Този месец на български излезе дългоочакваната втора книга от поредицата „Сарантийска мозайка”. Ненапразно наричат Гай Гавриел Кай „майстор” – този роман за пореден път ме убеди, че умението му да разказва съвсем не е преувеличено.
Началото на дилогията – „Пътуване към Сарантион”, беше преди всичко създаване на фона – въвеждане в имперския град през очите на Гай Крисп, запознаване с основните участници в голямата игра за власт. В „Бог на императори” интригите, зародили се в първия том от поредицата, се заплитат в няколко сюжетни връзки и в една мащабна картина на политика, омраза и любов.
Три жени ще променят съдбата на майстора на мозайки Криспин... И тази на света. Властната и студена Стилиана Далейна, бившата танцьорка и настояща императрица Аликсана и кралицата в изгнание Гизел – всяка намира място в сърцето му и всяка го включва в плановете си. А той ще трябва да слезе от скелето си на наблюдател и да вземе участие в трагичните събития, които се развиват около него.
Това, което ме удиви и възхити в книгата, бе фактът, че периодът от време, който разглежда в три четвърти от обема си, е едно съдбоносно денонощие. Не се подвеждайте обаче, че става дума за безкрайно разтеглени описания и размишления. Кай рисува множество събития, развиващи се на различни места в Сарантион и случващи се на различни герои – не само на познатите ни от първата книга, но и на нови лица. Темпото, с което се развиват сюжетните нишки, остава напрегнато до почти самия финал, а гледната точка се променя, за да позволи на читателя да стане съпричастен към съдбата на персонажите.
Сравнена с първия том от дилогията, „Бог на императори” съдържа по-малко фентъзи елементи, но пък много повече събития – преди всичко дворцови интриги. Част от героите, за които писателят беше отделил време в „Пътуване към Сарантион”, не са толкова важни за сюжета, други обаче се появяват на сцената. Увлекателният стил на Кай и подробното му изследване върху живота на Юстиниан I са гаранция за създаването на тази чудесна алтернативна история, макар и със силно отдалечен от реалните събития край.
Краят е и единственото, което ме разочарова в „Бог на императори”, но не поради разминаването си с познатата ни история. Втората половина от епилога ми се стори изкуствено добавена по настояване на редактора за своеобразен хепи енд. Не мисля, че трябваше по този начин да приключи тази иначе великолепна книга – краят не беше нито логически обоснован от събитията (макар и да не е невъзможен), нито пък съвместим като усещане с целия роман. Едно от нещата, които ме възхищават в стила на Гай Гавриел Кай, е способността му да се дистанцира от положителните герои и да води повествованието по логически издържан начин и преди всичко – реалистично и безпристрастно. „Бог на императори” носи усещане за тъга, за край на една епоха, за неизпълнени желания и планове. Поне до епилога, в който почти изкуствено се натриса щастливата развръзка на една от сюжетните нишки. На мен поне много повече щеше да ми хареса един отворен край.
При все това препоръчвам „Бог на императори”, не само като продължение на „Пътуване към Сарантион”, но и като великолепен образец на майсторски създаден свят, населен с жизнени герои, представени с прекрасния стил на Гай Гавриел Кай.
Откъс от българското издание на "Бог на императори", предоставен с любезното съдействие на ИК "Бард" можете да прочетете ТУК.
“Приказките са най-важното нещо на света. Без приказките не бихме могли да бъдем хора” („Stories are the most important thing in the world. Without stories, we wouldn't be human beings at all.”)
Филип Пулман е роден на 19.10.1946 година в Norwich, Великобритания. Баща му (а след това и вторият съпруг на майка му) са летци в кралските военновъздушни сили и служат в най-различни екзотични кътчета на света. От ранно детство въображението на малкия Филип се развихря около безбройните пътешествия на семейството. Началото на петдесетте прекарват в южна Африка (най-вече Зимбабве) и Австралия, където за пръв път открива пълния с чудеса свят на комиксите и се влюбва в него, особено в Superman и Batman...
Приятна изненада на Панаира на книгата бе новият сборник с разкази, публикуван от „Инфодар”. Това издателство все повече печели уважението ми заради това, че предлага на българския читател не само фантастични произведения, предназначени за различни възрастови групи, но и рискува, публикувайки неизвестни у нас писатели. Същевременно, книжните тела са с качествено полиграфско оформление и създават усещане за леко позабравен офсетов лукс.
Антологията, която ни предлага този път издателството, е „Омагьосано време” със съставител Волфганг Холбайн. Той е един от най-продаваните немски писатели в световен мащаб и под негово покровителство редица от по-младите му колеги са пробили на немския и англоезичен пазар...
Странно защо Пулман си е мислил, че ще му бъде трудно да намери читатели точно за тази история, та тя е безспорният му и най-награждаван световен бестселър. Малката Лира, сираче с благороден произход, е отглеждана в оксфордския колеж „Джордан”. Животът й е низ от пакости и малки детски войни, до момента, в който поредната пакост не го преобръща завинаги. В случая „любопитството убива котката” важи с пълна сила за нашата героиня. Търсенето на изчезнал приятел довежда Лира и нейният демон Пантелеймон в далечния Север, където господстват говорящите бронирани мечки, а в мразовитото небе летят вещици от различни кланове. Където учените провеждат експерименти, за които е страшно дори да се мисли. На Лира е писано не само да победи великото зло, но и да открие източника му...
След „Землемория” и „Лявата ръка на мрака” "Бард" правят коледен подарък на почитателите на една от най-титулуваните писателки в областта на фантастичното Урсула Ле Гуин с издаването в едно книжно тяло на двете й последни книги – „Дарби” (Gifts) и „Гласове” (Voices), написани съответно през 2004 и 2006 година. „Дарби” е носител на Literary Awardза 2005 г. в категорията „детска литература” и на второ място в категория Best Young Adult Book на Locus за същата година (където бе изпреварена само от A Hat Full of Sky на Тери Пратчет)...
Както самият автор е отбелязал, книгата представлява “урбанистичен фентъзи екшън с холивудски романтични елементи”. Това произведение съвсем естествено може да бъде наречено “Дон Кихот” на фентъзито, защото също както “Дон Кихот” е пародия на бълваните с купища рицарски романи, така и “Раиа” пародира купищата фентъзи, които ни заливат. Авторът дори стига дотам, че на някои места (повечето, ако трябва да бъдем съвсем точни) директно се гаври с клишетата във фентъзито. Изразяването на добрите герои със статистиката или предсказването на края на битката според очакванията на главната героиня е най-малкото, което можете да очаквате. Това е може би българското фентъзи, което най-много се доближава до Пратчет...
При все това препоръчвам „Бог на императори”, не само като продължение на „Пътуване към Сарантион”, но и като великолепен образец на майсторски създаден свят, населен с жизнени герои, представени с прекрасния стил на Гай Гавриел Кай. 
