Не мина дълго време, и на българския пазар се появи втората колекция с разкази от Анджей Сапковски – „Вещерът - Меч на съдбата”. Хронологически действието се развива около три години след събитията в първата част. Предишният сборник завършваше със срещата Гералт – Йенефер, а тук двамата отдавна са се разделили. Но отношенията между вещерът и магьосницата тепърва ще достигат своя апогей.
Разказите в сборника са все така увлекателни, и те държат в желязна хватка, докато не ги изчетеш целите. Тематиката в „Меч на съдбата” е разнообразна – Гералт минава през цяла плеяда от различни приключения. В началото сюжетът ни запознава с ловци на дракони, всеки движен от свои мотиви. Имаме фанатичен рицар; магьосница, искаща потомство; чародей-природозащитник; група главорези; весели джуджета и един крал, който се опитва да се наложи, като изпълни някое и друго пророчество.
По време на втория тур на пътешествията си главният герой среща един странен дракон; метаморф, който мени формата си; русалка, влюбена в принц; опасни рибооки, въоръжени с тризъбци; дриади, които се опитват да запазят древното си наследство, както и много други същества.
Сапковски отново продължава с приказните и митологични мотиви. И тук ще срещнете едни от най-добре известните приказки, но с нова обложка и съдържание. Имаме един брат, превърнат в корморан и спасен от вещера Гералт. Но на кой бард ще свърши работа тази история? По-добре деветима братя, превръщащи се в лебеди. По-романтично, пък и става за балада. Припламва искрата между русалка и принц. Вторият не иска рибена опашка, така че хайде, скъпа, взимай крачката.
За разлика от „Последното желание”, където действието беше разпокъсано между бой с чудовища, размишления за вещерската съдба и, общо взето, скитане с цел прехрана, тук то е много по-централизирано. Не че липсват гореспоменатите, но авторът се е стремял да навърже логически историята на вещера Гералт. Имах чувството, че чета роман с няколко изрязани глави. Освен това, заглавният разказ и „Нещо повече”, разположен на последно място, играят ролята на свързващо звено между историята в сборниците и следващите пет романа.
За втори път преводът от полски беше на ниво, което след „Последното желание” не ме учудва. Обложката също е стилна, изчистена. За не толкова добрите черти на романа ще си поговорим в следващия параграф. Или по-точно, ще прочетете моя монолог.
Както съм споменал малко по-горе, и тук има битки, мисли и поръчения. Вторите обаче са в големи количества – разсъждения, които могат да се приемат и като пълнеж. Чакайте, вече веднъж съм ги чел, нямам намерение още веднъж да слушам за това, дали вещерите могат да чувстват, или не. На мен ми се струва много скучно във всеки разказ Гералт да се занимава с нещо, разкъсван от съмнения. Това последното е леко хиперболизирано, защото думата „многопластов” не може да се приложи за главния герой.
В сборника има и един разказ, отделен за взаимоотношенията Гералт-Йенефер, в който не се случва нищичко – действието е забавено до минимум, за да се насладим на горестта, породена от един любовен триъгълник. Но не се притеснявайте – въпросната магьосница скоро се маха, а главният персонаж по пътя се запознава с някои много приятни дами.
Няколко крачки в положителната посока прави Лютичето, който е с една идея по-интелигентно представен от миналия сборник с разкази. Сапковски е направил персонажа по-зрял, няма нищо общо с предишните банални и клиширани изблици на барда-сластолюбец.
В „Меч на съдбата” историята за вещера Гералт е продължена със замах и стига до „границите на възможното”. Читателите могат да се радват, като кажа, че без минималните минуси, сборникът е много качествен и си струва да се прочете. Смесицата между митология, приказки и дарк-фентъзи жанра все така върши чудесна работа. В сборника ще се срещнете със стари познайници и нови герои, с древни същества и още по-древни предания, които са само плод на въображението, но това не пречи да ни се струват живи, пълнокръвни и интригуващи.
