h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Copyright © 2008 ИК „Бард”.

Всички права запазени.












gl

 



Откъс от „Омайване” от Лоис Макмастър Бюджолд
издание на издателство "Бард", 2008;
Copyright © ИК "Бард", 2008

 

1.

 

Фаун стигна до кладенеца малко преди пладне. Станцията беше нещо средно между ферма и странноприемница. Няколко дървени постройки и очакваният кладенец в средата. За да се разсеят всички съмнения, някой беше заковал рисунка на кладенеца на един стълб. Отдолу имаше табло с продуктите, които продаваше фермата, и съответните цени. Всички имаха нарисувани картинки и кръгчета за монети, за хората, които не могат да четат. Фаун можеше. Освен това смяташе добре. Майка й я беше научила, покрай множеството домакински умения. „Като съм толкова умна, как успях да се накисна така?”

Стисна зъби и опипа джоба на полата за кесията си. Нямаше много пари, но можеше да си купи хляб. Нямаше да е зле. Сутринта се бе опитала да хапне от изсушеното овнешко, което носеше, и й беше призляло, пак. Трябваше да преодолее ужасната отпадналост, иначе никога нямаше да стигне до Гласфордж. Огледа празният двор и видя камбаната, въжето се развяваше отпуснато. В далечината десетина души жънеха нива на огрян от слънцето склон. Фаун колебливо се приближи към кухненската врата и почука.

Раираната котка, която лежеше на прага, я изгледа, но не помръдна. Спокойствието й и добрият вид на къщата възвърнаха увереността на Фаун и тя не се притесни от жената, която отвори.

– Кажи, дете?

„Не съм дете, просто съм ниска”. Все пак като се имаха предвид бръчките около очите на жената, Фаун сигурно наистина й изглеждаше като дете.

– Продавате ли хляб?

– Да, разбира се. Влез.

Единият ъгъл на широкото помещение беше пълен с кухненска посуда, висяща на железни куки. Миришеше на шунка, боб, пресен хляб и зеленчуци. Несъмнено жената приготвяше обяд за жътварите. Вдигна една торба от страничната маса и извади няколко самуна, беше ги опекла в ранни зори. Въпреки гаденето устата на Фаун се напълни със слюнка и тя си избра един хляб с мед и ядки от цикория. Плати го с една от монетите си и излезе. Жената я последва.

– Водата е чиста и прясна, но трябва да си извадиш сама. Ведрото е на куката. Накъде отиваш, дете?

– Към Гласфордж.

– Сама? – Жената се намръщи. – Роднини ли имаш там?

– Да - излъга Фаун.

– Не ги е срам. Според слуховете около Гласфордж има разбойници. Не е трябвало да те пускат сама.

– От северната или от южната страна на града? – попита Фаун разтревожено.

– Чух, че върлуват на юг, но няма гаранция, че ще стоят само там.

– Няма да ходя по на юг от Гласфордж. – Фаун остави хляба на пейката до торбата си, освободи колелото и спусна кофата в кладенеца, докато не чу плясък.

Новините за разбойници бяха тревожни. Но пък рискът от тях си съществуваше винаги. С малко старание човек можеше да ги избегне. Откакто бе потеглила преди шест дни, успяваше да си изпроси превоз с някоя каруца при всеки удобен случай. Всичко беше наред, докато един неприятен тип не започна да й говори глупости и тръгна да я опипва. Беше успяла да се отскубне, а мъжът не искаше да изостави впряга си, за да я преследва, но следващия път можеше да няма такъв късмет. След тази случка странеше от всякакви каруци, освен ако не се увереше, че има и други жени.

Няколкото хапки хляб успяха да успокоят стомаха й. Тя подпря ведрото на пейката и взе дървения черпак от жената. Водата имаше лек вкус на развалени яйца, но беше чиста и хладна. Почувства се по-добре. Можеше да почине малко на пейката и следобед да навакса с пътя.

Откъм северния път се чу тропот на копита. Без скърцане на колела, но множество подкови. Фермерката присви очи, а ръката й се вдигна към въженцето на камбаната.

– Дете, виждаш ли онези ябълки в другия край на двора? Защо не отидеш да си откъснеш една и да изчакаш, докато видим кой идва?

Фаун се сети за няколко отговора, но се задоволи с едно простичко „да”. Тръгна през двора, но спря и се върна за хляба. Най-близкото дърво имаше наковани дъски и тя бързо се озова сред гъстата му корона. Полата й беше тъмносиня, а връхната дреха кафява, така че едва ли щеше да се вижда в сенките. Настани се между клоните и тръсна глава, отмятайки черните си къдрици.

Ездачите спряха на двора, а фермерката се успокои и пусна въжето на камбаната. Бяха към двайсетина, на дългокраки коне. Носеха тъмно облекло, на седлата им висяха дисаги, а на кръстовете – Фаун затаи дъх – колани с ножове и мечове. Мнозина имаха колчани със стрели и лъкове.

Не всички бяха мъже. Една жена се отдели от групата, смъкна се от седлото и кимна на фермерката. Беше облечена като останалите с панталони за езда, ботуши и кожена риза. Сивата й коса беше вързана на стегнат кок. Мъжете също имаха дълги коси, някои вързани на плитки, други разпуснати, с разнообразна украса от стъклени топчета и цветни панделки, а трети на кок, като жената.

