точно това, което разсмиваше читателите ми. Може би бях на грешното място в грешното време.”

“Кои са любимите ви автори?”

“Много са, Джон Гарднър, Густав Хасфорд, Марк Хелприн, Атууд (не, шегувам се за него, защото определено не ми харесват творбите му). Във фентъзи жанра Робин Хоб разказва много умело и проницателно. Допада ми новата книга на Тим Лебон и с интерес очаквам как критиката ще посрещне първия роман на Дейвид Кек.”

“Кое беше най-трудно в целия процес по написването на Малазанската книга на мъртвите?”

“Най-трудните моменти бяха два. Първият бе да си намеря издател, а вторият – да се самоубедя, че написването на поредицата е наистина толкова лесно колкото ми изглеждаше (в смисъл, че би трябвало да е трудно, нали?). Отделните сюжетни линии са толкова надиплени и преплетени една с друга, че с тях може да се направи трамплин, достатъчно силен и гъвкав за да подхвърли автобус. И ето, че всичко се нарежда от само себе си, навреме и задоволително (за мен). Изглежда някак си странно, нямах никакъв застой по време на написването на “Среднощни приливи”, дори и половин часова пауза. През цялото време се чувствах като наблюдател на целия творчески процес. По същия начин написах The Bonehunters и Reaper's Gale. Мисълта ми просто се лее. Плашещо е.”

“Всеки нов том добавя още дълбочина на поредицата и ни показва колко богата и комплексна е всъщност. Коя беше искрицата, която разпали идеята да напишеш поредицата?”

“Ох, искрите бяха все негативни неща – фрустрацията от проклетата предвидимост на жанра. Желанието да напиша фентъзи, което аз самият с удоволствие бих чел (и не само аз, но и Кам също – това е читателят, който ми стои “на главата” докато пиша). Желанието да се отърва от тези безкрайни квази-средновековни, класово – осъзнати аристократични глупости. Желанието да сътворя мултикултурен свят като този (преобладаващите романи с белокожия герой и русата принцеса – Човече, в кой век живееш?). Желанието да вникна във фентъзи свят, в който историята се простира отвъд клишето на Тъмния господар, намерил преди триста години камък, който ще му помогне да се въздигне отново и да върши много лоши неща. За свят с геология и география и т.н.

Сигурен съм, че има някои добри издадени книги в жанра, но не бяха достатъчни и все още не са.”

“Ако можехте да се върнете назад във времето, какъв съвет бихте дали на младия Стивън Ериксън относно кариерата му на писател?”

“Да намери тайния еликсир, с който да опрости Лунните градини. Той трябва да съществува. Проблемът беше и все още е, че аз не виждам нищо объркващо в книгата. Бих искал да мога да го видя, но... Светът на Малазан бе толкова пълен за мен тогава, както е и сега. Горкият млад Стивън Ериксън – Съжалявам, приятел, отново си сам.”

“Желаете ли да получите Световната фентъзи награда?”

“Всъщност не. Би било мило, може би, но не се мятам и въртя вечер в леглото, премисляйки това. Системата е устроена така, че де факто не толерира поредиците и би било добре да се създаде специална категория в този смисъл.”

“Колко обширно проучване изискваше написването на Малазанската книга на мъртвите?”

“Не съм правил никакви проучвания специално за тази книга. Проучванията са нещо, което правя за удоволствие и обекта им често не е свързан с темата. Квантова физика, живота на Чингиз хан, бронзовата ера на Итака, религиите на Лакота, модерните войни, палеонтология, биология, Кръстоносните походи, тамплиерите, политиката, литературната критика – с това се занимавах през последните шест месеца. Отделни детайли запаметявам и при удобен случай вплитам в творбите си, или ми дават нова гледна точка към някакво събитие. Да запълвам един цял свят с всички негови култури, това е нещото, което ми доставя най-голямо удовлетворение, но също така е и най-голямото предизвикателство пред мен. Не съм желал да се правят никакви културни аналогии между малазанските нрави и нашите собствени такива – включително и обичаите при писането на фентъзи в миналото и сега. В същото време е неизбежно преплитането на определени прототипи – това е част от нашата природа и няма измъкване от нея, особено когато се пише книга с трагичен привкус.

