|
|
        
|
Част I
Има срещи с произведения и автори, които са като докосване на маргаритка до копринена възглавничка, положена на ускорен пневматичен чук... Всепоглъщащо обожание към разчоплена рана, която не искаш и не можеш да напуснеш, бездиханен от майсторството, с което ти е нанесена. В мига, който се натъкнах на Харлан Елисън разбрах, че съм бил създаден да прозра силата на такава среща... и да се преклоня пред мрачния бард на магизма и категоричността на краткото слово в Научната Фантастика. Разтерзаният 20 век роди и нещо красиво – Научната фантастика. Тя имаше нужда от своите Конници на славата и своя колода в гамбита на вечността. А всяка колода има четири безпрецедентни по своята унищожителна красота и мощ Аса. За света на краткото слово безприкословните. Те читателите заявиха и припознаха в Роберт Шекли, Тиъдър Стърджън, Рей Бредбъри и Харлан Елисън. И въпреки това някой трябваше да бъде Асът на асовете и световното гласуване през 1999 г. на списание "Локус" определи за Асо Пика, най-великия разказвач на кратката форма Харлан Елисън. Емблематичен, постмодерен митологист той бе наречен Езоп на машинната епоха. Неговите над 900 разказа, есета, сценарии, публикации му отредиха място в Пантеона на Американските университети, в над 200 от които творчеството му се изучава. Той е единственият американец, мерещ друм с европейските висини на дистопията, но с изключителна пестеливост и мощ на изказа, едновременно гъвкава и "тежка вода". Едновременно силно обожаван и силно полемизиран, той остана бард, палач и утешител на крещящите в мрака сенки, същите сенки от скелети, които всички тайно сме заровили дълбоко в душите. Може би някъде в някога някой от конниците на апокалипсиса ще носи на рога си част от неговите проникновения. И фендъмът го дари щедро за яростно-нежната, горчиво-меланхолична или саркастично-съчувствена лиричност, която никога не остави никой безразличен. Неговите 10 приза "Хюго", 3 "Небюла", 18 "Локус", 6 "Брам Стокър", 2 "Едгар Алън По", Британска награда за НФ, Британска награда за фентъзи и маса други номинации и чуждоезични награди бяха само върха на айсберга страхопочитание, зашеметено преклонение или яростно отрицание, изляли се от рога на читателското изобилие. За да дойде май 2006 година, в който Гилдията на модерната приказност най-сетне да заяви: "АВЕ, ГРАНДМАЙСТОРЕ !" . Гладиаторът на непримиримата словестност, съкрушителя на догми Харлан Елисън бе признат за Гранд Мастър! Харлан Елисън се ражда в Кливлънд, Охайо на 27 март 1934 г в семейството на еврейски преселници. Спокойствието, обаче, е неговия най-дързък враг още в незряла възраст. Още на 13 години той поема кръста си на беглец от родния дом и сменя редица понякога и странни професии. Както сам пише в автобиографията си "риболовец на риба тон по кайбрежието на Галвестън, скитащ берач на памук в Ню Орлианс, наеман от богати невротици ловец, зареден с динамит шофьор на камион в Северна Каролина, готвач за бързи поръчки, файтонджия, литографист, продавач на книги, началник отдел в универсален магазин, продавач на четки от врата на врата и десет години профукан живот като актьор в пътуващия карнавал на Кливлънд Плей Хаус".