Езерняци. При това цял патрул. Фаун беше виждала такива хора само веднъж, когато бе отишла със семейството си в Лъмптън Маркет, за да купят семена, стъкла и бои. Но онези не бяха патрул, а търговски клан от местностите около Мъртвото езеро - носеха чудесни кожи, метални и дървени предмети и други чудесии, като лекарства, та дори и отрови. Според слуховете Езерняците се занимаваха с черни магии.

Разбира се, имаше и други, по-вероятни слухове. Езерняците не се установяваха на едно място, а обикаляха от лагер на лагер, според нуждите на сезона. Никой не притежаваше земя и не разделяше парцели на децата си. Те разполагаха само с дрехите, оръжията и плячката от улова. Когато се омъжваха, жената не се местеше при мъжа, за да поеме домакинството и грижата за родителите му. Вместо това мъжът отиваше в шатрата на майка й и ставаше син на семейството й. Освен това имаше и слухове за странните им навици в леглото, но никой не си бе направил труда да ги сподели с Фаун.

Но за едно нещо всички бяха съгласни. Ако се появи моряща твар, викаш Езерняците. И не се опитваш да ги излъжеш с парите, щом премахнат заплахата.

Фаун не беше съвсем сигурна че вярва в морящите твари. За целия си живот никога не бе виждала такава, нито познаваше някой, който да е виждал. Те звучаха, като легенда, измислена да плаши лековерните и децата. Като беше малка, братята й редовно я стряскаха, но тя вече не се ловеше на тази въдица.

Видя, че един от членовете на патрула тръгва към дървото й, и замръзна. Изглеждаше различно от останалите и й трябваше малко време, за да види, че косата му не е дълга, а късо подстригана. Беше доста висок и строен. Той се протегна и нещо проблесна на лявата му ръка. Фаун реши, че е нож, но после осъзна с безпокойство, че мъжът няма лява ръка. Блясъкът беше от нещо като кука, макар че не можеше да види как е закрепена. За нейно неудоволствие мъжът се настани под сянката на дървото изтегна се и затвори очи.

Внезапно фермерката удари камбаната и Фаун за малко щеше да падне от дървото. Два силни звъна и три по-бързи. Очевидно някакъв сигнал, а не аларма, защото през цялото време продължаваше да говори с жената от патрула. След по-обстоен оглед Фаун различи сред ездачите още три-четири жени. Двама от мъжете започнаха да вадят вода и да пълнят коритото, а останалите се редуваха да поят конете. В отговор на сигнала се появи някакво момче и фермерката го прати с няколко от патрулните в плевнята. Две от жените отидоха до кухнята и се върнаха с торби с храна. Онези от плевнята заизмъкваха чували, най-вероятно пълни със зърно за конете.

Всички се събраха около кладенеца и фермерката и сивокосата жена започнаха да уточняват цените, докато не постигнаха съгласие. След това патрулът се раздели на групички, които започнаха да се хранят под сенките на двора.

Водачката се отправи към дървото на Фаун и седна със скръстени крака до високия мъж.

– Май ще се окажеш прав, Даг.

Изръмжаване. Фаун не можеше да прецени дали е отворил очи. От позицията си между листата виждаше само две глави, едната сива, другата тъмнокоса и рошава. Както и дългите обути с ботуши крака.

– И какво ти каза старата ти приятелка? – попита мъжът. – Има ли злина, или не?

– Засега само слухове за разбойници. Но около Гласфордж има много изчезвания. Без да са открити тела.

– Хм.

– Ето, хапни. – Тя му подаде нещо, което според достигащия до Фаун аромат беше сандвич с шунка, и снижи глас. – Вече усещаш ли нещо?

– Ти имаш по-добър усет за същност - изломоти той с пълна уста. – Ако ти не улавяш нищо, аз съвсем не бих могъл.

– Имаш опит, Даг. Аз съм участвала само в девет убийства. А ти си бил в колко – петнадесет? Двадесет?

– Повече. Но повечето бяха още малки. Чист късмет.

– Късмет ли? И малките се броят. Иначе на следващата година щяха да са големи. – Тя отхапа от собствения си сандвич и въздъхна. – Младежите са развълнувани.

– Забелязах. Още малко и ще започнат да си налитат един на друг.

Последва изсумтяване, вероятно в знак на съгласие.

Гласът му внезапно стана по-тревожен.

– Ако открием леговището на злината, остави новобранците в тила.

– Не мога. Имат нужда от опит, както и ние навремето.

– Никой не се нуждае от някои видове опит - измърмори той.

– Мислех да ти сложа Соун за партньор - заговори жената, без да му обръща внимание.

– Имай милост. Или пак ще трябва да пазя лагера.

– Не и този път. От Гласфордж изпращат хора да ни помогнат.

– Ужас. Непохватни фермери, по-лоши са и от деца.

– Все пак техните роднини изчезват. Имат това право.

– Съмнявам се, че биха могли да се справят с истински бандити. Иначе щяха да са успели досега. Ако въобще става дума за разбойници.

– Мисля да им възложа да пазят конете. Ако злината е станала толкова голяма, колкото се опасява Чато, ще ни трябва всеки чифт ръце.

Последва кратка тишина.

– Лош избор на думи, Мари.

– Кладенецът е ей там. Върви се удави, Даг.

Той махна с дясната си ръка.

– Да, да.

Жената се изправи с пъшкане.

– Яж. Това е заповед.

– Не съм нервен.

