h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Николай Теллалов: Десет на минус девета

Nerkis

Много ми се щеше да започна тази статия направо с думите: Ето най-накрая една наистина качествена, родна научна фантастика. Е, но както ще се види – останах си само с желанието. И този път няма да изрека заветните думи. Явно ще си останат пак за някога в неясното бъдеще.

Наистина очаквах доста от книгата на Ники. От една страна заради автора и от друга заради всичките суперлативи, които се изприказваха по неин адрес, както на представянето й, така и преди това. Чувах какви ли не неща, че книгата била уникална, че нямало такова нещо в световната фантастика. Още тогава свивах скептично вежди, а сега, след като съм я прочел, все още се мъча да открия корена на тези похвали и все не мога.

Да започна с положителните страни на книгата. Вътре наистина има много хубави идеи. И... споменах ли вече идеите? Май да. И ето в това се корени проблемът на 10-9, хубави идеи реализирани по един много лош начин. Блестящ пример как разказвачът може да направи една хубава история почти нечитаема. Да не споменаваме това, че всъщност границата 10-9 отдавна е задмината от учените и вече не е чак толкова атрактивна. В момента се говори за манипулиране на материята на степен 10-12 , на субатомно ниво, за работа със самите кварки. Появяват се предположения и теории за командване на материята на квантово равнище.

И вече навлизаме в дебрите на негативите, които за съжаление са много повече от позитивите.

Като начало, трудно ми е да нарека новата творба на Теллалов роман. Книгата в по-голямата си част прилича на есе, което излага визията на автора за едно възможно бъдеще и го прави по възможно най-лошият начин.

Книгата е един нескончаем диалог и действието и описанията са вкарани някъде между разговорите. Понякога има пряка реч по цял лист на един от героите, само за да бъде последвана от подобен отговор на опонента. Просто двама сядат и започват да си говорят, като си обясняват един на друг разни неща. И по този начин се дава обяснение на всичко: на технологии, на политическа обстановка, на морални и социални възгледи. Не знам защо Ники се е спрял на този остарял и меко казано досаден похват, за да разкрие света си, но това определено прави книгата тегава за четене. Обичам пряка реч, но след поредната ораторска тирадa започна да ми доскучава и поглеждах с надежда малко напред кога ще свършат дебатите и ще започне действието. Уви... последното почти липсва.

Друг голям минус на книгата е езикът. По непонятни за мен причини текстът е изпъстрен с турцизми, архаични или диалектни думи. Те допълнително спъват и без това трудния за четене текст. И за да не съм голословен, ето ви малко от думичките: мяза, демек, комай, кипря, колцина, сиреч, чини, сурята, файда, язък, барем, текне, джумбиш, баш, сколаса. Все думи, които подхождат на творба на Елин Пелин или Йовков, или на разказ от конкурса „Таласъмия” – произведения, в които да има селски бит, самодиви и змейове. Там този език би бил на място, но не и в един научно-фантастичен роман за нанотехнологиите, чието действие се развива след седемдесетина години. Звучи адски зле, когато Атанас гледа града на бъдещето и насред неговото описание се цвъква следното словосъчетание: „...той пo мяза...”. Тези думи, изобщо този каруцарски език не подхожда както на авторовата, така и на речта на героите.

Друго нещо, което много дразни и прави изключително лошо впечатление, е решението на Теллалов да наблъска текста с думи, изписани изцяло с главни букви. Почти няма страница без такава дума. Много често са по няколко, да не говорим, когато са по две, че и по три само в едно изречение. Читателят не е идиот, че да не разбере къде иска да наблегне автора, а ако последният не може да постигне това само с начина си на разказване, а се нуждае от помощни средства, това не говори никак добре за него.

В карето на книгата пише, че има редактор, но аз дълбоко се съмнявам да има такъв, защото той не би позволил текста да излезе в този си вид.

Героите са неубедителни и плоски. Не са описани задълбочено и, ако идеята е била да се представят и обрисуват чрез непрестанните си речи, е, не се е получило. Читателят не успява да влезе в главите им и да разбере мотивите им за дадено действие.

Обратите са нелогични и абсолютно изненадващи. Да, всеки обича да се изненадва от интересни обрати, когато чете и да не може да предположи на момента как ще продължи или свърши дадена сюжетна линия, но въпреки това всичко трябва да следва своя вътрешна логика, за да е убедително в крайна сметка. Обикновено, дори един обрат да е непредвидим, когато след това се върнем назад, откриваме, че авторът умело, но неусетно е водел натам действието и че всъщност е имало редица дребни неща, които са показвали как ще се развие ситуацията, и че всичко всъщност не е чак толкова неочаквано и безсмислено. Перфектен пример в това отношение са книгите на Агата Кристи. Там никога не можеш да кажеш кой е убиецът, но накрая, когато Поаро разнищва престъплението и проследява стъпка по стъпка всяко действие на героите, изведнъж пъзела се нарежда в главите ни и ние виждаме нишката, по която се е водил детектива и която отначало е останала невидима за нас. В 10-9 няма вътрешна логика, за голямо съжаление. Нещата просто стават изведнъж и, колкото и да се мъчиш, не можеш да откриеш причината, която е мотивирала героите за това действие.

Така например за мен по никакъв начин не стана ясно как ИИ-то Лидия изведнъж реши да приеме човешки облик и да остане с Атанас, или защо последният така внезапно придоби непоносимост към новият свят и реши да мигрира в космоса.

