Първа част
Агент

„В служба на Цезар всичко е законно”
Пиер Корней, „Смъртта на Помпей”

Високо над града се рееше птица.

Очите й издириха и заследиха една фигура сред тълпата по кейовете, един-единствен мъж сред кипналата човешка гмеж, запълнила пристанището през най-оживената част на деня. Порт Ролдем, пристанището на столицата на островното кралство със същото име, беше едно от най-оживените в Морето на кралствата или Кралско море, както го наричаха някои. Всеки ден тук пристигаха заминаваха търговски стоки и пътници от империята на Велики Кеш, Островното кралство и още няколко по-малки държави.

Мъжът под наблюдение носеше пътно облекло на благородник, дрехи от груба тъкан, лесни за почистване, които му позволяваха да се чувства удобно при всякакъв климат. За връхна дреха беше избрал куртка, скроена да се носи на лявото рамо, за да не затруднява дясната ръка при боравене със сабята. На главата си имаше черна барета, украсена със сребърна игла и сиво перо, а краката му бяха обути в здрави ботуши. Багажът му бе разтоварен и щяха да го занесат на посочения адрес. Пътуваше без слуга, което, макар и необичайно, не беше чак нечувано. Не всички благородници бяха богати.

Мъжът спря за миг, та очите му да попият гледката. Около него щъкаха хора: носачи, моряци, хамали, колари. Фургони, натоварени толкова тежко, че колелетата им изглеждаха готови да се пръснат, се тътреха бавно покрай него към града или към баржите, които щяха да прехвърлят товара на закотвените в залива кораби. По всякакви мерки Ролдем беше оживено пристанище. Тук не само пристигаха стоки, но и се прехвърляха за превоз по други места, тъй като Ролдем бе търговската столица на Морето на кралствата.

Накъдето и да обърнеше очи, младият мъж, виждаше кипяща търговска дейност. Едни се пазаряха за цената на стоки, предназначени за продан по далечни пазари, други договаряха цената за разтоварване или осигуровки срещу пирати или щети по море. Трети, агенти на търговски концерни, следяха жадно за всякакъв знак, който можеше да се окаже изгоден за благодетелите им, седящи из кафенетата от далечния Крондор до близката палата „Търговски обмен” само на една улица от мястото, където стоеше сега младият мъж. Щяха да разпращат момчета с бележки и момчетата щяха да изтичат при тези мъже, които очакваха вести за пристигнала стока, мъже, които се опитваха да доловят промяна на някой далечен пазар, преди да купят или да продадат.

Младежът закрачи отново, като избегна банда улични хлапета, втурнали се нанякъде с обичайната хлапашка решимост. С усилие се сдържа да не потупа кесията си, защото знаеше, че още си е там, където трябваше да е, но пък винаги имаше вероятност момчетата да са пратени от крадци да надушат някоя тлъста кесия, заслужаваща да се обере. Очите му зашариха нащрек, готови да засекат възможна заплаха. Видя само пекари и улични продавачи, пътници и двама градски стражи. Само това, което бе очаквал да види сред пристанищната тълпа на Ролдем.

Загледана отгоре, реещата се птица видя, че сред гъстата навалица се движи друг мъж - в успоредна посока и със същата скорост като младия благородник.

Птицата закръжи и видя втория мъж, висок и чернокос, движеше се като хищник, не изпускаше от погледа си другия, но се прикриваше зад минувачите; провираше се през тълпата без усилие, без да изостава, но и без да се доближава толкова, че да го разкрият.

Младият благородник беше светлокож, но загорял от слънцето, сините му очи примижаваха към предобедния слънчев блясък. В Ролдем цареше късно лято и сутрешните мъгли бяха избягали, прогонени от жаркото предобедно слънце, за да отстъпят на ярко синьо небе и на жегата, поносима все пак при лекия полъх откъм морето. Докато вървеше бавно нагоре по хълма от пристанището, благородникът си свирукаше някаква мелодия и търсеше с очи старата си квартира, тристайното жилище над дома на лихваря. Знаеше, че го следят, защото бе един от най-добрите ловци на света.

Нокът на сребърния ястреб, последният оросиния, слуга на Конклава на сенките, се беше завърнал в Ролдем. Тук той беше Талвин Хокинс – далечен братовчед на лорд Селджън Хокинс, барон от принцовия двор в Крондор. Титлата му беше скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк – имения, не произвеждащи почти никакъв приход – и беше васал на барона на Илит; бивш рицар-лейтенант под командата на херцога на Ябон, Тал Хокинс беше младеж с приличен сан и нищожно богатство.

Почти две години Хокинс бе отсъствал от сцената на своя най-значителен обществен триумф, спечелването на турнира в Двора на майсторите, с което си бе извоювал титлата на най-велик фехтовач на света. С неприсъщ за младостта си цинизъм той се стараеше да държи илюзията за превъзходство в перспектива – беше се доказал като най-добрия сред няколкото стотин участници, дошли за състезанието в Ролдем, ала съвсем не беше убеден, че е най-добрият на света. Не хранеше никакво съмнение, че все ще се намери някой войник на далечно бойно поле или наемник на конен патрул някъде, който би могъл да го накълца за стръв за риба. Но за щастие такива хора не бяха дошли на турнира.

