Екранизация на едноименния роман (повече за който можете да прочетете ТУК) на Ричард Матисън, написан в далечната 1954 г. Киноиндустрията май все още не е решила дали това е научна фантастика или трилър на ужасите и е взела соломоновското решение да ги съчетае. Според мен в пъти по-добра екранизация на негов роман е красивият и трогателен „В какво се превръщат мечтите” с Робин Уилямс, в който героят от рая слезе в ада, за да спаси своята любима. Настоящата екранизация на „Аз съм легенда” е трета по ред. Първите две: „Човекът Омега” и „Последният човек на Земята” са по-близки с книгата, но много по некачествени като завършени филми (дори и за времето, по което са снимани).
В един миг целият свят се срива, населението на Земята лавинообразно се превръща във вампироподобни същества, и то само нищожен процент от хората имат този „късмет”. Робърт Невил – блестящ учен-вирусолог със спортна натура, прави всичко по силите си да открие лек за вируса, използвайки необичайния си имунитет.
Оставайки единствен в мегаполис като Ню Йорк, той се опитва да запази разсъдъка и живота си, като се улавя за ежедневната рутина от преди катастрофата, причинена от човешките действия (в епизодична роля виждаме Ема Томпсън като изобретателя на вируса, чиято цел е била борбата с рака). През деня патрулира, тренира, ходи на лов с немската си овчарка Сам, а нощем се барикадира насаме със спомените за загиналото си семейство, старите филми и носталгията по изчезналата цивилизация.
В течение на три години той периодично разпраща радиосъобщения с цел да се срещне с други оцелели, но ефирът си остава пуст. Не така пусти са градските улици, по тях се стрелкат сърни и елени, преследвани от прайдове лъвове, а в тъмните кътчета на сградите се крие нещо много по-опасно. Мутантите, преживели разпространението на вируса, следят всяка негова крачка в очакване да направи неизбежната грешка. Единственият оцелял живее с мисията да открие антивируса, с който да спаси човечеството, и времето му изтича. От ловец се превръща в плячка, действието се забързва ведно с пулса на зрителя. Режисьорът Франсис Лоурънс ни доказа още с „Констатин” умението си да свири по нервите на наблюдателите.
Като човек, чел романа, не мога да кажа, че си представях филма точно така. Но това важи за почти всички екранизации на известни произведения. Защото книгата е основа за развихряне на човешкото въображение, а то е строго индивидуално и субективно, каквото е и възприятието на авторите на филма. По тази причина едва ли ще се намери екранизация, за която някой да не каже: „Аз виждах филма по друг начин.” И когато, рядко, филма се окаже по-идеен от твоята фантазия, се нарежда сред любимите ти. Този, колкото и да е добър, не успя. Идеята на книгата изцяло е подменена, а именно тя привлича нови и нови читатели вече повече от половин век. Вампиро-зомбитата са нарочно видимо анимирани, при положение, че бюджетът и съвременните технологии позволяват създаване на образи, неотличими от „живите” за човешкото око.
Плюсовете са в дребните детайли, на които е обърнато внимание, постепенно сивеещия пред очите ни Невил, великолепно изиграната сцена със смъртта на Сам, умело насложеното напрежение и предизвикващото тръпки влизане в тъмния склад. Драматичен и зрелищен филм за 150 милиона долара, в който драмата не е любовна, семейна или военна, а е на човек, останал сам и готов да се жертва в името на цялото човечество (ако все още го има), защото „Кой, ако не аз, и кога, ако не сега?”
В ДВД версията ще има и алтернативен финал, много по-некомерсиален, по думите на Смит. Дано да е така, от това филмът само може да спечели.
Съвсем наскоро на DVD излезе филмът „Хроники на Драконовото копие: Дракони на есенния здрач” по едноименния роман на Маргарет Вайс и Трейси Хикмън. Бих казала, че разпространителите съвсем правилно са преценили, че няма смисъл да въртят филма по кината, тъй като едва ли биха могли да изкарат някакви пари от това недоразумение.
По лична преценка и най-отговорно заявявам, че по-абсурдна и глупаво направена анимация не съм гледала...
В навечерието на предстоящите през април награди „Небюла” за 2007-ма година решихме да ви представим поредица от статии за полуфиналистите в категорията за най-добър сценарий, с надеждата да предоставим на българския фен поне бегла представа за предпочитанията на критиците зад океана. Но преди всичко – нашите лични впечатления.
Нов филм на Уве Бол, радост за очите ми. И автоматично присветкване на „глупакоустойчивата” ми аларма. Защото Бол е почти толкова смъртоносен за мозъчните клетки, колкото съименницата си ебола. Но какво може да се очаква от човек, предизвикал всички свои критици на боксовия ринг. Да се види кой кого… с каска и ръкавици, защото така се решават творческите спорове, според него. Разумът ми нашепва – недей, ще страдаш! Но сърцето не трае и все се надява. Екранизацията по едноименната игра все пак показа и добри попадения – умело изиграни бойни сцени (по хореографията на Сю-Тун Чин – „Герой”), добър музикален фон, достоверно изглеждащи локации и красиви пейзажи...
Избрах си да пиша за „Чудният магазин на г-н Магориум”, защото все още не е излязъл по нашите кина и не се знае дали българските разпространители ще решат да откупят правата за него. По-скоро ми се иска да споделя новината за един приятен филм, който не е за изпускане. Не, не е Впечатляващ и Незабравим. Най-точната дума за него е „добре прекарано време”.
Действието се развива в магазина за чудеса на г-н Магоруим, където всяко дете може да открие своята мечтана играчка. Дори му е позволено да я „тества” на място, независимо дали ще оглуши околните или ще оклепа обстановката до безобразие. За наличието на феерията подскачащи топчета, летящи ракети и обичливи плюшковци се грижат както ексцентричният 234-годишен собственик г-н Магориум (Дъстин Хофман), така и управителката Моли Махони...
„Можеше хубаво да си живеем двамата.
Може би не както аз си мечтаех.
Може би не както ти си спомняше.”
Тим Бъртън навярно никога няма да престане да ни изненадва с еднообразието на филмовите си шедьоври и все пак има нещо, което продължава да задържа зрителския интерес към мрачните му сюжети. Може пък и да е фактът, че са добри приятели с Джони Деп, който участва в голяма част от филмите на Бъртън – симпатичният бивш пират привлича масите само с появяването си на някой филмов плакат. Но ме съмнява...
Преди време ви бях споменал за навика на Холивуд да пускат по два филма, които много си приличат като сюжет, почти по едно и също време. Ето че това отново се случи. По кината се появиха с много малка времева разлика „Аз съм легенда” и „Нашествието”. Лентите си приличат и по много други неща, освен общата идея за поредната заразна заплаха за човечеството. Не очаквайте нещо ново като фабула. И в двата филма сценаристите са заложили на стари и утвърдени идеи. Малко са поотупали прахта на сюжети от златната ера на фантастиката, понаправили са малко спец ефекти, наели са кадърни актьори и ето ви два нелоши фантастични трилъра...
В ДВД версията ще има и алтернативен финал, много по-некомерсиален, по думите на Смит. Дано да е така, от това филмът само може да спечели.