Харлан е трудно дете. Пейнсвил, Охайо, където трупа първия си жизнен опит въобще не предлага милостива пасторалност. Лицемерната благочестивост на градчето отрано го жигосва като парий, като "зелена маймуна"- подходящ отдушник на "правото на белия". Крехък, дребен, единствено дете еврейче, без нито един приятел, постоянно подложен на "коравата безприкословност на юмрука" от здравеняците в квартала той намира своята сила и своето знаме – думите. Думите, способни да вгорчат хладнокръвата безответност дори и на камък. Тази негова непремиримост се превръща в патент на същността Харлан Елисън. Той ТРЯБВА да е първи! На седемнадесет години си поставя цел- да бъде флагман-фен на Американската НФ и го постига с нахаканата стръв на непризнаващ кръстопъти-авторитети жилав евреин. Силвърбърг, Зелазни и други бъдещи легенди просто го обожават. Той е вездесъщ, нахален и скандален. Позволява си дори да се сбие с охраната на Франк Синатра и с него самия в дискотека на пъпа на Холивуд... Не трепва пред никакви авторитети. Контактен, търсен от величията в жанра често попада на събития, фетишизирани по-късно в историята. В извънредно нашумяло интервю за ноемврийския брой от 1978г. на слабо известното дотогава сатирично списание "Wings – The New Age Satire Magazine" той твърди "Аз бях до Рон Хабърд в нощта, в която той написа на хартия за увиване на риба своята "Динетика". В пространно откровение Харлън разкрива откровеното плагиатство на Хабърд - щипнат оттук-оттам механистически сбор чужди тези с една единствена цел- голямото богатство. Пред очите на Елисън, Лестър Дел Рей, Сирил Корнблат и Алфред Бестър Хабърд твори едно от най-големите падения на НФ – своята псевдорелигия. . "Сакралната "Динетика" си е чиста купчина говежди лайна върху вмирисана на риба хартия" – заявява Харлан Елисън. Страстта да доминира го кара да заяви новата цел- да стане един от законодателите в жанра НФ до 30 годишната си възраст. Повлиян от обсебеността си към научната фантастика, Елисън се записва да следва в Щатския университет на Охайо . Престоят му е кратък, а причината досадно позната и банална – сблъсък с професор по литература. Местния "капацитет" отсъжда, че от Елисън никога няма да се получи писател, а всички ценители на "истинската" литература ще игнорират неговите "достойни за съжаление драсканици". Отговорът на Елисън е добре познат нецензурен израз. Сарказмът на неговото отмъщение е с цвят и мирис на мастило. През следващите повече от 40 години той изпраща на професора копия на всяка статия, разказ и книга, излязла под пръстите му.
През 1955 Харлан Елисън се мести в Ню Йорк, следвайки кариерата си на писател най-вече в жанра на научната фантастика. Тук той публикува дебютния си разказ "Светулка"(Glowworm). Само за 2 години успява да реализира над 100 разказа и статии. Още едва стъпил в Голямата ябълка Елисън решава да пише за младежките улични банди. За да изследва в дълбочина ценностната им вселена той се включва в такава, носеща името "Cheech Beldone" и действаща в района на Бруклин Ред Хуук. Ръстът му е подходящ да се обяви за 17 годишен, заблуда, която го вкарва в 10 седмичен кошмар. В резултат на това на бял свят се появява романа "Паяжината на града/Тътен" (Web of the City/Rumble) и дебютната колекция "Мъртвешките улици" (The Deadly Streets). От 1957 до 1959 Харлан Елисън отбива военната си служба, а малко по-късно става редактор на списание Rogue и издателство Regency Books, където по това време публикуват Кърт Вонегът, Филип Фармър и Робърт Блох. Любопитен факт от ранната му кариера (края на 50-те години) е, че пише поредица "софт-порно" разкази, като например "Бог да благослови грозната девица" (God Bless the Ugly Virgin) и "Уличница" (Tramp) за "тематично-разголени" списания от Лос Анджелос. За целта започва да ползва псевдонима Кордуайнър Бърд, факт който в по-късен етап го кара да влиза в полемики (Елисън се дистанцира използвайки "хипотетичния Кордуайнър" в есета и теми несвойствени на представата за него). През 1959г. публикува тези разкази под псевдоним Пол Мърчанд в колекцията "Секс шайка" (Sex Gang). 