20 години ядрен взрив

Моарейн

Трети ноември, Зимния дворец в София, аз пред входа половин час преди обявеното време за пускане. Аз пред входа половин час след обявеното време за пускане, вече леко изнервена. Не за друго, а защото най-наивно продължавам да вярвам на изявленията на нашенските промоутъри, че “вратите на залата ще бъдат отворени” в еди-колко си часа. Е, за пореден път чашата се оказа наполовина празна, но ние сме кораво племе, от трийсет пъти не се научаваме. Минутки преди обявения час за получаване на автографи от Amorphis успяхме да се вмъкнем вътре и се наредихме първи в редичката, някои с оригинални дискове в ръка, други (като мен) със специално нарочено за целта тефтерче. Момчетата от групата подписваха каквото им се подаде и се ръкуваха с всеки пожелал това фен, погледът в очите накара всеки от нас да се почувства лично поздравен. Секунди след това от залата зазвуча музика и се втурнахме да подкрепим младите русенци от Overdown. Публиката пред сцената все още беше доста рехава, а голяма част от зрителите продължаваха да се размотават из фоайето, но русенците дадоха всичко от себе си, за ни загреят в студения есенен ден. Леко модернистичният метълкор, който ни представиха не срещна най-топлия прием, но времето е пред тях, а идеи не им липсват. Бургазлиите от The Revenge Project ме изненадаха много приятно с изпълнението си. MaxPain и компания изпълниха парчета от The End Is Coming... и The Dawn of Nothingness, които биха звучали добре на всяка световна мелодик дет метъл сцена. Чухме добре познатите Sunrise Is Black и Anger to Dwell, а според мен е време за разнообразяване на продукцията и “излаз” на чуждестранния пазар.

Agathodaimon се представиха в обновен състав след напускането на вокалиста и китариста Франк Нордман. Сега на негово място дереше гърло Йонас Искариот, за пръв път видяхме и новия басист на групата – Тил Отингер (бивш Misanthropic). Немските блек/дет/готик метъли се разходиха из четирите си албума, като Йонас се справи чудесно с нелеката задача. Добрите демони напомниха за себе си след три години мълчание, нарушено единствено от едноименното парче в саундтрака на Alone in the Dark. Новият вокал освен глас има и завидни физически данни, така че дамите сред публиката не бяха оставени да скучаят. “And the madmen stay aside, Grinning and humming: Blasphemy, And the tricolor of madness was sheltering, The conquerors!”

И… стана тя, каквато стана: на сцената излязоха Benediction, разбиващо прями и безкомпромисни в изпълнението си. Дет метълите от старата школа опустошиха мозъците на феновете си, които пък овършаха полето пред сцената. Бруталният саунд, съчетан със струящата между група и публика симпатия наелектризира цялата зала. Дейв Хънт изрева еднакво добре както парчетата от “своя си” Organised Chaos, така и песните от предишните тави. Публиката непрестанно скандираше името на групата и дивееше на ръба на екстаза. Британците се удивиха на този горещ прием у нас, снимаха се от сцената с феновете и никак не им се искаше да свършват изпълнението си. След безспорния хит Grind Bastard изпяха още три “последни песни”. На автографската сесия бяха посрещнати с бурен рев от насъбралата се тълпа и блясъкът в очите им докато се разписваха говореше много за дълбоките чувства, които предизвика у тях привързаността на българските им фенове (дори след шестгодишно прекъсване в издаването на албуми). Ръката на сърцето, лекият трепет в гласа и българското знаме вляво от името на групата на сцената за сетен път ми напомниха защо владееха фонотеката ми преди години. “I am the bastard, I am the bastard, Though the mills of god grind on..., they grind so small, A lesson never learned, The bastards never fall”.

След подобно разбиване Edguy ме запратиха в страната на фантазиите. Тобиас Замет отново хвърли всички в тъча с облекло – дънки с пришити лъскави камъчета на десния крак, провесена цикламена кърпа от кръста и черен потник с Hellfire Tobi отпред. Характерният майтапчийски стил на Замет така разведри атмосферата, че се озовах обкръжена от стотици физиономии, изразяващи глуповата веселост (включително моята собствена). То не беше шегичка с “тотално неизвестната, но много талантлива група”, част от песен на която изпяха – The Trooper на Iron Maiden. Божествената несправедливост в прогресивното намаляване на процента окосмение върху главата за сметка на аналогичното такова по задника. Дълбоката тъга на “грозноватия” барабанист на групата, послужила като стимул за написване на песента Save Мe (единствената балада за цялата концертна вечер); и редица други заигравки с публиката, която неистово скачаше и пееше с цяло гърло “We live to fight the hand of doom, We got the pride to strike a fool, Vain glory be my wicked guide…” Страхотно шоу, световна класа, безспорен талант. С нетърпение очаквам отново да видя батковците им от Helloween и Gamma Ray. И дано третата Avantasia е на нивото на първите две.

