|
|
         
|
За Чудовището на Гарднър в три абзаца: Grendel е кратък роман от американския писател и критик Джон Гарднър. Днес книгата е нещо като класика на модерното фентъзи, макар че „жанрът” й е по-скоро философска проза. Написана, за да представи гледната точка на едно от най-известните чудовища в Западния свят, историята на Грендел е и критика на набралия скорост по онова време (края на ‘60те и началото на ‘70те) екзистенциализъм. Във всяка глава могат да се открият препратки към някое философско течение, като последната е вече явен отговор на възгледите на Сартр & Co. Дотогава читателят би трябвало да си е направил извода ражда ли се някой като чудовище, или се превръща в такова. Текстът на Гарднър е и калейдоскоп от стилове, които превръщат гласа на Грендел в един от най-омагьосващите в американската фантастична литература. Романът е предимно дълъг вътрешен монолог, на моменти разбиван от „превключвания” към поезия и дори драма. Грендел разказва, самоанализира се, самокоментира се, иронизира себе си и всички наоколо, задава въпроси, цитира. И докато текстът препуска от стил на стил, така и Грендел преминава от емоция в емоция, от едно откровение към друго. Страхът и скуката, ужасът, безсмислието, любопитството, насмешката, очарованието и отвращението изграждат образа на чудовището, а не оскъдните физически описания.
Грендел става свидетел на пътя на човечеството към цивилизацията. Вижда всичко – от събирането на разкъсаните групички в общество до вкарването в употреба на законите, измислени от това общество. Колкото по-реално и плътно става човечеството, толкова по-чудовищен става и той. В началото объркан и едва ли не наивен, към края Грендел се е превърнал в машина за методично унищожаване на онова, което хората смятат за ценно. Унищожението първо е чисто физическо, но постепенно то „еволюира” до война срещу всичко, издигнато от човеците в култ: морал, героичност, красота, интелект. И въпреки всичко, хората не изчезват. Нито стават по-разбираеми. А светът на Грендел – този вътре в него, този в пещерата, обитавана от полуумната му майка и от мъдрия дракон – губи смисъл, изчезва. Това изтъняване на света, с което се занимават доста фентъзи произведения и което е сигурно фентъзи еквивалента на апокалипсиса в научната фантастика, е централно и в романа на Гарднър. За него Грендел е предупреден от дракона, който го съветва просто да си намери купчина злато, да легне върху нея и да чака тихо. За него е доказателство и майката на чудовището, чието черно и бавно като катран съзнание е отражение на мрака в пещерата, която е неин дом. За него свидетелства и неспособността на Грендел да влезе в ролята, отредена му от Свещениците на Хротгар – Унищожителят. В Grendel има няколко прекрасни сцени. Диалогът с дракона, първата среща с хората, първият път, когато чудовището усеща светостроителната сила на поезията, както и грозният сблъсък на звяра с красотата на човешката кралица са може би най-ярките. Но никоя не е толкова силна, толкова стряскаща с едновременната си епичност и подигравка с епичността, колкото финалната битка между Грендел и Беоулф. Макар че в романа на героя му е отречено правото на име, няма и грам съмнение коя е фигурата, отговорна за края на злото и победата на реда над хаоса. Тази сцена обаче поставя под съмнение „фентъзийността” на произведението на Гарднър. Докато героят побеждава антигероя (както си трябва), авторът обезсмисля съществуването на героя. И въпреки, че читателят е подготвян за това посредством множеството разказани с подигравателен тон моменти, пак е изненадващо.
|
|||||||||||||||||
Историята, носеща обещание за епично фентъзи, завършва някак трагикомично: в крайна сметка горкият Грендел (както се опитва да ни убеди той) става жертва на инцидент, не на друго, на дребен инцидент, срещу какъвто никой от нас не е застрахован