– Да – въздъхна жената, – не си. – След това се отдалечи.

Мъжът се облегна отново. „Махни се бе. Трябва да пишкам”.

За щастие след няколко минути, тъкмо преди нуждата да стане нетърпима, той се изправи и тръгна с дълги крачки към водачката. Жената завъртя глава и махна с ръка. Целият патрул се раздвижи и започна да прибира дисагите и да се готви за път. След пет минути всички бяха по седлата и потеглиха.

Фаун се смъкна от дървото и погледна иззад него. Едноръкият мъж – явно охраняващ тила? – се обърна и погледна през рамо. Тя приклекна и изчака подковите да заглъхнат, след което тръгна да търси фермерката. За свое успокоение видя, че торбата й седи непокътната на пейката.

*****

Даг се обърна назад. Мислеше за младото фермерско момиче, което се спотайваше срамежливо в клоните на дървото. Вече се бе спуснала долу, но не можа да я огледа добре. Не че короната на дървото можеше да прикрие толкова ярка искра живот от неговият усет.

Представи си как глинените създания на злината нападат фермата и всичко се изпълва с кръв и пушек. Или пък още по-зле – този път спомените изместиха въображението му – всичко да се превърне в пустош, като Западните земи отвъд Сивата река, на не повече от шестстотин мили оттук. Не толкова далеч за него, който беше изминавал разстоянието поне десетина пъти, но изглеждаше безкрайно за местните хорица. Безброй мили пустинна местност, толкова опустошена, че дори скалите се разпадаха на прах. Прекосяването на тези местности източваше същността на човек и можеше да е смъртоносно. След близо хиляда години редките дъждове бяха успели да оформят равнината в нещо наподобяващо на нормален пейзаж. Да види зелените поля около фермата на момичето опустошени по този начин...

„Не ако зависи от мен, Малка искрице“.

Съмняваше се, че ще се срещнат отново. Нито че тя ще разбере какво възнамеряваха да извършат странните клиенти на майка й в името на общото благо. Въпреки това не можеше да й се сърди. Обикновените хорица, които узнаваха дори малка част от методите им, ги наричаха некромантство и страняха от патрулите. Въпреки това приемаха безопасността, която им осигуряваха Езерняците.

„И отново, както винаги, ние ще откупим смъртта на злината с една от нашите”.

Но не повече от една, доколкото зависеше от него.

Смушка коня си с пети и препусна след патрула.

*****

Фермерката гледаше тревожно как Фаун оправя торбата си и я премята през рамо.

– Оттук до Гласфордж е почти цял ден езда - отбеляза тя. – А пеша е повече време. Вероятно ще се наложи да нощуваш на пътя.

– Няма проблем - отвърна Фаун. – Не е трудно да се намери подслон. – Това беше доста вярно. Лесно се намираха цепнатини, в които да се сгуши; завиваше се с одеялото, без да си сваля дрехите. Единствената заплаха засега бяха комарите и другите насекоми.

– Може да спиш в плевнята. Да тръгнеш на сутринта. – Жената се загледа към пътя, по който бе поел патрулът. – Няма да ти искам пари.

На лицето й беше изписана искрена загриженост. Фаун се колебаеше между несправедливия гняв и желанието да се разплаче. Две еднакво неприятни буци в корема и гърлото й. „Аз съм на двадесет, жено”. Искаше й се да каже това и много други неща. Трябваше да започне да се упражнява рано или късно. „Аз съм на двадесет. Вдовица съм”. Тези фрази все още не й звучаха естествено.

И все пак... предложението я блазнеше. Да остане един ден. Да свърши няколко задачи, да покаже колко е полезна. Да остане още един и още един. Фермите винаги имаха нужда от хора, а тя не беше мързелива. Първата й цел, когато стигнеше в Гласфордж, щеше да е да си намери работа. А тук също имаше много работа, при това познати и неплашещи задачи.

Но от седмици мечтаеше за Гласфордж. Че градът ще й предостави по-голяма анонимност. Осъзна, че може и да не е така. Където и да беше, рано или късно хората щяха да почнат да я разпитват. Може би навсякъде беше едно и също, без нови хоризонти.

Тя набра увереност.

– Благодаря, но ме очакват. Ще се разтревожат, ако закъснея.

Жената поклати глава, едновременно като знак на загриженост и сбогуване.

– Пази се тогава. – И влезе в къщата да се върне към задачите, които изпълваха ежедневието й.

„И аз щях да водя такъв живот, ако не беше Съни Соуман. - Фаун тръгна към пътя. - И никога нямаше да си помисля за друг. Само че сега ме очаква нещо различно и няма да се откажа. Да видим какво има в Гласфордж”.

Тя за пореден път призова гнева си към Съни, подлия, гаден, тъп идиот, и се стегна. Все пак от него имаше някаква полза. Обърна се и закрачи на юг.

 

2.

 

Миналогодишната шума беше гъста и влажна и Даг се подхлъзна, докато катереше склона. Моментално една силна и нетърпелива ръка стисна дясното му рамо.

– Ако го направиш пак - прошепна Даг, - ще те спукам от бой. Няма нужда да ме закриляш, Соун.

– Извинявай - прошепна Соун, пусна го и след кратка пауза продължи: – Мари каза, че вече не те праща с момичетата, защото ти се държиш твърде закрилнически.

Даг преглътна една ругатня.

– Това не се отнася за теб. Наистина ще те пребия.