Amorphis разбиха каквото беше останало за разбиване от крехкото ми тяло, най-вече вратните мускули (Benediction ги подхванаха не на шега, а Edguy атакуваха подло директно в прасците и петите). Томи беше леко наквасил гърлото, докато изчакват реда си, но това ни най-малко не му попречи да реве и пее изчистените вокали, въртейки над еднометровата си раста. Тук саундчекът не беше добър и нивото на микрофона бе по-ниско от необходимото, което попречи да се насладим изцяло на вокалната му дарба, а тя е впечатляваща. Момчето буквално си има две гърла и може да пее дует сам със себе си, без звукови ефекти. Харизмата му заля българските фенове и възроди интереса към аморфните финландци. Песни от първите им албуми се редуваха с новите им попълнения. С House of Sleep и Black Winter Day удариха финалните акорди на тази вълнуваща вечер, оставяйки ни с мечтите за още стотици такива занапред. “I know how to fight, I know how to sing, I know the way”.

Talyesin

На трети ноември 2007-ма в Зимния дворец в София се състоя фестивал под наслов “20 години Nuclear Blast”. Изключително държа да го напиша това, защото през цялото време говорех за мероприятието като за “концерта на Amorphis” и някак не е често спрямо останалите. Още след Вакенското изпълнение на аморфните финландци си поставих за цел да ги гледам с по-дълъг сетлист и, когато първите слухове за техен концерт плъзнаха из родната ни татковина в първите дни на септември, редом с официално потвърдения концерт на Deep Purple, ентусиазмът ми стигна небивали висини. А когато се разбра, че всъщност няма да е самостоятелен концерт, а заедно с тях ще са още Agathodaimon, Benediction и Edguy, нещата започнаха да придобиват един невероятно привлекателен облик. И така, в трепетно очакване дните до 3.11 се изтърколиха...

Първото, което ме изненада неприятно беше фактът, че като пристигнахме с Iya пред зимния дворец към 15:30, вратите още не бяха отворени и дошлите навреме за официално обявения час на отваряне (15:00) фенове – все още не особено многобройни – се тълпяха пред загражденията. Към 15:40 все пак успяхме да влезем и веднага се засилихме да търсим къде ще се състои signing-сесията на Amorphis. Пътьом още няколко неща ми направиха впечатление (къде положително, къде не) – бирата беше евтина и на няколко места със сравнително малки опашки, прекалено малко щандове с мърчандайз, който на всичкото горе не беше и особено богат и свършваше бързо. Върхът на сладоледа обаче бяха платените тоалетни и отсъствието на предварително обявените химически такива. С чиста съвест си спестих плащането първия път като ми се наложи да посетя двете нули.

Обратно обаче към самия фестивал. След като успяхме да се сдобием с автографи от Amorphis (съвсем земни типове, без никаква звездомания, а привидната им дистанцираност явно се дължи на северния им произход), се запътихме към залата за първата от подгряващите български групи, Overdawn. С оглед на късния час на отваряне, изпълнението им започна с над половин час закъснение, но честно да си призная, дори и цялостно да беше отпаднало, нямаше да ми липсват. Стараха се, но изобщо не успяха да ме грабнат с модерния метълкор, който избичиха. От друга страна обаче не заслужаваха да свирят пред толкова малко хора.

Залата се пълнеше твърде бавно, затова и следващите по ред The Revenge Project не свириха пред много публика, а това вече за мен изобщо не е честно. Revenge са група на световно ниво и според мен не заслужават толкова малко публика. Която обаче се представи достатъчно ентусиазирано и се получи много силен и стегнат, макар и кратък гиг. MaxPain изненада всички с новата си къса подстрижка, но за щастие това беше единственото, което се беше променило при него. Няма да крия, че The Revenge Project са една от малкото ми любими действащи български групи в момента, така че останах наистина доволен от представянето им.

Половин час пауза – и хоп, Agathodaimon на сцената. При все, че за първи път чух за тях преди близо 10 години, не се бях запознавал с творчеството им досега, с изключение на една-единствена песен. След представянето им обаче определено смятам да наваксам. Въпреки замазания звук се представиха отлично, дори клавирите се чуваха, а освен това изпълниха и единствената ми позната песен, BannerofBlasphemy.

