Заразен апокалипсис

Nerksis

Преди време ви бях споменал за навика на Холивуд да пускат по два филма, които много си приличат като сюжет, почти по едно и също време. Ето че това отново се случи. По кината се появиха с много малка времева разлика „Аз съм легенда” и „Нашествието”. Лентите си приличат и по много други неща, освен общата идея за поредната заразна заплаха за човечеството. Не очаквайте нещо ново като фабула. И в двата филма сценаристите са заложили на стари и утвърдени идеи. Малко са поотупали прахта на сюжети от златната ера на фантастиката, понаправили са малко спец ефекти, наели са кадърни актьори и ето ви два нелоши фантастични трилъра.

Ако трябва да ги опиша на кратко, то описанието би звучало така:

„Аз съм легенда” – „Заразно зло”, ама без Мила Йовович, което автоматично е голям минус за филма.

„Нашествието” – отвсякъде „Кукловодите” на маестро Хайнлайн, и книгата и филма, чак се чудя дали не трябва да ги съдят за кражба!?

А сега с малко повече думи.

Да си призная, не харесвам фантастични филми с Уил Смит. Човекът е кадърен актьор, направи перфектна роля в „Али”, но има мал шанса всички SF ленти в които играе да попадат в моята класация за най-тъпи филми. Като започнем от абсолютното недоразумение, фрашкано със спец ефекти и изпълнено със смисъл колкото дискусиите в нашето народно събрание  „Денят на независимостта”, минем през идиотията „Този див див запад” и стигнем до слабите комедии „Мъже в черно” 1 и 2. Единствено изключение досега беше само „Аз, роботът”, но и този филм го приех с много уговорки. И ето сега и второто изключение. „Аз съм легенда” е сравнително добър филм.

Ако сте чели едноименната книга на Ричард Матисън и ви е харесала, то тогава не гледайте филма. Няма почти нищо общо с прекрасния роман и с идеята му, и точно поради тази липса филмът обезсмисля фразата аз съм легенда, която носи цялата идея на литературното произведение. Даже ме е яд, че са решили филма да е с това заглавие. За мен то носи едно послание и, когато по някое време се разбира, че то отсъства във филма, се почувствах излъган и теглих една благословия на гения на Холивуд.

Толкова за приликите между филма и първообраза му. Между другото това въобще не е първата екранизация на романа, но определено не е и най-добрата. Предишните два филма са „Последният човек на Земята” от 1964 и „Човекът Омега” от 1971.

Героят на Смит д-р Невил е може би последният незаразен човек на Земята. Три години по-рано изкуствен вирус, създаден от самия него, за да спасява хора, излиза от контрол и поразява човечеството, променяйки го до неузнаваемост. Вирусът променя ДНК на хората и ги превръща в злокобни вампири, макар да няма нищо вампирско у тях, чувствителни към слънчевата светлина, лишени от разум и изпълнени с безгранична ярост и глад. (Не ви ли звучи много познато, а?) Той се е барикадирал в своята къща, превърнал е мазето си в лаборатория и търси лек, а единствено същество, с което комунизира, е едно куче.

Толкова за сценария – изтъркан и многократно експлоатиран, като студентски чорап. Нищо ново под слънцето и нищо обещаващо, ако трябва да съдим за филма само по анотацията, но въпреки това режисьорът Франсис Лорънс се е справил добре и като краен резултат имаме един сравнително добър фантастичен трилър. Като причините за това са две.

Вече ми беше писнало да гледам пост-апокалиптични филми, в които планетата ни винаги е превърната в пустиня. Пясъци навсякъде, порутени сгради, прашни бури и кълбета от сухи храсти. Абсолютно сбъркана и невярна визия без значение от причината за изчезването на цивилизацията ни. След ядрена война милата ни синя планета няма да се превърне в една огромна Сахара. Напротив. В зоната на прякото ядрено попадение години на ред няма да има живот, но навсякъде другаде растителността ще процъфтява. Флората е много по-устойчива към радиация и високите дози лъчения я стимулират към буен и неконтролируем растеж. Така че е много по-възможно Земята да се превърне в една огромна джунгла, отколкото в пустиня. Ако пък причината е вирус, бактерия, или някакво бойно отровно вещество, последствията ще са аналогични. Някои видове ще измрат, но природата не търпи празни екологични ниши и те много бързо ще се заемат от конкурентите им.

И ето тук е един от плюсовете на филма. Ню Йорк е завладян от растителността и от дивите животни, а не е поредната бетонно-стомано-стъклена пустиня, из чиито улици вятърът гони прах, стари вестници и празни кутии от безалкохолно на фирмата, платила повече на продуцентите. Уил преследва дивеч по улиците и магистралите на града не с джип, а със спортна кола. Наистина е запленяваща гледката на високи треви, израснали на мястото на уличните платна, или пък на малка и спретната царевична нива на фона на урбанистичния пейзаж.

Безспорен плюс на филма е акцентът върху синдрома Робинзон. За незапознатите този синдром се проявява при хора, които живеят дълго време изолирани, без контакт с други човешки същества и се занимава с личностните, емоционалните, че дори и психичните отклонения, които настъпват у човек при подобна изолация. Тук Смит се справя безспорно много добре. Има няколко наистина емблематични сцени, изиграни блестящо. Едната от тях е рухването на спретнатия му свят след смъртта на кучето му. Това дотолкова го обърква, че той започва да прави грешки и да пренебрегва безопасността си. Друга перфектно изиграна сцена е срещата с оцелелите, която той толкова много жадува и за която се оказва толкова неподготвен. Когато сутринта вижда жената и детето, той не знае как да реагира, забравил е да комуникира с други хора, да говори с тях, да бъде толерантен.