За един кратък миг Тал се зачуди дали съдбата ще му позволи да се върне в Ролдем след три години, за да защити шампионската си титла. Беше само на двадесет и три, тъй че само някакви особени обстоятелства можеха да му попречат да се яви на състезанието. Надяваше се все пак турнирът да е по-малко драматичен от последния. Двама души бяха загинали от сабята му в двубоите – много рядък изход, обикновено достоен за съжаление. При все това Тал не бе изпитал никакво съжаление, тъй като единия от загиналите бе виновен за унищожението на народа му, а другият беше професионален убиец, пратен да му отнеме живота. Спомените за тези двамата насочиха мисълта му към сегашния му преследвач. Той също се беше качил в Саладор, но бе успял да избегне прекия контакт с него на борда на малкия кораб, въпреки че бяха прекарали в открито море почти две седмици.

Птицата в небето направи кръг, след това се понесе нагоре, изплющя с криле, изпънала надолу ноктестите си крака и разперила опашка на ветрило, готова сякаш да връхлети върху плячка. И извести присъствието си с характерния си крясък.

Чул познатия писък, Нокът погледна нагоре и се поколеба за миг, защото птицата бе сребърен ястреб. Беше неговият духовен наставник. Тъкмо ястребът му бе дал прословутия остър взор. За миг Нокът се представи, че вижда очите на ястреба и чува поздрава му. След това птицата направи последен кръг и отлетя.

– Видяхте ли? – попита един носач наблизо. – Изобщо не бях виждал птица да прави това.

– Просто ястреб – сви рамене Тал.

– Не съм виждал ястреб с такъв цвят, най-малкото тук – отвърна носачът и хвърли поглед натам, където допреди малко кръжеше птицата, а после отново помъкна товара си. Тал кимна зад гърба му и отново се вля в тълпата. Сребърният ястреб обитаваше родната му земя далече отвъд огромното Море на кралствата и доколко той знаеше, не се срещаше в Ролдем. Изпита безпокойство, този път много по-силно, отколкото заради присъствието на преследващия го от Саладор непознат. Толкова от дълго се бе потопил в ролята на Тал Хокинс, че бе забравил истинската си самоличност. Навярно птицата бе предупреждение.

Бързо отхвърли тази тревожна мисъл – появата на птицата можеше да е само най-обикновено съвпадение. Макар и все още оросин по душа, Тал бе принуден да изостави обичаите и вярванията на своя народ. Все още пазеше сърцевината си – Нокът на сребърния ястреб – момче, изковано в пещта на родната си история и култура. Но след това съдбата и учението на чуждоземци го бяха изваяли и оформили така, че понякога оросинското момче изглеждаше само много далечен и смътен спомен.

Тал вървеше бавно. Пъстри дюкяни започнаха да излагат на показ модни стоки, щом навлезе в по-заможната част на града. Стараеше се да живее на подходящото ниво, за да убеди всички, че е благородник със скромни средства. Беше достатъчно чаровен и достатъчно успял като шампион на Двора на майсторите, за да си осигури покани, каквито можеше да предложи най-отбраното ролдемско общество, ала все още му предстоеше да устрои своя галаприем.

Стигна до дома на лихваря и си помисли кисело, би могъл да събере неколцина приятели в скромната си квартира, но не и всички, към които имаше социален дълг. Почука и влезе.

В кабинета на Костас Зенваноус имаше само малък тезгях, с малко пространство пред него, където да застане човек. Хитроумно устройство на панти позволяваше тезгяхът вечер да се вдига. На три стъпки зад тезгяха мънистена завеса разделяше помещението. Тал знаеше, че зад завесата се намира дневната на семейството на Зенваноус. Зад нея бяха кухнята, спалните и изходът към задния двор.

Появи се хубаво момиче и лицето му грейна в усмивка.

– Скуайър! Колко чудесно, че ви виждам отново!

Света Зенваноус беше чаровно седемнайсетгодишно момиче, когато Тал я видя за последен път. Двете изтекли години бяха превърнали миловидното девойче в разцъфтяла красавица. Имаше бяла като лилия кожа с лека розовина по високите скули и очи с цвят на метличина, всичко това – увенчано с толкова черна коса, че блестеше в синьо, щом я погалеха слънчевите лъчи. Слабичкото й преди тяло също беше съзряло, забеляза Тал, докато отвръщаше на усмивката й.

– Милейди – поздрави я с лек поклон.

Тя се изчерви както винаги, щом се озовеше в компанията на прочутия Тал Хокинс. Тал поддържаше флирта до минимум, само колкото да достави радост на момичето, но не и да си докара сериозни проблеми, особено бащата. Бащата не представляваше пряка заплаха, но разполагаше с пари, а с пари можеше да се купят много заплахи. Само след миг се появи и той, и Тал както винаги се зачуди как е могъл да създаде толкова хубаво момиче като Света. Костас беше толкова мършав, че изглеждаше почти болнав, макар Тал да знаеше, че това е подвеждащо: Костас беше жизнен и пъргав. Освен това имаше остро око и владееше вещо работата си.