Едно от ранните ми притеснения при създаването на дълги поредици бе признаването на това, че през годините, нужни за написването им, моята личност също ще се променя, съответно и моята перспектива. Мислех си, че това би било проблем и че тематиката на новите книги ще “демодира” тази на по-рано написаните. Наскоро спрях да се притеснявам за това – в някои отношения това просто е неизбежно, а това което ме убеди, че няма постоянно да пренаписвам една и съща история бе, че самите герои също еволюират, така че това трябва да прави и авторът. Сега вече възприемам тази еволюция като позитивна сила в моето творчество.”

“Поредицата бе посрещната възторжено от читателите. Покрай това се появиха и съмнения за преминаването й към мейнстрийма. Имайки предвид това, колко удовлетворяващо е да осъзнаете големият й успех?”

“В случая определено няма сива зона, читателите или обичат поредицата или изобщо не я харесват. Богатата гама мнения на моите читатели често ме кара за “зяпна” от учудване и започвам да си мисля, че трябва да бъда по-предпазлив и да не посещавам фенсайтовете си прекалено често – някои неща, които чета там могат да бъдат доста потискащо преживяване. Писането е изолирана дейност и от време на време точно изолацията от външния свят е това, от което се нуждае авторът. Тъй като Интернет осигурява бърз и интерактивен достъп и дава почва за най-различни предположения, критики и т.н., това може да доведе до съживяване на творческия процес или до “убиване” на авторовата муза. Въпреки това обратната връзка с читателите е много необходима – особено за хващане на грешки в детайлите, в последователността и т.н. Те не пропускат нищо. Зверове! Но аз не бих и желал да бъде другояче.”

”На колко чужди езици е преведена поредицата досега?”

“Полски, чешки, гръцки, датски, немски (български – бел. автора)... И всички ми изпращат копия, не по едно или две, а по десет поне и нямам никаква идея какво да ги правя. Не съм сигурен колко права са продадени за чужбина, нито на какви езици.”

”Нещо ново, което бихте искали да споделите със своите фенове, нещо което да изостри апетита им?”

“Написах за Pete Crowther (PS Publishing) – още един роман за Баучелиян и Корбал Броуч, който ще излезе през 2006г. Той също така ме помоли за една кратка история със същите герои и аз май му обещах (много е трудно да се каже “Не” на Пит – толкова е мил, да го вземат дяволите). Когато започнах да пиша, това беше изключително кратка история. Една от най-трудните форми на повествование – свалям шапка на тези автори, които пишат кратки форми.”

“Бяхте признат за един от най-добрите автори в жанра. Къде според вас е мястото ви на фентъзи стълбицата?”

“Близо до маковете. Наистина не зная и не мисля по този въпрос, страхувам се. Съжалявам!”

“Какво бихте споделили за The Bonehunters и Reaper’s Gale?”

“The Bonehunters е голяма по обем книга. Бунтът в седемте града се нуждае от “опаковка” и това е, което прави тази книга, повече или по-малко. Някои от сюжетните линии обвързват “Среднощни приливи” малко повече с останалите части на поредицата, а Reaper's Gale значително ще заздрави връзките. Има доста имперски истории в The Bonehunters – политика и как легендите биват пренаписвани и променяни, за да съответстват на настоящето. Не искам да разказвам прекалено много, но тук понякога може да има и някой друг вик на възмущение...”

“Отнело ви е няколко години, докато си намерите американски издател. Преди твърдяхте че причината е, че книгата е твърде комплексна за американския читател. Дали не би било по-правилно да се каже, че поредицата е твърде обемна за възможностите на повечето издатели?”

“Не аз съм твърдял точно това. Напротив, това ми бе казано в лицето и на моите агенти. Не си спомням да съм чул за някаква загриженост относно дължината на поредицата. Много от най-дългите фентъзи поредици са създадени в Щатите, така че не мисля че това е била причината.”