Усещаше, че Соун се усмихва в мрака. Продължиха да се катерят, хващаха се за корени, дънери и цепнатини в скалите.

– Спри - въздъхна Даг.

Отдясно последва тихо въпросително възклицание.

– Те са отвъд билото. А щом ние ги видим, и те ще могат да видят нас. Освен това, ако някои има усет за същност, ще изглеждаш като факла сред дърветата. Така че стой приведен.

Соун изсумтя раздразнено.

– Не виждам Рази и Ютау. Дори теб едва виждам. Все едно си като въглен, заровен в купчина пепел.

– А аз усещам Рази и Ютау. Мари държи всички ни в съзнанието си, не е нужно и ти да го правиш. От теб се иска само да ме следваш. – Той застана зад младежа и започна да масажира дясното му рамо. Искаше му се да разполага и с двете си ръце, но и това беше достатъчно. Яркото напрежение постепенно започна да изчезва от ума и тялото на Соун. – Така, така. Браво. Ще се справиш отлично.

Даг не знаеше дали Соун ще се справи добре, или зле, но младежът очевидно му вярваше, защото напрежението му съвсем избледня.

– Освен това - добави Даг - поне не вали. Никой не се проваля без дъжд. То си е задължително условие. Така че всичко ще е наред. – Шегата не беше особено добра, но явно подейства, защото Соун се засмя.

Двамата продължиха с изкачването.

– Дали злината ще е там? – прошепна Соун.

Даг спря отново, наведе се и откъсна някакво растение. После се обърна и го навря под носа на младежа.

– Виж това.

Соун се дръпна.

– Отровен бръшлян. Не ми го тикай в лицето.

– Ако наблизо имаше леговище, дори този бръшлян нямаше да оцелее. Макар че, трябва да призная, че щеше да е от последните умрели растения. Това не е леговището.

– Тогава защо сме тук?

Зад себе си Даг чуваше мъжете от Гласфордж - спускаха се към клисурата, от която двамата бяха дошли. Втората вълна. Само че бяха по шумни и от Соун. Мари трябваше да побърза с атаката, в противен случай щяха да загубят предимството на изненадата.

– Чато смята, че тази банда е инфилтрирана или дори подчинена. Ако уловим  глинен, той ще ни отведе до леговището на създателя си.

– А глинените имат ли усет?

– Някои. Ако злината залови някой от нас, ще вземе всичко. Усет, методи и бойни умения. Разположението на лагерите ни. Вероятно първият човек, който е заловила тази, е бил някой крайпътен разбойник и затова прави всичко това. Никой от нас не е изчезвал, така че вероятно все още имаме предимство. Патрулиращият не се оставя да бъде заловен жив, стига да може. – „Нито пък партньора си”. Достатъчно уроци за тази нощ. – Давай нагоре.

Залегнаха на склона.

Соун започна да обтяга лъка си. Даг се зае със своя по-къс не особено сръчно, но достатъчно бързо. След това свали куката си и завинти дръжка за лъка на специалната приставка, вързана към чукана на лявата му ръка. Намести я добре, затвори закопчалката и прибра куката в торбичка на колана си. После провери дали дългият му нож излиза лесно от ножницата. Този начин на носене на лък беше малко странен, но поне не можеше да го изпусне.

В дъното на долчинката се виждаха три-четири лагерни огъня, няколко палатки и дървена постройка с рухнал покрив. Мъглявите образи на спящите мъже дразнеха леко усета му. Бледият блясък на буден пазач, както и някой, който се връщаше от изкопаната тоалетна. Долавяше и няколко спящи коня. Може би имаше към двадесет и пет души, срещу шестнадесетте от патрула и стотината доброволци от Гласфордж.  Започна да проверява жизнените сигнали за нечовешки създания.

Наоколо продължаваха да се носят звуците на нощта. Дървесните жаби, щурците и разни непознати насекоми. Тук-там някое изшумоляване в тревата. По-големите създания може би бяха подплашени от лагера или привлечени от боклуците, които се изхвърляха. Даг опипа с усета си стесняващия се периметър на патрула но не откри опасни хищници.

Отдясно се чу изненадан вик, доста по-рано от очакваното. Ръмжене, писъци и дрънчене на метал в метал. Лагерът се раздвижи. „Почна се”.

– По-близо! - извика Даг и се спусна по склона, за да скъси дистанцията. Докато успеят да се приближат на двадесетина крачки и да открият пролука за стрелба между дърветата, целите им вече бяха скочили на крака. От дясната страна долетя запалена стрела и се заби в една палатка. След няколко минути може би щяха да виждат по какво се целят.

Даг изтика страха и надеждата от съзнанието си, както и тревогите за това, срещу което бяха изправени. Това бяха просто мишени. Ето една. И още една. В тази плетеница от объркване и проблясващи сенки...

Изпрати поредната стрела и беше възнаграден с писък. Нямаше представа къде и какво е улучил, но поне съществото щеше да се движи по-бавно. Спря за момент и със задоволство забеляза, че поредната стрела на Соун се заби с тъп звук в нечие тяло. Членовете на патрула започваха да искрят от възбуда. Главата му щеше да е пълна с тях, също като тази на Мари, ако не се контролираха достатъчно.

Предимството на двадесетте крачки беше, че човек стреляше от доста близо. Недостатъкът беше, че целите можеха да достигнат твърде бързо позицията ти...