Нова половинчасова пауза, последвана от голямата касапница на вечерта. При все, че гледах отстрани и не се бутах в погото, Benediction меко казано ме зарадваха с агресивния си сет. Още от откриващото I, през UnfoundMortality, BloodfromtheStone, Agonised, та до финалната изненадваща тресня на TheDreamsYouDread, пощада нямаше. Самата група явно много се изкефи на случващото се пред сцената, защото дори си направиха снимка на фона на публиката. А долу беше наистина кипящ казан, добре че нямаше жертви. Съдейки по вида на групата по време на тяхната signing-сесия, англичаните наистина бяха останали доволни от случилото се (после го и доказаха със снимките на MySpace профила си). Само че поради липсата на достатъчно адекватен техен мърчандайз се наложи да си взема автограф от тях на флаер на Горгон, което искрено озадачи Дейв Хънт.

Edguy бяха най-непасващата група спрямо досегашните брутализми, но честно казано ми дойдоха като глътка свеж въздух преди гвоздея на вечерта Amorphis. Не съм им кой знае какъв фен на немските веселяци и надали ще стана, но определено ще им обърна повече внимание от досега. Нищо че приликите с Helloween са прекалено очевидни и дори гласът на Тобиас Замет много прилича на Михаел Киске. Поради големи пропуски в познанията ми за групата не мога да се произнеса за качеството на намиращия се по-долу сетлист спрямо останалата част от творчеството им, но като цяло не останах недоволен. Немците определено са веселяци, при това съвсем естествени, така че забавлението беше налице. Едноименната Avantasia също беше добре дошла.

Настъпи моментът на голямото очакване, запълнен както и преди от бълваните от колоните песни на Pantera (а тези така и не можах да ги харесам и надали някога ще успея), плюс една ревяща изцепка на Васил Върбанов. В този ред на мисли – евала на радио Тангра, че най-сетне организираха по-мащабно метъл мероприятие след няколкото пънк такива (The Toy Dolls, The Exploited), обаче много се притеснявам да не остане последно. Публиката така и не напълни залата и дори в най-голямата си численост създаваше усещане за празнота. Дано само това не отчае организаторите, които при все гореизброените недостатъци се постараха да направят събитието запомнящо се и успяха.

Някъде към 22:30 се разнесе клавирно интро, светлините угаснаха и Amorphis отриха участието си с LeavesScar от миналогодишния си шедьовър Eclipse. Последваха AServant и TheSmoke, преди да се върнем десет години назад с AgainstWidows. Последва изключително разнообразен сетлист, съдържащ и стари класики, и нови парчета от двата албума с Томи Ютсен. Въпросният растав фронтмен след Вакен окончателно ме убеди, че мястото му в групата не подлежи на обсъждане – съвсем безгрижно редуваше ревове с нормални вокали, справи се чудесно и с чистите партии от времето на Паси Коскинен (а как се радвам, че го разкараха този, просто не е истина!) и Виле Туоми. Финландците не са известни с големи солови прояви и затова такива нямаше, но за сметка на това изпълнението им беше наистина професионално и качествено. Единствените пропуснати в сетлиста албуми бяха Tuonela и FarfromtheSun, а дори и първият TheKarelianIsthmus беше застъпен. Също както Benediction, Amorphis оцениха по достойнство българската публика, след като дори Еса Холопайнен се беше нахилил накрая. С хита BlackWinterDay финландците закриха представянето си, а за нас остана удоволствието от поредното силно метъл преживяване тази 2007-ма година. А предстоят още поне две такива – Gamma Ray + Helloween на 18.11 и Kreator на 15.12. След миналогодишната суша, тази година сякаш рогът на изобилието се изля върху ни. И честно да си призная, не само че не се оплаквам, ами искам още. Много още!

Arioch

Честно казано, когато видях първия път написано “20 Years Nuclear Blast in Bulgaria!”, се изненадах, но ми стана приятно. Клиент съм на този лейбъл вече десет години и мога да кажа, че до голяма степен станах свидетел на израстването му. По онова време дори направих няколко поръчки от тях, тъй като в България тези конкретни компактдискове ги нямаше, но в последно време тук вече може да се намери на практика почти всичко, което ми трябва. И ето, сега доживях Nuclear Blast да дадат благословията си на този фестивал и той да протече под същото име като по-големия си брат. Отпразнувахме 20-тия юбилей без торта, но с много бира. Наздраве!

Обещанието вратите на Зимния дворец в София да бъдат отворени точно в 15:00, очаквано или не, не беше спазено. Забавяне с настройките и саундчека изнерви малцината, решили да дойдат и да видят всичките шест групи (да, в началото хората не бяха много, но постепенно залата се напълни). Не липсваха коментари от типа “Това само в България може да се случи. На Запад никога няма да стане”, но честно казано не мисля, че бяха коректни. Технически проблеми могат да се случат навсякъде. Все пак ни пуснаха във фоайето, за да не стоим на студа. Влязох първи, взех си първата бира и първите автографи лично от Amorphis! Така де, лични автографи – накарах Tomi Joutsen да напише името ми върху обложката на Silent Waters и след това цялата група да се подпише около него. Безценно!