“Изненадахте ли се от незначителната подкрепа от страна на канадските медии? Вие и Р.Скот Бейкър сте най-известните фентъзи автори, родени там, но и двамата получавате много малко признание в собствената си страна.”

“Изненадан? Не. Имах много причини да си опаковам ръкописите и да се преместя във Великобритания. Ако започна да развивам тази тема, няма да ни стигне времето. Канада е чудата страна. Има си по около десет “големи” писатели по всяко време, но всеки от тях е станал “голям”, защото хората в някоя друга страна са ги харесали достатъчно, за да го предложат за престижни награди. А това е само “литературната” страна.

”Бяхте ли озадачен от факта, че издателство Тор не направи по-агресивен маркетинг на вашата поредица? Огромният успех на автори като Робърт Джордан и Джордж Мартин доказва, че има сериозен пазар за фентъзи поредици с подобен размер и качество. Но какво изглежда Тор не вдигат толкова голям шум около вашите книги засега.”

“Това не ме безпокои. По-малко време в промоционални обиколки, повече време за писане. Според мен Тор се справят добре.”

“Като археолог и антрополог мислите ли че това образование е повлияло на вашите романи по начин, по който един “обикновен” писател не би могъл да се повлияе?”

“Честно да си кажа, аз не познавам “обикновени” писатели. Всички сме чудаци по своему. Във всеки случай тези направления не са “секретни” – има повече книги, които излизат по тази тематика за лаици от когато и да било (купувам си повечето от тях). Според мен е съществено за всеки автор, който смята да създава нов свят или култура, да си изгради някаква основа преди да навлезе в подробности. Има теоретична възможност да се установят нови данни във всеки един клон на науката, които от своя страна водят до вълнообразен ефект. Например палеоботаниката може да промени археологическото схващане за праисторическите човешки поселения в близост до ледниците, което пък да доведе до ново схващане за първото заселване на Новия Свят и една догма, налагана от стотици години да бъде разбита на парчета. В психологически план това разкрива много от пороците на обществото, в това число расизмът, сексизмът и интелектуалния фашизъм.

Наскоро четох за подобен пример. В Мексико, в легло от втвърдена вулканична пепел са били открити следи от хора. Първоначално са били датирани отпреди около тринайсет хиляди години, което се сторило неправдоподобно на някои учени, робуващи на догмите и затова бил изпратен втори изследователски екип. Новите данни потвърдили че отпечатъците са от времето, когато пепелта е била кал и датирали вулканичните останки по калиево-аргонен метод. Резултатите определили дата отпреди 1,3 милиона години, като в заключение било казано че това не са човешки отпечатъци.”

“Има ли новини относно РПГ адаптацията на малазанската империя?”

“Да и не. Базирана във Флорида РПГ компания (PCI) изяви интерес по този въпрос и сега всичко се движи от моя агент там. Всъщност измина доста време от тогава. Същото е и с графичната новела по Лунните градини на Dabel Brothers.”

“Има ли шансове за публикуване на карта на света, за да се задоволят изискванията на най-запалените фенове?”

“Вече съществува такава карта. Досега съм се научил, да не правя твърде смели обещания. Вече е готова и няколко човека са я виждали.”

“Четейки книгите, човек остава с впечатлението, че империята знае нещо от съществено значение за бъдещето на света и планира действията си съответно на него (действията на Ласийн, асцендентството на Кел и Танцьора, инверсията на ранговете, формирането на съюзи с могъщи същества). Бихте ли ни осветлили по въпроса?”

“Това е основната интрига в поредицата. Но за изясняване на въпроса, “Империята” не знае нищо – виж, императора и неговата плашеща кохорта може да поназнайва нещо. Колкото до Ласийн, ами, тя е доста заета тези дни...”

“Дали мистериозният континент Ассайл ще бъде посетен в някоя от следващите книги?”

“Не. Не и от мен, това е.”

“Срещали ли сме вече рибаря Кел Тат и ако не, ще го срещнем ли?”