60'те години настъпват- време на делириумни промени, революции, отхвърляне на авторитети и догми. Бунтарят Елисън най-сетне е в своя ареал. Той е Гласът на непознатото отвъд границите, експериментален, разнопосочен, шокиращ, мрачен. Изпод пръстите му се раждат разкази Епохи в НФ. Харлан Елисън е от онези 50 000, които вземат участие в похода през "страната на слепите" и се сблъсква с редица грозни истини от бита на разнополюсна и разтерзана от кръстопътни дилеми Америка. Печатната му машина отново е знаме. Началото на декадата е белязано с търсенето на идентичност от Харлан твореца. Литературната гилдия е потресена- Харлан пише разказите си, седейки вътре във витрините на книжните магазини в Париж, Лондон, Ню Йорк, Бостън, Ню Орлианс... Харлан Елисън изтисква себе си в търсения. Не го задоволяват утъпкани пътеки. Той трябва да е вън от всякакви литературни лагери. Дори заявява "Назовете ме писател фантаст и аз ще се промъкна у дома ви, за да закова за масата главата ма любимото ви куче или котка". Разказите, които печата, колкото и интересни са просто калъпи върху безпощадна наковалня. Сравнително стандартни, трудно отличими сред шедьоврите на останалите майстори сред тях все пак има предвесници на "торнадото Елисония". За кратко той се впуска в авантюрата "дълга форма". Романите му са по-скоро документалистика, но каква! Докато романът "Човекът с деветте живота или звука на косата" (The Man with Nine Lives – Sound of a Scythe) е по-скоро опит, то "Целувката на паяка" (Spider Kiss) (1961 г.) е наречен "събитие за последния четвърт век, най-добрия роман за рок-културата". Самият Елисън отблизо познава света на китарите и пайетите, той дълго пътешества с такива рок-колоси като "Ролинг Стоунс". Унищожителен. Леден. Отчаян. Епитетите са малко за първия разтърсващ разказ в колекцията: "Небето гори" (The Sky Is Burning). В един ужасен миг в атмосферата на Земята и другите планети от Слънчевата система започват да падат десетки хиляди същества. С една единствена цел - да изгорят. Те приличат на древни египетски божества. Само едно от тях- Итхк оцелява. За да донесе вестта и утолил жаждата си да познае слабите земни същества да изгори. Раса от могъщи създатели, овладели тайни, по-стари от вселената, от милиарди години всяко поколение носи в родовата си памет изхода- да се завърнат в края на Вселената, за да загинат. Стотици хиляди годишни, управители и божествено-могъщи те трябва да изтлеят в пламъците на покрайнините й. Същата тази вселена, която те са създали. Думите на Итхк са като кобен зов за апокалипсис. Човечеството е в капан... то никога не ще се откъсне от жалката прашинка на собствената си звезда. Защото Слънчевата система е Мястото, извън позната вселена на расата на Итхк, мястото на края на вселената, където всички трябва да се завърнат и да умрат. И единствен начин човешкия дух да пребъде е да получи разрешение да опознае вселената на Итхк. Разрешение от създателите. Но няма кой да го даде. Тези които мечтаят трябва да умрат... "Бягство към звездите" (Run for the Stars) е хладна дисекция на мъстта. Вече 16 години Земята води война с Кибените. Кибенските кораби са унищожили почти целия живот на планетата Дилда. Човечеството трябва да бъде предупредено. Земната съпротива намира решение- насилствено зашиват слънчева бомба в стомаха на наркомана и мародер Бенно Талант. Докато те се измъкват към Земята той ще се крие до последно, изоставен от тях, обречен да се сблъска с кибените. За да стопи въздуха и изгори планетата и всичко живо с бомбата. Поне в това вярват... но... Силата на човешкото желание за мъст е по-силно от оцеляването. Бенно превзема космическия флагман на Кибен, заставя