Реймънд Фийст: Конклав на сенки
т. 2 „Лисичи крал” и
т. 3 „Завръщането на изгнаника”
Shannara
След прочита на „Нокът на сребърния ястреб” най-после намерих време и възможност да прочета и следващите романи от новоиздадената у нас поредица на Реймънд Фийст – „Конклав на сенки”, които ще се опитам да ви представя накратко и поне донякъде безпристрастно, предвид факта, че авторът пише за аудитория от по-млади читатели.
„Лисичи крал”
Вторият том подхваща историята оттам, откъдето ни остави автора с финала на първата книга от поредицата. Тал Хокинс се завръща в Ролдем, за да намери начин да се превърне в част от свитата на херцог Каспар, и след известни маневри успява. Новото назначение на Тал бързо тръгва в посоката, която Конклавът на сенките е предвидил, и ородонът се превръща в доверен човек на своя най-върл враг. След изпълнението на една-две деликатни задачи, обаче, херцогът показва истинското си лице, и Тал е предаден, което му позволява най-сетне да задейства отмъщението си.
„Лисичи крал” е типичния за Фийст роман – увлекателен до голяма степен, макар и предвидим като развитие на действието. Все пак не може да се отрече, че, сравнена с „Нокът на сребърния ястреб”, тази книга се отличава с далеч по-голяма динамичност, което според мен е предимство. Друг плюс на романа е изненадващата развръзка в края му – и то не толкова самата развръзка, колкото поставянето й в края на втората книга от трилогията.
За съжаление очакването ми, че в тази част от поредицата ще ни се позволи да опознаем и още някой герой, не се оправда. Разказът се води изцяло и единствено от гледна точка на Талвин, което донякъде е дразнещо едностранчиво. По отношение на действащите лица романът търпи и още една критика – Фийст пише за черно-бели герои, а същевременно „добрите момчета” вършат твърде съмнителни от морална гледна точка дела. Това не би трябвало да е проблем за зрели хора с вече изградена ценностна система, но опитите да се разясни на читателя, че Тал е само временно лош и ще се покае според мен са отчайващо неубедителни и незрели, особено за автор с дългогодишен опит като Реймънд Фийст.
„Завръщането на изгнаника”
Третата книга спокойно може да бъде считана за съвсем отделна от първите две – както вече споменах, развръзката на „Лисичи крал” поставя достатъчно убедително край на сагата за Талвин Хокинс.
Херцог Каспар Оласко е изоставен от Конклава на сенките на континента Новиндус – твърде далеч от възможността да се свърже с когото и да било от своите подчинени. За пръв път той ще трябва да се изправи срещу живота, без да се облагодетелства от потеклото, парите или властта си. Жестоката пустинна земя, от която започва пътят му, ще постави на изпитание издръжливостта му, а борбата за оцеляване – неговия мироглед. Срещата с двамина негови сънародници, обременени от тайнствен товар, се превръща в превратна точка за неговата съдба. Оласко трябва да се справя не само с ежедневието, но и с мистериозно проклятие, което може би ще доведе до края на Мидкемия.
Със „Завръщането на изгнаника” Фийст се връща към старата, изпитана формула за спасението на света и обикновените хора, които ще се борят за тази кауза. Разбира се, тук действието е развито в доста по-малък обем от обичайното за автора, главно защото романът е почти независим от първите два в поредицата. Все пак останах приятно изненадана, че в крайна сметка наблюдаваме развитие в характера на главния герой. При това не може да се каже, че развитието е необяснимо – напротив, херцогът на Оласко се променя под натиска на изменящите се обстоятелства около него. Сблъсъците с проблемите на простолюдието съвсем обосновано могат да променят светогледа на един отрасъл в разкош галеник на съдбата. Основната ми критика остава да важи, обаче – повечето второстепенни герои си остават двуизмерни, а сюжетът почти не се отклонява от главното действащо лице.
