В навечерието на предстоящите през април награди „Небюла” за 2007-ма година решихме да ви представим поредица от статии за полуфиналистите в категорията за най-добър сценарий, с надеждата да предоставим на българския фен поне бегла представа за предпочитанията на критиците зад океана. Но преди всичко – нашите лични впечатления.
„Отхвърлените”,
сценаристи – Харлан Елисън и Джон Олсън
Меланхолична мелодия от саксофон и пиано, гладка към нашия общ дом – Земята, а в орбита лениво дрейфува космически кораб. Камерата се приближава към прозореца, но вместо в песента да се включи дрезгав женски глас, се чува приглушен звук на удар. Още един. И прозорецът се зацапва от кръв.
В общото помещение на кораба: хора, които са толкова грозни в мутациите си, колкото и в безразличието и примиреността, с която гледат как техният събрат си разбива главата в прозореца. Нежната музика затихва едва след заповедта на неофициалния капитан Бендзик, сочейки към трупа: „Изхвърлете този боклук навън!” Отхвърлени заради мутациите си, те пътуват от планета на планета, от колония на колония, за да намерят място, където да бъдат приети от незаразените. Затъпяващото им отчаяние е прекъснато от посещението на посланика на Земята капитан Каран, който им предлага връщане у дома.
„Отхвърлените” е четвърта серия – и най-добрата от реализираните – от недовършения първи сезон на сериала Masters of Science Fiction на ABC TV. Базиран на едноименния разказ на Харлан Елисън, сценарият е истинско бижу. Само в 40 минути успява да предаде както отчаянието и гнева на отхвърлените, така и между- и вътреличностните конфликти. Лично за мен най-големият принос за силното емоционално въздействие носи тъжната джазова мелодия и играта на Браян Денехи и Джон Хърт. Въпреки че липсва екшън, в „Отхвърлените” имаме всички елементи на добре разказана история – заинтригуващо въведение в обстановката, конфликт, които трябва да бъде разрешен и логична развръзка.
Това е личният ми фаворит сред номинираните.
„Децата на хората”,
сценаристи – Алфосо Куарон, Тимъти Дж. Секстън, Дейвид Арата, Марк Фергъс и Хоук Остби
Кое е най-ценното, което един човек може да притежава? А какво се случва, когато го изгуби? Сюжетът на „Децата на хората” се върти около идеята за бездетно човечество, потънало в отчаяние и насилие. След близо две десетилетия на безплодие у жените светът е потънал в анархия, а единствената държава, в която все още се поддържа някаква стабилност, е Обединеното кралство. Но британците пазят мира си като поставят граница между себе си и „останалите”. Всички имигранти са екстрадирани насилствено, а полицейските проверки са ежедневие. Все пак се намират и анархистични групировки, които се борят за правата на имигрантите. Потъналият в ежедневието си Тео е въвлечен – почти насилствено – в нелегалната дейност по набавянето на документи за транзит на чернокожото момиче Кий. Цената, която ще плати обаче, е повече отколкото е предполагал, защото мизата се покачва неимоверно, когато се оказва, че е Кий е бременна.
С мрачната си, апокалиптична атмосфера (и трите си номинации за „Оскар”) „Децата на хората” е един от сериозните кандидати за наградата. Безспорно една от силните страни на филма е идеята за края на човечеството, настъпил не заради глобален апокалипсис, а заради невъзможност за репродукция. И все пак за мен най-голямото предимство на продукцията е силното присъствие на Клайв Оуен и на Джулиан Мур, както и прекрасната работа с камерата на Емануел Лубезки.
Екранизация на едноименния роман на Ричард Матисън, написан в далечната 1954 г. Киноиндустрията май все още не е решила дали това е научна фантастика или трилър на ужасите и е взела соломоновското решение да ги съчетае. Според мен в пъти по-добра екранизация на негов роман е красивият и трогателен „В какво се превръщат мечтите” с Робин Уилямс, в който героят от рая слезе в ада, за да спаси своята любима. Настоящата екранизация на „Аз съм легенда” е трета по ред. Първите две: „Човекът Омега” и „Последният човек на Земята” са по-близки с книгата, но много по некачествени като завършени филми (дори и за времето, по което са снимани)...