корабния хирург да извлече бомбата и сега иде – последна Немезида за човешката раса. "Сляпа мълния" (Blind lightning) e лирична история за силата на споделени в разум, за чудото на осъзнаването. Кетридж е астроеколог, попаднал на жестоко брулена от мълнии планета. Някога той е сбъркал и довел до гибелта на хиляди невинни същества. Сега съдбата е дошла за да се наплати до последната лихва. Зашеметен, ослепен и оглушен от мълнията-казън той е пленен от гладен хищник, който търси укритие за да се нахрани с плячката си. С удивление Кетридж разбира, че срещу себе си има телепат-абориген, наричащ се Лад-нар . Разказът е проникновено въздигане над стените недоверие, химн на изкуплението и вярата . В един свят, в който мълниите са похитители на същности, пратени от бога на небето, един ослепен и оглушен човек възпява силата на човечността. Жертвайки себе си, той облича в защитното си облекло Лад-нар и звяра за първи път научава какво е да се опълчиш на боговете, а не постоянно да се криеш в пещерите. Кетридж умира от мълния изкупен, миг преди да кацне спасителната капсула. Но оставя своето послание В катарзиса на скръбта Лад-нар призовава с мисъл боговете-хора "Покажете ми звезда"... През 1961 г. Харлан отново се връща към темата за уличните банди. Новите колекции "Деца на улиците" (Children of the Streets) и "Джентълменът наркоман"(Gentleman Junkie and Other Stories of the Hung-Up Generation) е тясно свързана с "Мъртвешките улици" и спомените му кошмари от клоаките на Ню Йорк. През 1962 г. в търсене на нови предизвикателства Харлан Елисън се мести в Калифорния и започва да кове удивителния си талант на сценарист-разказвач, продавайки сценарии за ТВ сериали като "Законът на Бърк", "Стартрек", "The Outer Limits" (До краен предел). Неговата ранна автобиография, силно повлияна от живота му в уличните банди "Записки от чистилището" (Memos from Purgatory) е адаптирана в дебютния, един от най-ярките епизоди от поредицата "Алфред Хичкок представя". Сценариите "Демонът със стъклената ръка" (Demon with a Glass Hand) за сериала "The Outer Limits" и "Градът на ръба на вечността" (The City on the Edge of Forever) за сериала "Стартрек" се превръщат в христоматийни за историята на тези поредици и киното въобще, печелят наградата на писателската гилдия на Америка за "Най-добър оригинален сценарий", а "Градът на ръба на вечността" печели и награда Хюго'68 за най-добро драматично представяне. Не липсва и щипката скандал;в реалния филм "Градът. . . " Роденбъри (режисьор на сериите "Стартрек") цензурира оригиналния сценарий на Елисън, където героинята е наркоманка. "Демонът със стъклената ръка" се появява на екран на 17.10.1964 г. В лицето на главния герой Харлан Елисън реминисцира легендата за Гилгамеш. Трент е човек без спомени. Неговата дясна ръка, направена от стъкло, по всичко изглежда е говорещ компютър с изкуствен интелект, но й липсват три пръста. Търсенето им се превръща в цел за Трент, катарзис и път към себепознанието. В същото време е преследван от хуманоидни извънземни, един от които му казва, че той и тяхната раса са от бъдеще, отдалечено на 1000 години от настоящето. Бъдеще в която земята е завладяна за 17 дни, чума е унищожила всичко живо, а хората мистериозно са изчезнали. Откривайки трите пръста, Трент разбира, че не е човек, а робот. В коремната му област, цифрово кодирани в златна нишка са оцелелите човешки същества от инвазията на извънземните, които той трябва да опази докато изминат 200 години след нейното начало и изчезне чумата. Но затова трябва да бъде върнат назад във времето, за да открие ключа – трите пръста. 