Откъс от книга кн. 2 от поредицата можете да намерите ТУК, а на тази страница - откъс от книга трета.
Не мина дълго време, и на българския пазар се появи втората колекция с разкази от Анджей Сапковски – „Вещерът - Меч на съдбата”. Хронологически действието се развива около три години след събитията в първата част, въпреки че това не става особено ясно. Предишният сборник завършваше със срещата Гералт – Йенефер, а тук двамата отдавна са се разделили. Но отношенията между вещерът и магьосницата тепърва ще достигат своя апогей.
Разказите в сборника са все така увлекателни, и сякаш те държат в желязна хватка, докато не ги изчетеш целите. Тематиката в „Меч на съдбата” е разнообразна...
Лоис Макмастър Бюджолд отдавна си е спечелила място в сърцата на феновете на фантастиката и фентъзито. Поредицата й за Майлс, поне за мен, представлява една от най-лесно смилаемите фантастики, които съм чела. Тя представлява поредица от увлекателни истории, пълни със симпатични и запомнящи се герои, като всяка е достатъчно завършена, така че читателят да е щастлив след края на историята, без да се чувства обсебен от идеята да си купи продължението. Поредицата за Шалион също намери своя публика, а вторият роман дори донесе на авторката наградата „Хюго” за 2004 г.
Благодарение на издателство „Бард” имаме удоволствието да се срещнем и с другия й магически свят – този от поредицата „Споделящият нож”...
The Long Look е дебютният роман на американския писател Ричард Паркс, чиито други опити във фентъзи жанра се изразяват в сборниците с разкази Worshipping Small Gods и The Ogre’s Wife, както и с повестта Hereafter, and After. Като книга, която не е от поредица, и чието излизане на пазара предстои през средата на септември, започнах The Long Look без особено ясни очаквания за нея. В края на краищата се оказа, че чета фентъзи роман, но особен такъв. Различно фентъзи, разбъркано с дребни късчета пародия и големи парчета хумор.
Сюжетът е централизиран около зъл и подъл черен магьосник, Тимон Тъмния, който има малко по-различна идея за себе си от тази на обикновените хора...
“Ура, ура, новата книга на Ериксън!” Това беше реакцията ми, когато за първи път се докопах до солидното седмо томче на любимата си поредица. Нямах търпение да отново да се озова в мистичния свят на малазанската империя, да срещна отново любимите си герои... Прочетох книгата на един дъх, естествено, насладих й се, както заслужава, и с второ прочитане. Абе изобщо, новият Малазан, какво да ви кажа!
Сюжетът. “Нищо не е такова, каквото очаквате” може би трябва да бъде мотото на последния засега, излязъл на български, Малазан. Романът ни връща отново на континента на империята на Ледер, завладяна от армиите на Тайст Едур и техния вечен император...
Grendel е кратък роман от американския писател и критик Джон Гарднър. Днес книгата е нещо като класика на модерното фентъзи, макар че „жанрът” й е по-скоро философска проза. Написана, за да представи гледната точка на едно от най-известните чудовища в Западния свят, историята на Грендел е и критика на набралия скорост по онова време (края на ‘60те и началото на ‘70те) екзистенциализъм. Във всяка глава могат да се открият препратки към някое философско течение, като последната е вече явен отговор на възгледите на Сартр & Co. Дотогава читателят би трябвало да си е направил извода ражда ли се някой като чудовище, или се превръща в такова. Текстът на Гарднър е и калейдоскоп от стилове, които превръщат гласа на Грендел в един от най-омагьосващите в американската фантастична литература. Романът е предимно дълъг вътрешен монолог, на моменти разбиван от „превключвания” към поезия и дори драма...
Сблъсъците с проблемите на простолюдието съвсем обосновано могат да променят светогледа на един отрасъл в разкош галеник на съдбата. Основната ми критика остава да важи, обаче – повечето второстепенни герои си остават двуизмерни, а сюжетът почти не се отклонява от главното действащо лице.
