|
|
         
|
Съвсем наскоро на DVD излезе филмът „Хроники на Драконовото копие: Дракони на есенния здрач” по едноименния роман на Маргарет Вайс и Трейси Хикмън. Бих казала, че разпространителите съвсем правилно са преценили, че няма смисъл да въртят филма по кината, тъй като едва ли биха могли да изкарат някакви пари от това недоразумение. По лична преценка и най-отговорно заявявам, че по-абсурдна и глупаво направена анимация не съм гледала. Достатъчно голяма съм, за да си спомням какъв хит беше пълнометражният “Огън и лед” на Фразета, когато го завъртяха по телевизионните екрани, и да не съм предубедена към класическата двуизмерна анимация. Имам си и любими филмчета на Дисни и затова се изненадах приятно, когато видях рисунъка на „Дракони на есенния здрач”. Удоволствието ми обаче се стопи много бързо. Продуцираният от най-голямото и самопровъзгласило се за „най-почитано” студио в Южна Азия - Toonz Animation India, филм е пълен миш-маш от двуизмерен фон и CGI гадинки. Сами по себе, 3D елементите на филма не са лоши – драконите оживяват на екрана, но за сметка на това всичко останало изглежда тъжно увиснало като празен к...хъм. Не ми побира умът на какво точно се е надявал режисьорът Уил Мейно (Will Meugniot) допускайки въпросния миш-маш. Добрите герои Танис Полуелф & Co. са изцяло двуизмерни и изправили се срещу драконяните, приличат на дървеняци. Защото освен всичко друго се движат дървено. Цялостното впечатление от филма напомня за онези ужасни телевизионни анимации от 80-те и 90-те – вкочанени движения, ненапаснати към мърдането на устата гласове, никакви или пък неравномерни отсенки, наситено дигитално оцветяване. С една дума, непропорционалните и хвърлящи лиги герои от „Крава и пиле” са по-лицеприятни. Като оставим настрана безумния експеримент на художниците, можем спокойно да пристъпим към сюжета. В първите минути от екрана звучи историята на света на Драконовото копие, така познат на почитателите на Вайс и Хикмън. Възползвайки се от оттеглянето на боговете, Кралицата на мрака изпраща своите войски от дракони, драконяни и друга паплач, за да завладеят света. На пътя й обаче бързо-бързо се изправя нашата компания – страдащият от смесения си произход Танис Полуелф, (предполагаемо) смешното джудже Флинт, близнаците Райстлин и Карамон, соламнийският рицар Стърм и крадливият кендер Таселхоф. Срещата им с варварката Златна луна и любимия й Ривъруайнд им дава насоки какво да търсят, за да успеят в начинанието си. От тук нататък следва стандартният куест – търсене на артефакти, доста битки и преследвания, от време на време опит за някакви вътрешни борби у главните ни герои.
Да се натъпче роман от 400 страници в 90 минути е почти непосилна задача. И все пак сценаристът Джордж Стрейтън е направил някакъв опит, който е довел до почти дословно преписване на действието, но не и на атмосферата от книгата. Забързаното действие е създало доста абсурди и малоумни диалози, състоящи се единствено от въпросителни и удивителни изречения. Е, имаше и разни моменти, които ме зарадваха. Примерно сцената, в която Ривъруайнд обвинително сочи с пръст Танис: „Не вярвам на дългите ти уши!”, а дългата коса на Танис най-засрамено продължава да виси право надолу и да закрива въпросните уши (както правеше от самото начало). Или пък доста дългите фокусирания на камерата върху полюляващите се пищни гърди и още по-пищен задник на Тика. От липсата на време и препускането в хода на историята на зрителя някак си съвсем не му остава време да се привърже към героите. Пример за неудачен тайминг: от срутваща се сграда изкача джуджето и съобщава на другите „Танис се върна за Ривъруайнд!” „В името на боговете, те са мъртви!” – бърза да възкликне някой от другите (облекчено?). Следва ужасяваща дълга пауза от половин секунда, в която на зрителя трябва да му стане мъчно, но не успява да се вмести в нея, защото Танис, да му се не види, излиза от сградата. Анимацията има обаче и няколко добри страни, които не могат да й се отрекат. Музиката, дело на Карл Пройсер (Karl Preusser), е писана специално за филма и е подходяща във всяка една сцена, а актьорите, които озвучават персонажите, също се справят добре със задачата. Познати са преди всичко гласовете на Майкъл Розенбаум, Кийфър Съдърланд и Луси Лоулес. И май се изчерпах с плюсовете за този филм.