Даг изпсува, когато три-четири фигури се понесоха към тях. Отпусна ръката с лъка и извади ножа си. Соун бе измъкнал дългия си меч и вече сигурно стигаше до неприятното заключение, че оръжие, направено за бой от кон, има слабо приложение в гъстата гора.

– Тук не можеш да сечеш глави! - изкрещя Даг. – Придържай се към мушкания! –Изръмжа, блъсна с лявото си рамо най-близкия нападател и го запрати надолу по склона. Успя да отблъсне с дръжката си един появил се сякаш от нищото меч и натресе противника си с коляно в слабините. Тези мъже може и да се смятаха за разбойници, но все още се биеха като фермери.

Соун настъпи с крак и измъкна меча от противника си. Стоманата излезе с неприятен засмукващ звук. Младежът последва Даг към лагера. От двете им страни се появиха Рази и Ютау и се спуснаха като нападащи ястреби.

Щом излязоха на открито, Соун се върна към любимите си мощни замахвания. Те бяха особено кървави, когато улучеше, но го оставяха опасно незащитен, когато пропуснеше. Един от разбойниците успя да приклекне и контраатакува с тежкия си стоманен чук. Удари го в гърдите и звукът от размазване на тиква накара стомаха на Даг да се свие. Той се спусна напред, обгърна мъжа с ръката с лъка и заби силно ножа с другата. През пръстите му започнаха да се изсипват вътрешности и той избута мъжа настрани. Соун лежеше по гръб и потрепваше.

– Ютау! Прикривай ни! – изкрещя Даг. Ютау трескаво си пое дъх, кимна и зае защитна позиция. Даг се смъкна на колене, откопча лъка, пусна го и намести главата на Соун в скута си. След това прокара дясната си ръка по раната.

Счупени ребра и накъсано дишане, сърцето също беше в шок. Даг изразходва почти целият си усет, за да блокира агонията на момчето, и се сля с него. Болката беше неописуема. „Първо сърцето”. Трябваше да се съсредоточи. Действието беше опасно, защото и двата органа можеха да решат да спрат, вместо да се задействат. В гърдите му имаше пареща болка, също като на Соун. „Хайде, момче. Танцувай с мен...” Слабият пулс прекъсна за момент, след което постепенно започна да се усилва. Беше ред на дробовете. Едно вдишване, две, три, гърдите се вдигаха отново и отново, докато не заработиха в синхрон. Добре, сърцето и дробовете вече можеха да функционират самостоятелно.

Терзанията за зловещата участ на жертвите все още присъстваха в системата на Соун, но това щеше да е работа за Мари, по-късно. „И аз мразя да се бия с хора”. Даг остави болката да се върне при източника си. Момчето щеше да ходи приведено за месец, но щеше да оцелее.

Постепенно околният свят се избистри. При вида на мъжете от Гласфордж, които излизаха от гората, бандитите бяха започнали да се предават. Даг хвана лъка си, стана и се огледа. Зърна Мари, отвъд горящата палатка. Тя извика към него, но шумът заглуши гласа й. Вдигна два пръста и му посочи откритото пространство от другата страна. Даг се обърна натам.

Двама разбойници опитваха да се измъкнат. Даг махна с ръка и извика наляво:

– Ютау! Пази Соун!

Ютау насочи вниманието си към ранения младеж. Даг се завъртя и хукна, опитваше се да нагласи лъка си в движение. Вече се бе отдалечил от светлината на лагерните огньове. Още малко...

Конят почти го прегази и трябваше да отскочи от пътя му. Отпред яздеше висок мъж, а онзи отзад беше още по-огромен.

Не. Второто същество не беше човек.

Даг се приведе за момент, за да установи контрол над дишането си, все още замаян от преследването и раната на Соун. Ръката му посегна към успокояващата тежест на двойния колан за ножове, скрит под ризата му. Тъмно, топло, смъртоносно изръмжаване. „Глинен. Спипахме те. Ти и създателят ти сте наши...”

Не обичаше да проследява от конски гръб, но нямаше да ги догони пеша, въпреки че яздеха двама. Опита да се успокои отново. „Наши! Успокой се, проклет да си!” След това призова коня си. На Копърхед щяха да са му нужни няколко минути, за да стигне дотук от мястото, където беше оставен. Даг отново откачи лъка и махна тетивата. След това извади най-полезната си приставка, обикновена кука с малък изскачащ накрайник, който можеше да действа като клещи. Закачи към нея малка факла, която носеше в специален джоб на дрехата си, и я накара да се запали. Наведе се и започна да изучава следите от подкови. Когато се увери, че ще ги разпознае отново, се изправи.

Докато конят дойде, плячката почти бе напуснала обхвата на усета му. Щом един кон можеше да стигне донякъде, то и друг можеше да го последва, нали? Даг смушка Копърхед и препуснаха със скорост, която щеше да накара Мари да го наругае, че рискува да си счупи врата в тъмното. „Мои”.

*****

Фаун се тътреше.

Беше прекосила равнините и навлизаше в южните хълмове и пътят вече не беше толкова равен и прав. От време на време изкачваше стръмни клисури и се спускаше по дървени мостчета. Обикаляше свлачища и прекосяваше малки рекички.

Фаун се чудеше кога ще стигне Гласфордж. Едва ли беше много далеч, защото сутринта бе тръгнала рано. Поне не бе повърнала последното парче хляб. Денят вероятно щеше да е горещ и влажен, но тук под крайпътните дървета беше приятно сенчесто.

