Deep Purple в София

Talyesin

Няма да навлизам в подробности какво означават за мен Deep Purple. Нито му е мястото тук, нито надали е важно за някого колко любима група са ми всъщност. Независимо от това обаче, по ред причини и обстоятелства, от трите концерта на групата в България (преди този на 1.11) успях да посетя само един. Точно за това този път си поставих за цел да не пропускам.

Първото, което ми направи приятно впечатление като пристигнахме пред зала Фестивална беше невероятно добре организираната пропускливост – с класи над тази на концерта на Blind Guardian, където освен всичко друго имаше и много по-малко хора. По този начин за отрицателно време бяхме в залата, където последва втората приятна изненада, а именно – количеството публика. Оказа се, че притесненията ми са били неоснователни – очевидно организаторите не бяха пуснали за продажба билети над капацитета на залата, и въпреки разпродадените билети залата беше пълна по един отличен начин, оставящ достатъчно място за всички, без да се стига до консервеносардинени истории. В графа “приятни изненади” попадна също и фактът, че когато влязохме някъде към 19:40 подгряващите Конкурент вече свиреха, нищо че според билета ми концертът цялостно трябваше да започне към 20:00. Обаче предвид това колко харесвам Конкурент, също го пиша в графа плюсове. Нищо лично към групата, стараха се уж, обаче: първо, такъв асинхрон при соло-бекинг вокали рядко се среща; направо да се чуди човек за какво са им двете бек вокалистки, които освен всичко друго и фалшивееха. Второ, звукът им беше доволно замазан, така че ако не се виждаше, че са с две китари и клавир на сцената, по никакъв начин иначе нямаше да се разбере. И трето, вокалът им през цялото време ми идваше изкуствен с поведението си. Но това явно само мен ме подразни, като цяло Конкурент бяха посрещнати доста радушно и към 20:00 приключиха с изпълнението си.

Към 20:30 светлините угаснаха, за да блеснат отново с появата на Deep Purple на сцената. Представен ни беше следният сетлист:

Точно Pictures of Home никога не съм си я представял като откриваща песен, обаче се оказа чудесно начало за един наистина прекрасен и запомнящ се концерт. Публична тайна е, че в Deep Purple са събрани невероятни музиканти, и те се постараха максимално да го докажат. Като за начало, с последвалите една след друга четири непрекъснати песни и едва тогава направиха пауза. Класа просто! За разлика от 1998-ма, Йън Гилън беше в настроение и това беше видимо, а гласът му го предаде лошо един-единствен път – на Knocking at Your Back Door. Е, имаше и още някоя друга такава лека издънка, но там или успя да компенсира с класа, или не си пролича заради четиримата виртуози на инструментите. Йън Пейс и Роджър Гловър оставиха соловите си изпълнения чак за накрая – по време на леко изненадващия бис Hush – но това по никакъв начин не се отрази на качеството им. Дон Еъри пък доказа, че е достоен заместник на Джон Лорд, доколкото последният изобщо може да бъде заменен.

Приятна изненада беше вплетената в солото му българска фолклорна мелодия. Единствено към Стив Морз имам резерви – на него просто му личи, че не е типичен рок китарист и не винаги успява да е пълноценен заместник на гениалния Ричи Блекмор (лично мнение, други такива в случая не ме интересуват :-Р). А заигравката му с чуждо творчество по време на солото му (долових намигвания към AC/DC, Guns'N'Roses, Jimi Hendrix) направо ме възмутиха. Deep Purple са достатъчно голяма група с достатъчно богато творчество, за да имат нужда от подобни евтини трикове; за мен това беше най-слабият момент в иначе отличното шоу. Сетлистът беше разнообразен, стари класики се редуваха с по-нови песни, солови изпълнения и изненади от типа на Hush и Into the Fire. Единствено ми липсваше фигуриращата в някои предварителни сетлистове The Battle Rages On (много, престъпно много подценен албум!), но какво да се прави... Отсъствието на Child in Time надали вече изненадва някого – тя не фигурира в сетлистовете от близо десетина години и явно вече е непосилна за Гилън. Изненадващо за зала Фестивална звукът беше много добър, може би това се дължеше и на факта, че сцената беше разположена не централно срещу трибуната като на концерта на Blind Guardian, а в единия ъгъл. Светлинното шоу също много ми хареса – според мен беше постигнат баланс между помпозност и дискретност, а опънатите зад сцената платна свършиха останалото. Публиката също беше на ниво – многобройна (цифрите варират между 6500 и 8000 души), но не прекалено и силно ентусиазирана. Доказа го и след като концертът приключи, неспирайки да припява Black Night през целия път навън.

Концертът продължи близо два часа. Два незабравими часа под звуците на едно от най-големите имена в рока и лични мои любимци. През цялото време докато вървях към вкъщи и на другия ден в главата ми се въртеше една-единствена мисъл – “Искам пак!” И ще гледам да си го подсигуря при първа възможност.

Коментирай...