Към края книгата започва леко да излиза от руслото на нескончаемите философски диспути, в които победителите винаги са хората, оцелели от нашето време, и да придобива по-читаем и интригуващ вид, но тогава пък бързо се пъхва в холивудските клишета и завършва типично по американски с неизбежния хепи енд, който е отчайващо предсказуем.

Избягвах да казвам каквото и да е за сюжета на книгата, от една страна защото анотацията на гърба на корицата е достатъчно добра и от друга – защото сюжетът е просто платно, върху което автора да изложи своите философски, политически и футуристични виждания. 10-9 за мен лично е голямо разочарование. Романът определено има потенциал и може да стане много добър, но някой трябва да хване голямата секира и да започне да реже, разделя, да кара Ники да пренаписва цели глави от романа.

 

 


Коментирай...

 

l

Още в рубриката:

Алистър Рейнолдс

Алистър Рейнолдс (Alastair Reynolds) е сравнително ново явление за любителите на научната фантастика в България, но неговото майсторство моментално го издигна в очите на читателите му като една от водещите фигури в съвременната фантастична литература. Още с първата си книга, “Пространството на откровенията” (2003 г.) авторът спечели любовта на читателите си със своя изумителен мироглед, великолепен стил и майсторското съчетаване на идеи, характерни за различни жанрове, със сила и увереност, придавайки им реализъм, консистентност и размах, в нещо невиждано досега...

 

 

Фантаstika 2007
Как да отгледаме страстен ум и мъдро сърце

Признания на съставителя
Някои неща все пак се случват.
Представях си нещо като Този алманах още през далечната 1980 г., когато под шапката на клуб ФЕП „Ефремов” сглобявахме първите антологии на млади фантасти „Модели 1” „Модели 2”, „Модели 3”, „Модели 89”. Тайно го мислех, докато работехме над пилотния брой на „ФЕП” – първото списание за фантастика у нас. Въобразявах си Го като перспектива, докато произвеждахме книжките от поредица „Орфия”; англоезичното списание за славянска фантастика ORPHIA според замисъла трябваше да бъде път към такова наше издание. Измислях си несъществуващи рубрики в Него, докато съставях антологиите „Нова българска фантастика `91”, „Моделириум”, „Вирт”, десетките „Фентернети”...

Алистър Рейнолдс:
Сагата “Пространството на
откровенията”

Издателска къща „ИнфоДар“ се настани трайно на българския книжен пазар като едно от издателствата, които публикуват качествена и силна научна фантастика. Именно те представиха за първи път на родния читател британския писател Алистър Рейнолдс и великолепната му сага “Пространството на откровенията” през 2003 година.
Досега на български език са издадени четири от седемте книги, посветени на една от най-вълнуващите, загадъчни и детайлни истории на бъдещето, излизали у нас. Сагата обхваща книгите “Пространството на откровенията”, “Корабът на изкуплението”, “Казъм сити”, “Пропастта на опрощението”, Diamond Dogs, Turquoise Days, The Prefect и Galactic North, като Diamond Dogs, Turquoise Days съдържа две обширни повести в света на Рейнолдс, а Galactic North е събрал в себе си всички разкази, свързани с вселената...

Ричард Матисън: Аз съм легенда

Когато през 1954 г. излиза повестта на Ричард Матисън „Аз съм легенда”, тя е събитие. Филмирана е неколкократно и мнозина смятат, че дава облика на „новия вампирски роман”. Да, „Аз съм легенда” разказва за вампири, но тя е много повече научна фантастика, отколкото хорър в чистия му вид.
Повестта е историята на „последния човек на Земята” и борбата му със самотата. Началото ни хвърля в опустошения Лос Анджелис, където в една къща със заковани прозорци живее Робърт Невил. Единствено той е останал незасегнат от вампиризма, с който са заразени всички останали разумни същества. Ежедневието му се състои от дялкане на ясенови колци, избиване на живите и мъртвите вампири и пиене на фона на класическа музика...

 

Атанас П. Славов: Мигновечност

Моля за извинение всички, на които ей сега ще досадя, но трябва да го кажа:
Да пишеш за текстове, сграбчили сърцето и ума ти, наистина е трудно.
Още по-трудно става, когато авторът им ти е близък – идейно, по дух, като цяло – като човек. Оня въпрос винаги те гложди: възможно ли е да приписвам качествата на човека върху текста? Да виждам в думите това, което съм видял – и ме е грабнало – у личността?
Още по-трудно е, когато вътре в себе си наричаш сборника, за който ще говориш, книгосъбитието на 2007-а...

 

 

Майкъл Крайтън: Ген

„Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” – може би най-добрата картина на Гоген и точно за нея се сетих, като затворих последната страница на романа „Ген”.
Обърнете поглед назад към историята на човечеството и вижте кои научни открития са разтърсили из основи света. Парната революция, електричеството, атомната енергия, компютрите, мобилните телефони и още много научно-технически чудеса, без които в момента просто не можем да си представим живота и които са се вмъкнали в него някак леко и без особени сътресения.
Теорията на относителността и квантовата физика променят коренно представата ни за вселената, но въпреки това не предизвикват бурната реакция на човечеството, която постигат Коперник и Галилей...

 

l


 
Home Home Forum