От сутринта беше срещнала каруца, керван с мулета и малко стадо овце, всичките отиващи в обратна посока. През последния час пътят беше пуст. Тя вдигна очи и забеляза, че се приближава кон. Също отиващ в обратна посока. Освен това имаше двама ездачи. Без седло. Животното изглеждаше по-уморено и от нея, а по неразресаната му грива имаше кристалчета сол от потта.

Ездачите изглеждаха уморени и мръсни, също като коня. Отпред стоеше едро момче, някъде на нейните години, с прокъсана куртка. Още по-едрият му спътник се държеше за него. Имаше грубовати черти, празен поглед и ноктите му бяха толкова мръсни, че изглеждаха черни. Дрехите му бяха твърде малки - разкопчана риза с навити ръкави и къси панталони, които не стигаха до ботушите му. Възрастта му не можеше да се определи. Фаун се зачуди дали не е слабоумен. Сякаш се прибираха след нощно пиянство или нещо по-лошо. Младежът носеше дълъг нож, а другият като че ли нямаше оръжие. Фаун наведе глава и ги подмина, но с крайчеца на окото си видя, че двамата се обърнаха. Продължи, без да поглежда назад.

Отдалечаващите се подкови спряха. Тя се осмели да погледне през рамо. Двамата очевидно спореха, но гласовете им бяха приглушени и не можеше да различи нищо освен неколкократно повтореното „Господарят иска!” от слабоумния и въпросителното „Защо?” от другия. Тя наведе глава и закрачи по-бързо. Подковите зачаткаха отново, но вместо да се отдалечат, станаха по-шумни.

Животното се изравни с нея.

– Добр’утро - поздрави младежът с престорено весел тон. Фаун вдигна поглед. Той тръсна русата си коса учтиво, но очите му не бяха усмихнати. Слабоумният просто я зяпаше втренчено.

Фаун кимна хладно и се намръщи. „Дано да се появи каруца. Крави. Други ездачи, каквото и да е. Няма значение в коя посока“.

– В Гласфордж ли отиваш?

– Очакват ме - отвърна рязко Фаун. „Махнете се. Обърнете се и си вървете”.

– Семейството ти ли е там?

– Да. – Тя се зачуди дали да измисли някакви страховити братя и чичовци, или просто да премести истинските. Те често стъжняваха живота й, но сега мечтаеше да са тук.

Слабоумният намръщено потупа приятеля си по рамото.

– Не говори. Вземи я. – Гласът му беше странен, сякаш нещо не бе наред с устата му.

„Една каруца ще е чудесна”. За предпочитане с много хора.

– Ти го направи - процеди младият.

Слабоумният сви рамене и скочи от коня по-грациозно, отколкото Фаун очакваше. Тя засили крачка и щом мъжът тръгна към нея, побягна, оглеждаше се отчаяно.

Дърветата нямаше да помогнат. Едва ли щеше да успее да изкатери някое, което той да не може. За да се скрие между тях, трябваше да натрупа невъзможна преднина. Може би трябваше да продължи по пътя, с надеждата, че някой ще се появи иззад следващия завой?

Той се движеше по-бързо от очакваното за мъж с неговите размери. Не можа да измине и няколко крачки, когато големите му ръце я стиснаха за раменете. Ноктите му не бяха просто мръсни, а наистина черни, като на граблива птица. Забиха се през дрехата й и я одраха.

– Пусни ме! Пусни! – извика тя и запищя с всичка сила. Започна да се мята и да рита, но все едно се бореше с дъб.

– Ето на, сега се разбесня - заяви недоволно младежът, също слезе от коня и започна да сваля въжето, което ползваше за колан. – Ще трябва да й вържем ръцете, инак ще ти издере очите.

„Добра идея”. Фаун се опита. Нямаше успех. Слабоумният стискаше здраво китките й. Тя се наведе и захапа косматата му ръка. Кожата му имаше странен мирис и вкус, подобен на котешка козина и не толкова неприятен, колкото очакваше. Радостта й беше кратка, защото мъжът я завъртя и с безстрастно изражение й удари тежък шамар, който я просна на пътя. Пред очите й заплуваха черни и лилави сенки.

Усети, че я връзват и повдигат. Слабоумният я подаде на младежа, който отново се бе качил на коня. Той запретна полата й и я настани пред себе си, стискаше я с две ръце за кръста. Тя усещаше потното тяло на коня между краката си. Слабоумният пое юздите и ги поведе бързо.

– Така е по-добре - каза младежът, киселият му дъх погъделичка ухото й. – Съжалявам, че те удари, но не трябваше да бягаш. - Едната му ръка се плъзна и стисна гърдата й. – Хм, по-сочна си, отколкото мислех.

Фаун облиза капката, която се стичаше по бузата й. Дали беше сълза, или кръв, а може би и двете? Напрегна въжето, с което бяха вързали китките й, но възлите бяха много здрави. Помисли си дали да не запищи отново. Не, можеха да я ударят пак и да й запушат устата. По-добре да се прави на зашеметена, така че, ако срещнат някой, да има контрол на гласа и краката си.

Надеждите й рухнаха след десетина минути, когато зарязаха безлюдния път и поеха по малка странична пътека. Ръцете на младежа небрежно шареха по тялото й. Щом започнаха да се изкачват, той избута торбата й и се притисна по-близо до нея. Друсането на коня триеше телата им едно в друго.