Като цяло мога да кажа, че организаторите се бяха постарали, но имаше още какво да се желае. Да, бирата беше по левче, но тоалетната беше платена – това си беше направо незаконно, така че когато успях да се вмъкна гратис, изобщо не изпитах угризения.

Наличието на гардероб на концерт по принцип не е практика с традиции, но този път имаше и това си беше голям плюс. Явно хората не бяха подготвени за този феномен, тъй като по едно време чух девойките да си говорят: “Дали да не кажем, че гардеробът е безплатен?“ Е, в крайна сметка си оставих якето и разчитах, че ако ми стане студено, ще се сгрея с бира и пого. До второто не се добрах.

Както писах в началото, в Зимния дворец влязохме с прилично закъснение след обявения час и съответно можеше да се очаква, че и фестивалът няма да започне навреме. Първи на сцената се качиха Overdown – поне за мен неизвестна българска група, която обаче се постара и даде всичко от себе си. Последваха The Revenge Project. Тази банда се слави с доста фенове и фактът, че видях хората да си купуват техни компактдискове определено ме зарадва. За съжаление обаче, както навярно можеше да се очаква, българските групи не получиха пълната подкрепа на организаторите (дали само защото не бяха в лейбъла Nuclear Blast?). Както прочетох, не са им позволили дори да сложат собствените си лога.

Друго хубаво нещо, което мога да отбележа, беше сравнително бързата работа на сценичните работници. Нямаше големи интервали между групите, но надявам се не това изигра лош номер със звука на Agathodaimon. Да си призная, не слушам особено активно блек метъл, но Agathodaimon (нека ги четем като I-got-a-daimon) са една от групите, които слушам с кеф, макар не особено често. Звукът беше ужасен, но немците се постараха.

Всъщност всички групи се постараха, а това беше чудесно.

Изобщо не си поглеждах часовника, така че не бих могъл да кажа кой колко време е свирил. Но след Agathodaimon на сцената започнаха да излизат групите, за които често чувах хората да говорят “Дойдох специално заради тях“.

Първи от тази поредица бяха Benediction. Малко по-рано същия ден се видях с един приятел, когото успях да убедя да дойде на фестивала. Каза, че би дошъл най-вече заради британците. Е, вече споменах, че не слушам много блек, но дет още по-малко. Все пак беше хубаво да видя самите Benediction на родна земя и да си спомня как когато излезе Grind Bastard през 1998-а, го слушахме на морето и доста често споменавахме името Benediction! А след това така се случи, че отидох за бира точно когато групата раздаваше автографи. Е, нямаше голям наплив както за Amorphis, така че успях да си взема върху билета, да попитам групата защо всички техни албуми са изчерпани в европейски мащаб (отговорът беше, че догодина отново ще има компактдискове в продажба!) и да се ръкувам с всеки член на групата и да благодаря за концерта. Бяха приятни и, ако не ги знаеш кои са, едва ли би предположил какви чудовища са на сцената.

И така, ето че излязоха Edguy и внесоха забавна нотка във фестивала. “Дойдох специално заради тях“ отново беше често споменавана фраза. Да си призная, гледам Edguy за втори път, но така и не мога да ги харесам. Знам, че имат много фенове в България, така че няма да правя хейтърски изказвания. Искаше ми се да изпълнят Deadmaker, тъй като припевът, ако не се заслушаш много внимателно, звучи като Darth Vader, но тази песен май по принцип не я пеят често по концерти. Все пак изсвириха Имперския марш, така че Darth Vader не се измъкна. Накрая приятно впечатление ми направи изпълнението на Avantasia.

Но кулминацията на вечерта за мен си беше Amorphis. “Дойдох специално заради тях“ – това вече са и мои думи. Помня, когато преди доста години за пръв път чух акустичната версия на My Kantele в компилацията Beauty in Darkness vol. 1. Първата ми песен на Amorphis. Красота!

Знаем, че Amorphis са с нов вокал (сравнително нов). Смяната на певеца винаги е била най-забележимата част от промяната в състава на която и да било група. Е, според мен при финландците тя беше за добро. Невероятно беше да чуеш как Tomi Joutsen сменя дет с чисти вокали само за секунда. Беше на ниво и, ако и звукът беше добър, концертът им щеше да бъде наистина размазващ. Нормално е на фестивали групите да не свирят по много – и сега беше така – но все пак 15 песни са си прилично число.

И така, в кратко резюме – откъм разнообразие фестивалът беше на добро ниво. Откъм желание и себераздаване на групите – отлично. Организацията беше на 60% от това, което трябваше да бъде. Фестивалът беше добър, но му липсваше онова, което да го направи “размазващ“.

И все пак съм доста доволен. Тази вечер ще се помни дълго.

Коментирай...