„Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” – може би най-добрата картина на Гоген и точно за нея се сетих, като затворих последната страница на романа „Ген”.
Обърнете поглед назад към историята на човечеството и вижте кои научни открития са разтърсили из основи света. Парната революция, електричеството, атомната енергия, компютрите, мобилните телефони и още много научно-технически чудеса, без които в момента просто не можем да си представим живота и които са се вмъкнали в него някак леко и без особени сътресения.
Теорията на относителността и квантовата физика променят коренно представата ни за вселената, но въпреки това не предизвикват бурната реакция на човечеството, която постигат Коперник и Галилей. Те детронираха Земята от нейното централно и специално място в центъра на вселената и я запратиха по орбита около Слънцето. Вече не живеехме в центъра на вселената.
И вече досещате ли се коя теория предизвиква такава революция в представата ни за света, че дебатите по нея и до ден днешен продължават със същата сила, както и в началото. Теория, вече многократно доказана, която взриви еквивалента на свръхнова в умовете, сърцата и душите на хората и ги постави пред тежката задача да се отърсят от романтичните идеи, че сме с божествен произход, че всичко е създадено за нас, че вселената се върти заради нас. Теория, която ни захвърли в собствените ни ръце и ни кара всеки ден да си задаваме въпроса на Гоген. И отговора вече няма да го търсим в светите книги или в преданията.
Истината е, че Чарлз Дарвин не е имал почти никаква представа какво ще предизвика неговата еволюционна теория и какви последствия ще има. Той детронира човека от неговото божествено място и запраща произхода му при приматите. Няма Едем, няма кал и божествен дух, вдъхнал живот. Всичко е борба за оцеляване и оцелява по-приспособеният към постоянно променящите се условия на околната среда.
Уотсън и Крик, за разлика от бащата на еволюцията, са имали представа какъв потенциал крие тяхното откритие, но и те едва ли са могли да си представят всички аспекти на приложение на ДНК технологиите. Те пък направиха и следващата стъпка – поставиха homo sapiens на трона на бог. Има още много път да се извърви, но това е неизбежно и предизвика нова буря от дискусии в световните обществени, политически и религиозни общности.
„Ген” е книга, сърфираща на гребена на последните научни открития, същевременно настъпваща и в бъдещето. Книга, задаваща въпроса как ще се справим с революцията, която се задава. Един наистина много добър роман на Крайтън, различен от предишните му творби.
Разликата е в това, че тук няма една основна сюжетна линия, около която да се върти действието. В „Ген” има много такива и те са си напълно равностойни. Развиват се независимо една от друга, повечето дори не се пресичат, нито се събират накрая в една кулминационна точка – сякаш започват и свършват от никъде и на никъде. Последното не е минус на книгата, както звучи на първо четене. Идеята на Крайтън е да покаже възможно повече аспекти на приложение на ДНК технологиите и тяхното влияние върху човека. Замислете се в колко сфери на живота ни генетиката е намесена и ги променя завинаги. Медицина, биотехнологии, селско стопанство, животновъдство, хранително-вкусова промишленост. А други? Мислили ли сте, че ще трябва да се промени законодателството, за да е в крак с технологиите?
Преди време, в ерата на силния човек и двете сечива, ни учеха че личността е продукт на средата, на възпитанието вкъщи, в училище и на социума. Едва след падането на желязната завеса и надеждата за светло и безоблачно бъдеще започнахме лека полека да научаваме, че много човешки черти са генетично обусловени – ген на любопитството, на съзряването, на склонността към изкуства и наука. Тогава къде отива идеята за свободната личност и можем ли да съдим родителите си за гените, които са ни предали? А колко гъвкав ще се окаже моралът ни и не е ли време за преразглеждане на „изконните” ценности?
Така че тук многото сюжетни линии не са негатив на книгата, даже напротив. Точно това многообразие на образи, ситуации и проблеми представя по най-пълен и пълнокръвен начин революцията, която настъпва и която не може да бъде спряна. Книгата е като една снимка на света на генетиката и неговото влияние върху всичко останало. И Крайтън се е справил блестящо с тази си задача. Всичките линии на повествованието, колкото и кратки или фрагментирани да са – започващи от средата на нечий живот и свършващи рязко седмица по-късно – не са съшити грубо и не стоят като кръпки една към друга. Напротив, допълват се перфектно и изграждат цялостната картина на света.
Прочетете книгата, за да си зададете и вие въпроса на Гоген и да поставите на изпитание собствените си морални ценности. Как ще приемете един трансгенетичен организъм? Накъде отиваме сега – към създаването на господарски и робски раси? Бихме ли програмирали генетично собствените си деца?
