|
|
         
|
Някога отдавна, през 1990, преди на небосклона да се появят Nightwish, Children of Bodom, Sentenced и всички останали групи, наречени “финландска вълна” няколко русокоси момченца създадоха групата, която впоследствие се превърна в легенда. Тогава Томи Коивусаари, Еса Холопайнен и Ян Рехбергер се събират с идеята да свирят дет метъл, насока, която в последствие ще остане на заден план. По съвсем лични съображения ще си позволя да харесам повече този период от кариерата им, но в крайна сметка всеки с вкусовете си. А Amorphis имат какво да предложат с почти всеки албум, който са издали. След малко по-бруталното EP Privilege of Evil, момчетата записват един запомнящ се дебют, The Karelian Isthmus, уникален микс от дет метъл и фолклорни елементи и крайъгълен камък за мелодичния дет. Така и не стана много ясно на какво точно е базиран текстово албумът, но като идея и изпълнение успява да изпъкне на фона на безбройните по това време групи. Композициите звучат епично, макар и монотонни на моменти, но това все пак е дет метъл, така че да не бъдем прекалено придирчиви. Вторият, Tales from the Thousand Lakes вече ясно е базиран на Калевала, някаква си там финландска история за отдавнашни времена, и предизвиква бум от позитивни отзиви. Албумът има невероятен успех и носи необходимата медийна сигурност на момчетата да продължат в това, което явно правят добре – да свирят. Тук вероятно съм длъжен да обясня защо не ми харесва този албум. Като начало, липсват онези завладяващи китарни рифове, които допринасяха достатъчно за приятното звучене на The Karelian Isthmus. Тук там се появяват опити за изчистени вокали, които изглеждат като пришити, да не говорим и че не блестят с нищо, а и имам чувството, че водещите такива на Томи са туширани и не звучат достатъчно ясно.
Посоката, по която ще поемат обаче беше ясна и някак очаквана от публиката. Или поне беше ясно, че своеобразния им дет метъл се е изчерпал като концепция и за да продължат да съществуват ще трябва нещо ново. Тази крачка между другото не е толкова рядко срещана. Предприеха я Paradise Lost, Therion и кой ли още не, повечето успешно. Още повече, че Amorphis имаха изграден облик като концепция, като синхрон между китаристите и като фолклорни елементи и им трябваше само малко да олекотят звука и да вкарат разнообразие. Elegy от 1996-та не беше точно очакваното от мен продължение. Макар все още да се усеща наследството на дет метъла, на моменти песните изобщо не звучат като метъл. Огромно разнообразие от влияния, акустични партии, познатото фолк звучене и безкрайно дразнещ изчистен вокал, който не можа да ме спечели в нито един момент. И да не забравяме мегахита Against Widows, с който финландците си спечелиха статут на звезди.
Продължението Tuonela идва чак след три години, но установява окончателния облик на Amorphis. Вече много повече прогресив и хеви метъл, отколкото дет, но все още с тежки дуум елементи, финландците се представят блестящо в стремежа си да звучат модерно и алтернативно. Следващият Am Universum е различен дотолкова, доколкото дуум звученето е минимизирано, а с Far from the Sun идва кратка Virgin/EMI авантюра, която с ръка на сърцето мога да нарека разочароваща. Албумът вероятно е подходящ за фенове на Load/Reload периода на Metallica, но не успя да ме спечели с абсолютно нищо. За него може да се каже, че е неуспешен, но за сметка на това дълъг. За разлика от него Eclipse е издаден там, където му е мястото, а именно от Nuclear Blast и може да се възприеме като голямото завръщане на Amorphis. На преден план отново се тежки вокали и дет рифове, които са разбъркани в хомогенна смес с вече постигнатото звучене. Отново имаме концептуална тава, базирана на историята на Кулерво (ако някой е по-запознат с финландското фолклорно наследство, може да обясни) и епично звучене. Е, остава да продължат в същия дух и ги очаква светло бъдеще. За още топлия Silent Waters могат да се кажат само добри думи.
Amorphis - Silent Water
Един албум очакван отдавна и с нетърпение. След идването на вокалиста Томи Йотсен в групата през 2004 г. и записа на албума Eclipse, на всички бе ясно, че Аморфис няма да бъдат просто поредната прогресив-дет-мелоди-бла-бла-бла банда. Това което беше Металика за 80-те и Парадайз Лост за 90-те може би сега се очаква от Аморфис. Феновете скимтяха от удоволствие, извадиха старите тави до най-ранните демо записи и с трепет следяха новините по официалния сайт. Най-сетне се появи първия сингъл, а след това, малко преди официалната дата по торентите излезе и целия албум. Silent Waters би трябвало да е поне наполовина толкова добър колкото Eclipse. Но от банда, сменяла десетина пъти стил, вокал, звучене и аранжименти може да се очаква практически всичко. Включително и провал. И, честно казано, след първото слушане за мен звучеше точно като провал. Опитните метъли обаче знаят колко измамно и подвеждащо е първото слушане. Захванах се с магарешка упоритост да слушам албума отново и отново и в един момент... започнах да се питам – как по дяволите не съм чул това което чувам сега! С две думи – албумът е прекрасен. Нещо повече – той е невероятен. Поетиката на песните е смайващо красива. На обложката е изобразен червен лебед сред черно-бял нордически пейзаж. Всяко едно вглеждане в детайлите доказва за пореден път, че тежкия рок може (и трябва!) да бъде изкуство от най- висока класа.
Любими песни – A Servant, Silent Waters, Towards and Against, I of Crimson Blood, The White Swan, но най-вече – Black River. А всъщност – всичките.
|
|||||||||||||||||
The Karelian Isthmus 1992 
