![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
Много ми се щеше да започна тази статия направо с думите: Ето най-накрая една наистина качествена, родна научна фантастика. Е, но както ще се види – останах си само с желанието. И този път няма да изрека заветните думи. Явно ще си останат пак за някога в неясното бъдеще. Наистина очаквах доста от книгата на Ники. От една страна заради автора и от друга заради всичките суперлативи, които се изприказваха по неин адрес, както на представянето й, така и преди това. Чувах какви ли не неща, че книгата била уникална, че нямало такова нещо в световната фантастика. Още тогава свивах скептично вежди, а сега, след като съм я прочел, все още се мъча да открия корена на тези похвали и все не мога. Да започна с положителните страни на книгата. Вътре наистина има много хубави идеи. И... споменах ли вече идеите? Май да. И ето в това се корени проблемът на 10-9, хубави идеи реализирани по един много лош начин. Блестящ пример как разказвачът може да направи една хубава история почти нечитаема. Да не споменаваме това, че всъщност границата 10-9 отдавна е задмината от учените и вече не е чак толкова атрактивна. В момента се говори за манипулиране на материята на степен 10-12 , на субатомно ниво, за работа със самите кварки. Появяват се предположения и теории за командване на материята на квантово равнище. И вече навлизаме в дебрите на негативите, които за съжаление са много повече от позитивите. Като начало, трудно ми е да нарека новата творба на Теллалов роман. Книгата в по-голямата си част прилича на есе, което излага визията на автора за едно възможно бъдеще и го прави по възможно най-лошият начин. Книгата е един нескончаем диалог и действието и описанията са вкарани някъде между разговорите. Понякога има пряка реч по цял лист на един от героите, само за да бъде последвана от подобен отговор на опонента. Просто двама сядат и започват да си говорят, като си обясняват един на друг разни неща. И по този начин се дава обяснение на всичко: на технологии, на политическа обстановка, на морални и социални възгледи. Не знам защо Ники се е спрял на този остарял и меко казано досаден похват, за да разкрие света си, но това определено прави книгата тегава за четене. Обичам пряка реч, но след поредната ораторска тирадa започна да ми доскучава и поглеждах с надежда малко напред кога ще свършат дебатите и ще започне действието. Уви... последното почти липсва. Друг голям минус на книгата е езикът. По непонятни за мен причини текстът е изпъстрен с турцизми, архаични или диалектни думи. Те допълнително спъват и без това трудния за четене текст. И за да не съм голословен, ето ви малко от думичките: мяза, демек, комай, кипря, колцина, сиреч, чини, сурята, файда, язък, барем, текне, джумбиш, баш, сколаса. Все думи, които подхождат на творба на Елин Пелин или Йовков, или на разказ от конкурса „Таласъмия” – произведения, в които да има селски бит, самодиви и змейове. Там този език би бил на място, но не и в един научно-фантастичен роман за нанотехнологиите, чието действие се развива след седемдесетина години. Звучи адски зле, когато Атанас гледа града на бъдещето и насред неговото описание се цвъква следното словосъчетание: „...той пo мяза...”. Тези думи, изобщо този каруцарски език не подхожда както на авторовата, така и на речта на героите. Друго нещо, което много дразни и прави изключително лошо впечатление, е решението на Теллалов да наблъска текста с думи, изписани изцяло с главни букви. Почти няма страница без такава дума. Много често са по няколко, да не говорим, когато са по две, че и по три само в едно изречение. Читателят не е идиот, че да не разбере къде иска да наблегне автора, а ако последният не може да постигне това само с начина си на разказване, а се нуждае от помощни средства, това не говори никак добре за него. В карето на книгата пише, че има редактор, но аз дълбоко се съмнявам да има такъв, защото той не би позволил текста да излезе в този си вид. Героите са неубедителни и плоски. Не са описани задълбочено и, ако идеята е била да се представят и обрисуват чрез непрестанните си речи, е, не се е получило. Читателят не успява да влезе в главите им и да разбере мотивите им за дадено действие. Обратите са нелогични и абсолютно изненадващи. Да, всеки обича да се изненадва от интересни обрати, когато чете и да не може да предположи на момента как ще продължи или свърши дадена сюжетна линия, но въпреки това всичко трябва да следва своя вътрешна логика, за да е убедително в крайна сметка. Обикновено, дори един обрат да е непредвидим, когато след това се върнем назад, откриваме, че авторът умело, но неусетно е водел натам действието и че всъщност е имало редица дребни неща, които са показвали как ще се развие ситуацията, и че всичко всъщност не е чак толкова неочаквано и безсмислено. Перфектен пример в това отношение са книгите на Агата Кристи. Там никога не можеш да кажеш кой е убиецът, но накрая, когато Поаро разнищва престъплението и проследява стъпка по стъпка всяко действие на героите, изведнъж пъзела се нарежда в главите ни и ние виждаме нишката, по която се е водил детектива и която отначало е останала невидима за нас. В 10-9 няма вътрешна логика, за голямо съжаление. Нещата просто стават изведнъж и, колкото и да се мъчиш, не можеш да откриеш причината, която е мотивирала героите за това действие. Така например за мен по никакъв начин не стана ясно как ИИ-то Лидия изведнъж реши да приеме човешки облик и да остане с Атанас, или защо последният така внезапно придоби непоносимост към новият свят и реши да мигрира в космоса. Към края книгата започва леко да излиза от руслото на нескончаемите философски диспути, в които победителите винаги са хората, оцелели от нашето време, и да придобива по-читаем и интригуващ вид, но тогава пък бързо се пъхва в холивудските клишета и завършва типично по американски с неизбежния хепи енд, който е отчайващо предсказуем.
![]()
|