“Не, не сме го срещали. Мислех си да напиша негово появяване, но трябва да говоря с Кам за това, защото историята на рибаря е доста съществена за един от планираните от Кам романи, базирани на Малазана.”

И в заключение да спомена накратко за другите произведения на Ериксън:

The Healthy Dead

Нещата вървят добре за град Куейнт. Всъщност толкова добре, че нещо трябва да се направи. Стремежа към божественост може да бъде катастрофален и никой не знае по-добре това от Баучелиян и Корбал Броуч. За неизброимите жители на Куейнт, докарани до невротична разсеяност и надвити от добрия живот, безразсъдността поражда престъпни намерения и не след дълго в живота им се намесват двама убийствени некроманти/и техния объркан слуга Еманципор Рийс). Понякога трябва да се разруши цивилизацията... в името на цивилизацията.

The Devil Delivered

Свят на недостиг на озон, токсични зони и безжизнени океани, нищо не се е променило. Или само така изглежда, но сред изолираните земи на Лакота, сред земя, изприщена от поредната озонова дупка с огромни размери, нещо се случва. Следван от нарастваща глобална публика, самотен антрополог изследва мъртвата земя и записва наблюденията си, които вещаят да поставят световните сили на колене. Минало и бъдеще; неспокойни духове и измамни корпорации; радиационно защитени градове и беззащитни периферни популации. Майката Земя е отровена отвъд всяка надежда за съживяване. Човешката природа е отхвърлила шанса за изкупление – но все още предстои последния урок на живота. Когато природата започва да губи играта, тя просто променя правилата. Раят се превръща в ад, а в адът идват Devil Delivers.

Fishin' with Grandma Matchie – сборник разкази

Blood follows е книгата, която представя Баучелиян и Корбал Броуч. Действието се развива преди събитията в Спомени от лед. Не всичко е наред във Ламентейбъл мол. Чудовищен убиец броди по улиците на града и паниката завладява населението. Еманципор Рийс не прави изключение, неговият легендарен лош късмет прави положението за него даже по-неприятно. Не само, че бившият му работодател става поредната жертва на убиеца, но и покрай този факт Рийс остава безработен. Все пак може би късметът му най-сетне ще се обърне покрай двамата странници, пристигнали във Ламентейбъл мол, които окачват обява че си търсят слуга.

Относно The Bonehunters, шестата част на фентъзи епоса “Малазанската книга на мъртвите” до нас достигна следната информация:

Бунта в Седемте града е смазан. Ша'ик е убита от Тавори. Малазанските войски умиротворяват град след град. Останала е само една бунтовническа армия, насила ръководена от Леоман. Тя е преследвана от Тавори и четиринадесета армия до древния известен с позорна слава град И Гатан. Упорита в съмненията във себе си и вярваща в злите поличби, четиринадесета трябва да обсади града, а Адюнкта Тавори – да надхитри Леоман от Флайлс, най-смъртоносния враг, който е срещала досега. В тази отчаяна ситуация се намесват и нови, и вече познати персонажи – Хеборик (пътуващ, за да изправи стара несправедливост), Апсалар (обсебена от Котильон, оставяща след себе си кървава следа), Кътър (убиецът, който някога беше крадец в Даруджистан, бягайки от разбитото си сърце), Карса Орлонг (воинът, търсещ съдбата си) и няколко стари приятелчета – Маппо и Икариум (отново лутащи се из бушуващата пустощ), Икариум търсещ древната истина за своя собствен живот, Маппо опитващ се на всяка цена да скрие тази истина от приятеля си.

Всички, в търсене на участта, която биха могли да оформят със собствените си ръце, водени от собствената си воля. Само боговете да ги бяха оставили на мира. Уви! боговете не са склонни към това, и сега ножовете са извадени от ножниците и ще има война, война в небесата.

Самобитен, оригинален, безкрайно талантлив – Стивън Ериксън продължава да се развива и аз горещо препоръчвам произведенията му.

http://www.malazanempire.com/site/index.shtml – официален сайт на “Малазанската книга на мъртвите”

Коментирай...