Не беше сигурна дали я плаши повече това, или очевидната незаинтересуваност на слабоумния. Младият беше противно предсказуем. Другият... нямаше представа дали въобще си мисли за нещо.

„Ако продължи, както е тръгнало, поне няма да забременея. Благодарение на тъпия Съни Соуман”. Треперенето на тялото издаваше страха й, но тя не можеше да го спре. Слабоумният продължаваше да ги води все по-навътре в гората.

*****

От клисурата пред него долетяха писъци и едва различимото „Пусни!” и Даг се изправи на стремената.

Пришпори коня, без да обръща внимание на ниските клони. Странните следи, които бе видял преди две мили, внезапно започнаха да придобиват смисъл. Бе следил плячката почти на границата на усета си от часове с надеждата, че ще го отведе до леговището на злината. Сега продължаващите писъци засилваха подозрението, че към грижите му ще бъде прибавена нова.

Изкатери един склон и се спусна напряко по свлачището, при което конят му почти падна. Най-сетне зърна целта си на малката полянка отпред. „Какво...?” Стисна зъби и препусна напред, без да се притеснява за шума. Още десетина крачки, след което скочи от коня и без да се замисля, извади, обтегна и закачи лъка си.

Коленичилият глинен държеше раменете на мятаща се жена, от която другарят му се гласеше да се възползва. Мъжът се мъчеше да си смъкне панталоните и да се намести между ритащите крака на жертвата. Изруга, когато отнесе един ритник.

– Дръж я!

– Нямаме време да спираме - изръмжа глиненият. – Трябва да продължим. Няма време.

– Няма да отнеме дълго, ако просто... я държиш... да не мърда. – Той най-сетне успя да се намести.

Нима това на земята беше дете? Усетът на Даг направо закипя. Глиненият скоро щеше да го забележи, въпреки че вниманието му беше отвлечено. Жертвата продължаваше да се мята със зачервено лице и разрошени къдрици. Роклята й беше наполовина заметната и Даг зърна за момент красивите й гърди, приличаха на ябълки. „Ох”. Очевидно не беше дете. Но явно беше доста дребничка.

Даг изпъна лъка. Лъсналият бял задник беше една от най-оправданите мишени в живота му. И за пръв път сякаш не беше закъснял. Замисли се над този факт за момент, докато се прицелваше внимателно, за да не нарани и момичето. Жената. Каквото и да беше.

Изстрел.

Посегна за друга стрела, преди първата да е достигнала целта си. Перфектният звук, който се чу, когато порази центъра на лявата буза, беше по-приятен и от изненадания вик. Разбойникът подскочи, отмести се от момичето и посегна да достигне стрелата.

Сега опасността не беше преполовена, а удвоена. Глиненият се изправи, зърна Даг и придърпа момичето пред себе си, като щит. Разликата в ръста осуети намерението му. Даг се прицели в прасеца му. Стрелата само го облиза, но създанието подскочи.

Дали имаше достатъчно разум да заплаши заложничката си, за да го спре? Даг реши да не изчаква. Усмихна се свирепо, извади ножа си и тръгна напред. Движенията му бяха смъртоносни.

Глиненият го осъзна и на грубоватото му лице се изписа страх. Той тласна плачещото момиче към Даг и побягна.

Даг държеше ножа с дясната ръка, а лъкът беше закачен за лявата, така че нямаше как да я хване. Затова разпери широко ръце, с надеждата да не я нарани. Ударът го извади от равновесие и двамата паднаха на земята.

За момент тя се озова отгоре, притиснала мекото си тяло към него. Пое си дъх, изпищя и започна да дере лицето му с нокти. Даг се опита да я успокои с думи, но в крайна сметка бе принуден да пусне оръжието си и да я избута встрани. Противниците му все още бяха живи, тъй че щеше да се погрижи за нея по-късно. Претърколи се, сграбчи ножа и скочи на крака.

Глиненият беше успял да се покатери на коня и се опита да го прегази. Даг отскочи, превъртя ножа си с идеята да го метне, но премисли и се отказа. Посегна към колчана, който се беше извъртял, и измъкна една от последните стрели. Прицели се и опъна тетивата.

„Не”.

По-добре да остави съществото да го отведе до леговището. Лесно щеше да улови следите му. Сега трябваше да се заеме с ранения. Най-вероятно щеше да развърже езика му без проблеми. Конят изчезна по пътечката, която вървеше успоредно на близкото поточе. Даг свали лъка и се огледа.

Човекът също беше изчезнал, но проследяването му щеше да е съвсем лесно. Даг посочи момичето, което стоеше на няколко метра и се опитваше да нагласи разкъсаната си синя рокля.

– Стой тук. – И тръгна по кървавите дири.

Мъжът бе паднал до скалите на потока и лежеше неподвижно, със смъкнати панталони. Държеше стрелата на Даг.

Твърде неподвижен. Даг стисна зъби. Явно се бе опитал да извади стрелата с груба сила и бе разкъсал някоя артерия. „Това не беше смъртоносен изстрел, мамка му! Въобще не беше предвиден като такъв. Е, добрите намерения не винаги водят до добър край”. Претърколи тялото с крак. Бледото, застинало в смъртта лице беше твърде младо. Този нямаше да му даде никакви отговори. Беше стигнал края на пътя си.

– Отсъстващи богове. Още деца. Няма ли край? – измърмори Даг.