Съвсем наскоро на DVD излезе филмът „Хроники на Драконовото копие: Дракони на есенния здрач” по едноименния роман на Маргарет Вайс и Трейси Хикмън. Бих казала, че разпространителите съвсем правилно са преценили, че няма смисъл да въртят филма по кината, тъй като едва ли биха могли да изкарат някакви пари от това недоразумение.
По лична преценка и най-отговорно заявявам, че по-абсурдна и глупаво направена анимация не съм гледала...
Нов филм на Уве Бол, радост за очите ми. И автоматично присветкване на „глупакоустойчивата” ми аларма. Защото Бол е почти толкова смъртоносен за мозъчните клетки, колкото съименницата си ебола. Но какво може да се очаква от човек, предизвикал всички свои критици на боксовия ринг. Да се види кой кого… с каска и ръкавици, защото така се решават творческите спорове, според него. Разумът ми нашепва – недей, ще страдаш! Но сърцето не трае и все се надява. Екранизацията по едноименната игра все пак показа и добри попадения – умело изиграни бойни сцени (по хореографията на Сю-Тун Чин – „Герой”), добър музикален фон, достоверно изглеждащи локации и красиви пейзажи...
Избрах си да пиша за „Чудният магазин на г-н Магориум”, защото все още не е излязъл по нашите кина и не се знае дали българските разпространители ще решат да откупят правата за него. По-скоро ми се иска да споделя новината за един приятен филм, който не е за изпускане. Не, не е Впечатляващ и Незабравим. Най-точната дума за него е „добре прекарано време”.
Действието се развива в магазина за чудеса на г-н Магоруим, където всяко дете може да открие своята мечтана играчка. Дори му е позволено да я „тества” на място, независимо дали ще оглуши околните или ще оклепа обстановката до безобразие. За наличието на феерията подскачащи топчета, летящи ракети и обичливи плюшковци се грижат както ексцентричният 234-годишен собственик г-н Магориум (Дъстин Хофман), така и управителката Моли Махони...
„Можеше хубаво да си живеем двамата.
Може би не както аз си мечтаех.
Може би не както ти си спомняше.”
Тим Бъртън навярно никога няма да престане да ни изненадва с еднообразието на филмовите си шедьоври и все пак има нещо, което продължава да задържа зрителския интерес към мрачните му сюжети. Може пък и да е фактът, че са добри приятели с Джони Деп, който участва в голяма част от филмите на Бъртън – симпатичният бивш пират привлича масите само с появяването си на някой филмов плакат. Но ме съмнява...
Преди време ви бях споменал за навика на Холивуд да пускат по два филма, които много си приличат като сюжет, почти по едно и също време. Ето че това отново се случи. По кината се появиха с много малка времева разлика „Аз съм легенда” и „Нашествието”. Лентите си приличат и по много други неща, освен общата идея за поредната заразна заплаха за човечеството. Не очаквайте нещо ново като фабула. И в двата филма сценаристите са заложили на стари и утвърдени идеи. Малко са поотупали прахта на сюжети от златната ера на фантастиката, понаправили са малко спец ефекти, наели са кадърни актьори и ето ви два нелоши фантастични трилъра...
мрачната си, апокалиптична атмосфера (и трите си номинации за „Оскар”) „Децата на хората” е един от сериозните кандидати за наградата. Безспорно една от силните страни на филма е идеята за края на човечеството, настъпил не заради глобален апокалипсис, а заради невъзможност за репродукция. И все пак за мен най-голямото предимство на продукцията е силното присъствие на Клайв Оуен и на Джулиан Мур, както и прекрасната работа с камерата на Емануел Лубезки. 