1200 години без любов. Без приятелство. Сам: нито човек, нито машина. Осъден да бъде спасител на хората. Даващ живот, но без живот... Повратна точка в костеливия и обвеян от съмнения и очаквания творчески път на Елисън става сборника "Елисъновата Страна на Чудесата" (Ellison Wonderland). Отпечатана през 1962 г. тя отприщва идеи и експерименти с изключително обещаващи хоризонти. Критиците бързат да я нарекат "Ellison Wunderkind". Колекцията е оприличена на увеселително влакче, ту смразяваща костите, ту екзалтирана и заредена с искреното удоволствие от бликащ хумор. Разказ жалон на новото светоусещане на Харлан за ритъм и идейност става "Всички звуци на страха" (All the Sounds of Fear). Кратката, но разтърсваща история на актьора, който в името на успеха все повече затъва в ролите, които пресъздава, докато загуби себе си... докато от него остане само вика с многото интонации на страха в гласовете на героите, погълнали го в техния лабиринт. На обратния бряг е "До обяд не остана и трохичка" (Nothing for my noon meal). Разказът е химн на оцеляването и на надеждата. Том Ван Хорн е катастрофирал на тъмна и видимо с адски условия планета. Всичко, което е обичал е мъртво- жена му, кораба, мечтите за Земята. Нищичко не му е останало- дори трошица храна. И когато въздуха му привършва на тази прокълната планета, в трескаво бълнуване я нарича "Преизподня". Но не му е писано да издъхне. Спасяват го местни растения, които нарича "флюхи" . Те му дават въздух и не само това, произвеждат бактерии, които предизвикват мигновена мутация. Дясната част на лицето му се спихва и удължава, образувайки дихателна торба. Ван Хорн вече може да изкара дълго без въздух, използвайки запасите от биологичната си придобивка. Пада дългата нощ и флюхите се скриват под повърхността, където от пори и шупли в камъните ще възстановят запасите си въздух. Нощта води нов земен кораб. . . но Ван Хорн отказва да се завърне. "Преизподня" е неговия нов дом и неговата мисия не е напразна – той може да даде на задъхващото се човечество нова цел. "Вятър от планините"(The wind beyond the mountains) е тъжна и лирична приказка за цената на целта, за радостта да имаш дом. Бумел е прекрасно, кротко същество от планетата Рускинда. На външен вид мъхната зелена топка, с прекрасни и огромни жълти очи то обожава корените, с които е свързано, обожава Дома-Село и Единния. Но освен всичко друго то притежава и любопитството на всеки разумен вид. Любопитството, което го тласка да разбере скитниците хора, кацнали на планетата. Лщбопитството, което го убива, когато вечно неспокойните чергари решават да отнесат в космоса, далече от родния корен. Не, той не ги ненавижда, че те неволно са го убили, той ги съжалява в мига на смъртта... За да разбере всеки един от тях, че колкото и да имаш, колкото и да се стремиш към повече и повече, винаги трябва да има пристан дом и отдих. "Дъжд, дъжд, върви си" (Rain, rain, go away)e иронично намигване за силата на думите и умението да спреш когато трябва. Ню Йорк е удавен от няколко дневен дъжд, резултат от настойчивата вяра на главния герой в способността си на дъждозаклинател. Сега той стои на покрива на небостъргача, плискан от прииждащите вълни, в последния миг спрял потопа. Прегракнал от отчаяни призиви. За да осъзнае с безпокойство, че следващия път, когато сушата удари може и да остане без ларинкс от викане. Дарът май горчи...
|
|||||||||||||||||||
"В земи самотни" (In lonely lands) е носталгично ноктюрно за смисъла на приятелството. Тази история спуска завесата на колекцията. Старецът Уил Педерсън е единственото живо същество на Марс. Дошъл е часа на смъртта, и земите пусти го зоват. Където всеки пристъпва сам. Но той не е сам. С него е Претри, марсиански последовател на божествения Джилка. Цял живот Уил съзнателно е избирал самотата, докато не е разбрал. . . никой не заслужава да е сам. Да споделяш живота си е чест и необходимост. И даже студената тъмнина на тези самотни земи, дори студеното присъствие на Сивия (бога на смъртта от пантеона на Джилка), не е края, щом има топла ръка, която да те подкрепи. И когато накрая падне нощта в земите опустели, тя ще бъде нощ, но не тъма.