Алистър Рейнолдс (Alastair Reynolds) е сравнително ново явление за любителите на научната фантастика в България, но неговото майсторство моментално го издигна в очите на читателите му като една от водещите фигури в съвременната фантастична литература. Още с първата си книга, “Пространството на откровенията” (2003 г.) авторът спечели любовта на читателите си със своя изумителен мироглед, великолепен стил и майсторското съчетаване на идеи, характерни за различни жанрове, със сила и увереност, придавайки им реализъм, консистентност и размах, в нещо невиждано досега...
Фантаstika 2007
Как да отгледаме страстен ум и мъдро сърце Признания на съставителя
Някои неща все пак се случват.
Представях си нещо като Този алманах още през далечната 1980 г., когато под шапката на клуб ФЕП „Ефремов” сглобявахме първите антологии на млади фантасти „Модели 1” „Модели 2”, „Модели 3”, „Модели 89”.
Тайно го мислех, докато работехме над пилотния брой на „ФЕП” – първото списание за фантастика у нас.
Въобразявах си Го като перспектива, докато произвеждахме книжките от поредица „Орфия”; англоезичното списание за славянска фантастика ORPHIA според замисъла трябваше да бъде път към такова наше издание.
Измислях си несъществуващи рубрики в Него, докато съставях антологиите „Нова българска фантастика `91”, „Моделириум”, „Вирт”, десетките „Фентернети”...
Издателска къща „ИнфоДар“ се настани трайно на българския книжен пазар като едно от издателствата, които публикуват качествена и силна научна фантастика. Именно те представиха за първи път на родния читател британския писател Алистър Рейнолдс и великолепната му сага “Пространството на откровенията” през 2003 година.
Досега на български език са издадени четири от седемте книги, посветени на една от най-вълнуващите, загадъчни и детайлни истории на бъдещето, излизали у нас. Сагата обхваща книгите “Пространството на откровенията”, “Корабът на изкуплението”, “Казъм сити”, “Пропастта на опрощението”, Diamond Dogs, Turquoise Days, The Prefect и Galactic North, като Diamond Dogs, Turquoise Days съдържа две обширни повести в света на Рейнолдс, а Galactic North е събрал в себе си всички разкази, свързани с вселената...
Когато през 1954 г. излиза повестта на Ричард Матисън „Аз съм легенда”, тя е събитие. Филмирана е неколкократно и мнозина смятат, че дава облика на „новия вампирски роман”. Да, „Аз съм легенда” разказва за вампири, но тя е много повече научна фантастика, отколкото хорър в чистия му вид.
Повестта е историята на „последния човек на Земята” и борбата му със самотата. Началото ни хвърля в опустошения Лос Анджелис, където в една къща със заковани прозорци живее Робърт Невил. Единствено той е останал незасегнат от вампиризма, с който са заразени всички останали разумни същества. Ежедневието му се състои от дялкане на ясенови колци, избиване на живите и мъртвите вампири и пиене на фона на класическа музика...
Моля за извинение всички, на които ей сега ще досадя, но трябва да го кажа:
Да пишеш за текстове, сграбчили сърцето и ума ти, наистина е трудно.
Още по-трудно става, когато авторът им ти е близък – идейно, по дух, като цяло – като човек. Оня въпрос винаги те гложди: възможно ли е да приписвам качествата на човека върху текста? Да виждам в думите това, което съм видял – и ме е грабнало – у личността? Още по-трудно е, когато вътре в себе си наричаш сборника, за който ще говориш, книгосъбитието на 2007-а...
Много ми се щеше да започна тази статия направо с думите: Ето най-накрая една наистина качествена, родна научна фантастика. Е, но както ще се види – останах си само с желанието. И този път няма да изрека заветните думи. Явно ще си останат пак за някога в неясното бъдеще.
Наистина очаквах доста от книгата на Ники. От една страна заради автора и от друга заради всичките суперлативи, които се изприказваха по неин адрес, както на представянето й, така и преди това. Чувах какви ли не неща, че книгата била уникална, че нямало такова нещо в световната фантастика. Още тогава свивах скептично вежди, а сега, след като съм я прочел, все още се мъча да открия корена на тези похвали и все не мога.
Да започна с положителните страни на книгата. Вътре наистина има много хубави идеи...
Прочетете книгата, за да си зададете и вие въпроса на Гоген и да поставите на изпитание собствените си морални ценности. Как ще приемете един трансгенетичен организъм? Накъде отиваме сега – към създаването на господарски и робски раси? Бихме ли програмирали генетично собствените си деца?