Лоис Макмастър Бюджолд отдавна си е спечелила място в сърцата на феновете на фантастиката и фентъзито. Поредицата й за Майлс, поне за мен, представлява една от най-лесно смилаемите фантастики, които съм чела. Тя представлява поредица от увлекателни истории, пълни със симпатични и запомнящи се герои, като всяка е достатъчно завършена, така че читателят да е щастлив след края на историята, без да се чувства обсебен от идеята да си купи продължението. Поредицата за Шалион също намери своя публика, а вторият роман дори донесе на авторката наградата „Хюго” за 2004 г.
Благодарение на издателство „Бард” имаме удоволствието да се срещнем и с другия й магически свят – този от поредицата „Споделящият нож”. Досега на запад са издадени първите три романа – Beguilement, Legacy и Passage – а догодина се очаква и четвъртата част, под заглавието Horizon.
Първият роман, „Омайване”, започва с бягството на фермерската дъщеря Фаун от дома й. Пътуването до близкия град, обаче, се оказва далеч по-опасно, отколкото може да си представи наивната бегълка, а нежеланата бременност й донася допълнителни усложнения от свръхестествен произход. За неин късмет, на помощ й се притича патрулният езерняк Даг. И макар проблемите на Фаун да намаляват като бройка, те се задълбочават в плетеница от чужди за нея обичаи и начин на живот.
Осъзнавам колко недостатъчен е горния абзац, за да си създадете някаква представа за сюжета, но по-точно описание би обезсмислило четенето на романа. Просто самата книга е замислена като доста обширно въвеждане в света и традициите на двете раси – обикновените хора и езерняците. И като един очарователен любовен роман.
Романтичната нотка в творбите на Бюджолд винаги е присъствала, макар и само на заден фон, но в „Омайване” е превърната в основен сюжет. Не съм много сигурна доколко това ще се хареса на читателите от мъжки пол, но съм убедена, че романът ще бъде посрещнат с възхита от жените. Просто наличието на един очарователен главен герой, който носи белезите от лична загуба, изпаднала в затруднено положение жена и няколко доста горещи сцени са изпитана рецепта за очароването на дамските сърца. Същевременно разликите в произхода, обичаите и мирогледа на двамата създава нужните препятствия, за да се направи достатъчно интересен сюжет. А и стилът на Бюджолд си остава същия, както и в предните й книги – стегнат, увлекателен и изненадващ с обратите в сюжетната линия.
На почитателите на фентъзито, които вероятно си представят розов арлекин, четейки това ревю, мога само да препоръчам все пак да не пропускат. Романът има достатъчно магия и чудовища, за да задържи интереса им, а и краят оставя основния проблем неразрешен. Това, поне според мен, предполага достатъчно екшън и магия в предстоящите три книги от поредицата.
Не мина дълго време, и на българския пазар се появи втората колекция с разкази от Анджей Сапковски – „Вещерът - Меч на съдбата”. Хронологически действието се развива около три години след събитията в първата част, въпреки че това не става особено ясно. Предишният сборник завършваше със срещата Гералт – Йенефер, а тук двамата отдавна са се разделили. Но отношенията между вещерът и магьосницата тепърва ще достигат своя апогей.
Разказите в сборника са все така увлекателни, и сякаш те държат в желязна хватка, докато не ги изчетеш целите. Тематиката в „Меч на съдбата” е разнообразна...
The Long Look е дебютният роман на американския писател Ричард Паркс, чиито други опити във фентъзи жанра се изразяват в сборниците с разкази Worshipping Small Gods и The Ogre’s Wife, както и с повестта Hereafter, and After. Като книга, която не е от поредица, и чието излизане на пазара предстои през средата на септември, започнах The Long Look без особено ясни очаквания за нея. В края на краищата се оказа, че чета фентъзи роман, но особен такъв. Различно фентъзи, разбъркано с дребни късчета пародия и големи парчета хумор.
Сюжетът е централизиран около зъл и подъл черен магьосник, Тимон Тъмния, който има малко по-различна идея за себе си от тази на обикновените хора...
“Ура, ура, новата книга на Ериксън!” Това беше реакцията ми, когато за първи път се докопах до солидното седмо томче на любимата си поредица. Нямах търпение да отново да се озова в мистичния свят на малазанската империя, да срещна отново любимите си герои... Прочетох книгата на един дъх, естествено, насладих й се, както заслужава, и с второ прочитане. Абе изобщо, новият Малазан, какво да ви кажа!
Сюжетът. “Нищо не е такова, каквото очаквате” може би трябва да бъде мотото на последния засега, излязъл на български, Малазан. Романът ни връща отново на континента на империята на Ледер, завладяна от армиите на Тайст Едур и техния вечен император...
След прочита на „Нокът на сребърния ястреб” най-после намерих време и възможност да прочета и следващите романи от новоиздадената у нас поредица на Реймънд Фийст – „Конклав на сенки”, които ще се опитам да ви представя накратко и поне донякъде безпристрастно, предвид факта, че авторът пише за аудитория от по-млади читатели.
„Лисичи крал”
Вторият том подхваща историята оттам, откъдето ни остави автора с финала на първата книга от поредицата. Тал Хокинс се завръща в Ролдем, за да намери начин да се превърне в част от свитата на херцог Каспар, и след известни маневри успява. Новото назначение на Тал бързо тръгва в посоката, която Конклавът на сенките е предвидил...
Grendel е кратък роман от американския писател и критик Джон Гарднър. Днес книгата е нещо като класика на модерното фентъзи, макар че „жанрът” й е по-скоро философска проза. Написана, за да представи гледната точка на едно от най-известните чудовища в Западния свят, историята на Грендел е и критика на набралия скорост по онова време (края на ‘60те и началото на ‘70те) екзистенциализъм. Във всяка глава могат да се открият препратки към някое философско течение, като последната е вече явен отговор на възгледите на Сартр & Co. Дотогава читателят би трябвало да си е направил извода ражда ли се някой като чудовище, или се превръща в такова. Текстът на Гарднър е и калейдоскоп от стилове, които превръщат гласа на Грендел в един от най-омагьосващите в американската фантастична литература. Романът е предимно дълъг вътрешен монолог, на моменти разбиван от „превключвания” към поезия и дори драма...
На почитателите на фентъзито, които вероятно си представят розов арлекин, четейки това ревю, мога само да препоръчам все пак да не пропускат. Романът има достатъчно магия и чудовища, за да задържи интереса им, а и краят оставя основния проблем неразрешен. Това, поне според мен, предполага достатъчно екшън и магия в предстоящите три книги от поредицата.