Dragonlance: Dragons of Autumn Twilight –
Изгледах филма с надежда. Не й бе съдено да живее дълго. За пет минути увехна и изсъхна. Би ми се искало да изкрещя на създателите на анимацията: „Книгата не заслужава подобно филмиране! Не правете продължения, моля ви! Нека някой друг ги направи. Някой, който уважава читателите на над стотомната поредица и ще се постарае да пресъздаде духа й на екрана.” Когато през лятото на 2006 година научих, че ще се прави анимационен филм по първата книга на прочутата поредица на Вайс и Хикман, леко се разстроих, защото все се надявах да направят пълнометражен филм на нивото на Властелина. Литературният материал бе в изобилие, изборът на сюжети – огромен, фенската маса – още повече... всичко, което се иска за направата на добро фентъзи, бе на лице. Виждайки анимацията, се чудя с какъв ум продуцентите са дали на Джордж Стрейтън (сценарист) – безизвестен със сценариите си за отделни серии на „Зина – принцесата-воин”, „Клеопатра 2525” и „Приключенията на Херкулес”, и Уил Мейно (режисьор) – двайсетина епизода към десетина анимационни сериала, да се гаврят с книгите от нашето детство. Анимацията е меко казано отвратителна. Един съвременен пълнометражен анимационен филм не бива, не може да изглежда по този начин. Никакви полутонове, детайли и други глезотийки за зрителя.
Лицата са квадратно волеви, мимиките – примитивни, движенията – неубедителни, камерата – не особено приятна за окото. Да не говорим за абсолютно идентичните повторения на епизодите с изкачването на гоблините по стълбата на „Последния дом”. Художниците явно ги е домързяло да изрисуват цялата дистанция и просто са повторили един и същ епизод два пъти. Мъка. Почти всички мъжки персонажи (без Таселхоф и Флинт) са като близнаци и само цветът и определеният тип растителност на главата и лицето спомагат да ти разпознаваме. При дамите нещата са малко по-добре, но пак на телевизионно-сериално ниво (вижте една серия на „Спайдърмен” и ще разберете мисълта ми). Горкият еднорог бе така оплетен с лиани, че едва виждаше. Някъде бях чела, че в момента триизмерната анимация струва по-евтино от класическата двукамерна. Но и да не е така, удивление предизвиква факта на съвместяването, чисто физически, на двата вида анимация във филма – все едно попадаш в страната на бездарните чудеса с триизмерни дракони и плоски като карти за игра останали персонажи.
http://www.imdb.com/title/tt0825245/
|
Безспорно ще се намерят фенове на вселената на „Хрониките на Драконовото копие”, които в радостта си от екранизирането на любимата им книга ще пренебрегнат всичките дефекти на филма, но аз си запазвам правото да твърдя, че тази анимация е куца. 
Сюжетът – по книгата и не съвсем. Мейно някак си се изхитрява почти дословно да следва литературния оригинал, а да затрие изцяло духа и смисъла му. Пълнокръвните герои от книгата тук са по-плоски от рисуваните си образи. Всеки може да се определи с по една дума, но тя важи и за целия филм. Незапомнящ се, да не кажа дразнещ. Искрено се надявам филмът да няма никакъв успех и правата да се върнат у авторите, които да открият режисьор със сърце и желание да направи филма, който ще пълни киносалоните с години.