Но тези два плюса не могат да изкарат филма от блатото на посредствеността.

След „И гръмна гръм” това е вторият високобюджетен филм с изключително лоши специални ефекти. След като видях панорамните сцени на мегаполис, завладян от растителността, очаквах създателите да са се справили толкова добре и с мутиралите хора, но преживях голямо разочарование. Изключително лоша и нескопосана анимация, която личи от километри.

И последният щрих, които закотвя филма в плитчините на посредствеността, са необяснимите дупки и глупости в сценария. Ще ви дам само няколко примера. Мутиралите хора, или вампирите, са чувствителни към дневна светлина и поради тази причина той беше обградил къщата със специални лампи, които излъчват на необходимата дължина на вълната, за да се защити от тях. Но когато те проникнаха вътре, Невил се оказа безпомощен. И ето тук логичният въпрос – щом е толкова голяма заплахата и залогът е толкова висок, защо не е монтирал подобни лампи и вътре? Да видим тогава как ще го нападнат.

Друго – колкото и да са мутирали хората и да са се видоизменили вследствие действието на вируса, все пак не са придобили якостта и кинетичната енергия на стенобойни оръдия. За да изкъртиш стоманена врата с огромно напречно резе ще ти трябва нещо повече от десетина човешки тела, колкото и да са засилени. Ще имаш нужда примерно от джип, движещ се с петдесетина километра в час. И много по-вероятно е първите ударили се във вратата да си останат до нея, да бъдат смачкани от задните, и така да затруднят още повече проникването, отколкото да влетят като през японски хартиен параван

И пак в тази връзка – да, човек може да разбие с главата си блиндирано стъкло, но след втория или третия удар други ще трябва да го засилват, и в края на вандалщината главата му няма да е в по-добро състояние от стъклото.

Но въпреки всичко, ако имате час-два за убиване, гледайте филма. Определено няма да съжалявате. Не е нещо уникално като „Матрицата”, но и не е тъп като „И гръмна гръм”.

И една вметка за вкус – филмът ще има продължение.

И сега второ четене за „Нашествието”. Всъщност филмът е правен по книга. Това е  романа „Нашествието на крадците на тела” на Джак Фини, един почти неизвестен у нас автор на фантастика. Книгата излиза за първи път на запад през 1954, цели четири години след книгата на Хайнлайн, така че спокойно мога да си запазя по-горното твърдение за плагиатството.

За „Нашествието” всъщност няма какво толкова да се пише. Филмът не страда от дупчестата болест в сценария като „Аз съм легенда” или от разни невъзможности.

Една от американските совалки се разбива (то не че са останали кой знае колко за трошене) и донася със себе си странна зараза. Дотук началото страшно много ми заприлича на „Щамът Андромеда”. Болестта засяга човек докато спи и напълно го променя, превръщайки го в подобие на робот. Без чувства, без емоции, без крайни страсти. Просто някой ни завладява, като ни прави еднакви и заличава различията ни. Войните спират, просто вече хората не изпадат в крайни и фанатични страсти. Няма вече религиозни, етнически и расови конфликти.

И съвсем логично, в края на филма се появява и философският въпрос: кой от двата свята е по-добър?! Нашият, в който цари омраза и хората не могат да приемат различията, или онзи, който се пробваха да наложат нашествениците? И естествено отговорът е ясен, както и края на филма. И все пак, дали наистина е така?

Както ви казах и по-горе, като фабула и сценарий филмът не е нищо ново, уникално или разтърсващо и почти няма специални ефекти, но за сметка на това режисьорът Оливър Хиршбиг е заложил на добра актьорска игра. В ролята на психиатърката Каръл е неотразимата Никол Кидман. Партнира й Даниел Крейг, който доказва, че е добър актьор и отрано се отърси от проклятието на Бонд, въпреки че е ангажиран за още няколко филма за прословутия агент.

Основният акцент във филма е върху пълното бездушие и липса на емоции у заразените и яркия контраст на това в сравнение с нормалните хора. На моменти сцените леко навлизат в зоната на хоръра, използвайки прийоми от този жанр, но това може да се прости. Все пак нашествието трябва да е плашещо и щом на помощ не идват твари с прекомерно много пипала и зъби, то единственият вариант остава хората освен без души да позаприличат малко на зомбита в държанието си.

Нашествието е много добър пример за това, че когато сценаристите нямат идеи за нещо ново, не е добре да се обръщат и към класиците, защото рискуват да направят нещо не особено впечатляващо, по простата причина че идеята е експлоатирана както в много добри филми, така и в посредствени и треторазредни бози, а да не отварям дума за фантастичните сериали.

Но в случая е хубаво, че на помощ са се притекли режисьора и актьорите, та зрителите да имат възможност да прекарат приятно времето си, гледайки нещо познато, но за сметка на това направено настина добре.

В общи линии можем да го сравним с пиле на грил. Каквото и да го правите пилето, каквито и подправки да му слагате или завирате в него, то пак си е пиле на грил, но пък винаги е хубаво. Естествено, стига да не е всеки ден.

Коментирай...