Вдигна поглед и видя младата жена, която се бе втренчила в тях. Имаше големи кафяви очи, като на подплашена сърна. Поне не пищеше. Тя се намръщи на поваления си нападател и устните й изписаха едно беззвучно „О”. На едната страна на лицето й имаше синина, придружена от четири драскотини.

– Мъртъв ли е?

– За нещастие. Не беше необходимо. Ако беше останал неподвижен и бе изчакал помощта, щях да го взема за пленник.

Тя го изгледа с боязън. Беше висока някъде до средата на гърдите му. Той отпусна ръката с лъка и прибра ножа в канията.

– Знам кой си! - каза тя внезапно. – Ти си онзи Езерняк, от патрула, видях те при кладенеца!

Даг примигна няколко пъти, освободи усета си, който беше заслонил от шока на битката и убийствата, и тя засия във възприятията му.

– Малка искрице! Защо си се отдалечила толкова от фермата?

 

 

Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин, електронен или механичен, вкл. копиране, публикуване, записване, вкл. и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на Издателя.
Използвано с позволението на Издателя.
Copyright © 2008 Красимир Вълков, превод.

 

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.


l

Още в рубриката:

Плачат ли на раздяла звездите

– Слушай, дядо, сънувах странен сън - каза момчето.
– Ъхъ - безучастно каза старецът, кърпейки рибарска мрежа пред малката си хижа на брега.
– Не, не, слушай! Този сън е хубав. Сякаш беше наистина! – възкликна то и заразказва бързо, преди споменът да е избледнял заедно с настъпването на зората.
Дядото продължи ловко да прокарва рибарския конец, като дори не погледна към момчето, още чорлаво от спането.
– ... и летяхме към далечни звезди. А корабът ми беше бърз, по-бърз и от светлината, носеше се като сребърен куршум сред тъмнината на космоса.
– Ей, да спреш разходките си към космодрума! - каза дядото през зъби, стискайки с тях един от краищата на мрежата...

Рей Бредбъри: Вино от глухарчета

Има една особена категория книги – такива, които можеш да препрочиташ отново и отново и всеки път да намираш нещо ново в тях, сякаш ги разгръщаш за първи път. Странни книги, които в някой дъждовен следобед или мразовита вечер сякаш случайно взимаме от лавицата, отваряме на произволна страница и след няколко часа установяваме, че все още четем.
Книги, които са за всяка възраст, защото при всяко прочитане те са различни. Всъщност те са си все същите, а самите ние сме се променили и ги приемаме по различен начин, и всеки път откриваме все нови и неподозирани неща в тях...

 


Наградата „Артър Кларк” 2008

Най-престижната британска награда за фантастика – „Артър Кларк” – и тази година беше връчена с полагащата й се тържественост и церемониалност в рамките на Лондонския фестивал на фантастичното кино. Борбата за приза беше между шестимата претенденти, за които ще прочетете по-долу, и в съревнованието наистина победи най-добрият, въпреки условността на това твърдение, когато става дума за художествена литература. И така, за тази година кандидатите за приза „Артър Кларк” бяха следните:
The Red Men на Матю де Абейтоа (Matthew de Abaitua). Това е роман, преливащ от идеи, фантазии (на моменти доста освежаващо странни) и анти-утопии. Действието се развива в градчето Хакни, в близкото бъдеще – или, може би, в паралелно настояще – и описва опита на една корпорация да се добере до пари и власт чрез създаването на компютъризирани версии на истински хора...

Рей Бредбъри: Сбогом, лято

Едно продължение, зреело цели 50 години. По-точно, това е последната част на „Вино от глухарчета”, която на времето е била отрязана и оставена за по-късно издаване. И със сигурност така е станало по-добре. Аз, да си призная, никога не съм очаквал подобна книга да има втора част – просто защото няма нужда. И бях изненадан, когато видях, че излиза това дългоочаквано продължение; и притеснен, когато разлистих книгата; и накрая очарован – когато я прочетох; и облекчен, че това е и не е продължение, в общоприетия смисъл. Да, историята продължава там, откъдето свършва в първата книга, героите са същите, градчето пак е Грийн Таун, светът е същият, и въпреки това „Сбогом, лято” е съвсем различна книга.
И докато „Вино...”-то наистина е любовно писмо от едно безкрайно и много кратко лято, то „Сбогом, лято” е прощалното писмо на отиващия си сезон на жарките дни...

Наградата „Филип Дик” 2008

Тазгодишната подборка на кандидати за престижната награда „Филип Дик” беше обявена още в началото на 2008 година в списание „Локус”, и оттогава читателите (на международно ниво) имат възможността да се запознаят с кандидатите, да ги прочетат, обсъдят, критикуват или хвалят. Така или иначе, номинациите са известни отдавна, но сега вече е обявен и победителят, поради което се възползвам от възможността с няколко думи да представя тазгодишните номинирани книги и почетния носител на приза на български.
И така, пръв в представянето е Йон Армстронг, с дебютния си роман Grey. В него се срещаме с Майкъл Ривърс, деветнадесетгодишния наследник на корпорацията Ривърс Груп, който отива на режисирана и излъчвана на живо среща с бъдещата си годеница – Нора, от МКГ Корпорейшън. Техният годеж е предварително уреден, но, неочаквано и за двамата, срещата приключва с това, че Майкъл и Нора наистина се влюбват...

 

l


 
Home Home Forum