Лоис Макмастър Бюджолд отдавна си е спечелила място в сърцата на феновете на фантастиката и фентъзито. Поредицата й за Майлс, поне за мен, представлява една от най-лесно смилаемите фантастики, които съм чела. Тя представлява поредица от увлекателни истории, пълни със симпатични и запомнящи се герои, като всяка е достатъчно завършена, така че читателят да е щастлив след края на историята, без да се чувства обсебен от идеята да си купи продължението. Поредицата за Шалион също намери своя публика, а вторият роман дори донесе на авторката наградата „Хюго” за 2004 г.
Благодарение на издателство „Бард” имаме удоволствието да се срещнем и с другия й магически свят – този от поредицата „Споделящият нож”...
The Long Look е дебютният роман на американския писател Ричард Паркс, чиито други опити във фентъзи жанра се изразяват в сборниците с разкази Worshipping Small Gods и The Ogre’s Wife, както и с повестта Hereafter, and After. Като книга, която не е от поредица, и чието излизане на пазара предстои през средата на септември, започнах The Long Look без особено ясни очаквания за нея. В края на краищата се оказа, че чета фентъзи роман, но особен такъв. Различно фентъзи, разбъркано с дребни късчета пародия и големи парчета хумор.
Сюжетът е централизиран около зъл и подъл черен магьосник, Тимон Тъмния, който има малко по-различна идея за себе си от тази на обикновените хора...
“Ура, ура, новата книга на Ериксън!” Това беше реакцията ми, когато за първи път се докопах до солидното седмо томче на любимата си поредица. Нямах търпение да отново да се озова в мистичния свят на малазанската империя, да срещна отново любимите си герои... Прочетох книгата на един дъх, естествено, насладих й се, както заслужава, и с второ прочитане. Абе изобщо, новият Малазан, какво да ви кажа!
Сюжетът. “Нищо не е такова, каквото очаквате” може би трябва да бъде мотото на последния засега, излязъл на български, Малазан. Романът ни връща отново на континента на империята на Ледер, завладяна от армиите на Тайст Едур и техния вечен император...
След прочита на „Нокът на сребърния ястреб” най-после намерих време и възможност да прочета и следващите романи от новоиздадената у нас поредица на Реймънд Фийст – „Конклав на сенки”, които ще се опитам да ви представя накратко и поне донякъде безпристрастно, предвид факта, че авторът пише за аудитория от по-млади читатели.
„Лисичи крал”
Вторият том подхваща историята оттам, откъдето ни остави автора с финала на първата книга от поредицата. Тал Хокинс се завръща в Ролдем, за да намери начин да се превърне в част от свитата на херцог Каспар, и след известни маневри успява. Новото назначение на Тал бързо тръгва в посоката, която Конклавът на сенките е предвидил...
Grendel е кратък роман от американския писател и критик Джон Гарднър. Днес книгата е нещо като класика на модерното фентъзи, макар че „жанрът” й е по-скоро философска проза. Написана, за да представи гледната точка на едно от най-известните чудовища в Западния свят, историята на Грендел е и критика на набралия скорост по онова време (края на ‘60те и началото на ‘70те) екзистенциализъм. Във всяка глава могат да се открият препратки към някое философско течение, като последната е вече явен отговор на възгледите на Сартр & Co. Дотогава читателят би трябвало да си е направил извода ражда ли се някой като чудовище, или се превръща в такова. Текстът на Гарднър е и калейдоскоп от стилове, които превръщат гласа на Грендел в един от най-омагьосващите в американската фантастична литература. Романът е предимно дълъг вътрешен монолог, на моменти разбиван от „превключвания” към поезия и дори драма...
В „Меч на съдбата” историята за вещера Гералт е продължена със замах и стига до „границите на възможното”. Читателите могат да се радват, като кажа, че без минималните минуси, сборникът е много качествен и си струва да се прочете. Смесицата между митология, приказки и дарк-фентъзи жанра все така върши чудесна работа. В сборника ще се срещнете със стари познайници и нови герои, с древни същества и още по-древни предания, които са само плод на въображението, но това не пречи да ни се струват живи, пълнокръвни и интригуващи.