Сега пристъпи бързо между дъщеря си и наемателя и се усмихна.

– Добре дошли, скуайър. Стаите ви са подготвени, както помолихте, и вярвам, че всичко е наред.

– Благодаря ви – отвърна с усмивка Тал. – Моят човек появи ли се?

– Мисля, че да, освен ако горе не се е качил някой натрапник, та да тропа цял ден вчера и тази сутрин. Предполагам все пак, че е Паско; размества мебелите да избърше прахта и да почисти.

Тал кимна.

– А в сметките си редовен ли съм?

Като по магия, лихварят извади отнякъде тефтер и го отвори, кокалестият му пръст пробяга по страницата. Кимна, изсумтя едно „аха” и отвърна:

– Определено са в ред. Наемът ви е предплатен за следващите три месеца.

Тал беше напуснал островната страна преди близо две години и бе депозирал сума в злато, та лихварят да пази квартирата му в случай, че се върне. Преценил бе, че ако не се върне до две години, ще е мъртъв. Тогава Костас щеше да е в правото си да даде стаите на някой друг.

– Добре. Тогава ще ви оставя да си вършите работата и ще се кача да си почина. Очаквам да се позадържа тук, тъй че в края на трите месеца ми напомнете и ще оставя в аванс още пари.

– Чудесно, скуайър.

Света примига с изящните си дълги клепачи.

– Хубаво е, че се връщате у дома, скуайър.

Тал отвърна на явния флирт с лек поклон и усмивка, едва сдържа внезапния пристъп на смях. Стаите горе бяха толкова негов дом, колкото кралският палат. Свой дом той нямаше. Нямаше поне откакто херцогът на Оласко бе изпратил наемници да унищожат земята на оросините. Доколкото можеше да прецени, беше последният жив представител на своя народ.

Тал излезе, огледа бързо улицата и се увери, че мъжът, който го преследваше от кораба, не се мярка наоколо, качи се по стълбите и спря пред вратата на квартирата си. Не беше заключено. Той влезе вътре и завари навъсен мъж с провиснали мустаци и големи кафяви очи.

– Господарю! Ето ви и вас най-после! – каза Паско. – Не трябваше ли да пристигнете с утринния прилив?

– Трябваше – отвърна Тал и връчи на слугата си куртката и пътната си торба. – Но както става често с подобни неща, редът на приставането бе продиктуван от фактори, за които не съм в течение.

– С други думи, капитанът не е подкупил началника на пристанището достатъчно, за да ви пусне по-рано.

– Най-вероятно. – Тал седна на един диван. – Тъй че очаквай багажа да пристигне по-късно.
Паско кимна.

– Стаите са безопасни, господарю.

Дори насаме Паско спазваше формалните отношения помежду им – той беше слугата, а Тал господарят, въпреки че беше един от учителите на Тал през годините.

– Добре.

Тал знаеше какво означава това. Паско бе поставил всевъзможни прегради против магическо наблюдение с кристално кълбо, а също тъй бе огледал помещенията и срещу по-обичайни средства за наблюдаване. Вероятността враговете им да знаят, че Тал е агент на Конклава на сенките, бе нищожна, но не и напълно изключена. А и враговете им разполагаха с достатъчно средства, за да не отстъпват на Конклава.

След победата над Гарвана и неговите наемници, когато бе отмъстил за избиването на своите съплеменници, Тал бе живял на Острова на чародея. Възстановяваше се от раните си – както физически, така и душевни – учеше още за политиката на Източните кралства и просто си отдъхваше. Обучението му бе продължило в различни области, защото Пъг и жена му, Миранда, го въвеждаха в сфери на магията, които можеше да го засягат. Исаланецът Накор, самозваният комарджия, който представляваше нещо много повече от това, го беше обучил на онова, което можеше да се назове само „ловкост на ръцете”: как да мами на карти и да засича хитростите на други, как да отключва ключалки и да пребърква джобове, и на други разни нечестиви умения. Ходеше и на лов със стария си приятел Калеб. Преживял беше най-хубавото време от живота си след унищожаването на оросините.

През този период му бяха позволили да надзърне в някои деяния на Конклава на равнище, което далеч надхвърляше положението му. Така беше добил чувството, че Конклавът разполага със стотици агенти, може би с хиляди, или поне има връзки с хиляди личности с добре уредено положение. Знаеше, че влиянията на организацията достигат до самото ядро на империята Велики Кеш и отвъд морето, до земите на Новиндус, както и през разлома, чак до родния свят на цураните Келеуан. Усещаше, че разполагат с огромно богатство, защото каквото и да им потрябваше, се появяваше по някакъв начин. Сигурен беше, че фалшивият документ за благородническото му потекло се е появил с цената на цяло състояние, тъй като в кралските архиви на Риланон имаше „оригинали”. Според Накор дори неговият „далечен братовчед” лорд Селжан Хокинс се беше зарадвал, че е открил свой отдавна изгубен родственик, победил в Двора на майсторите. Тал все пак не беше намерил достатъчно кураж да посети столицата на Островното кралство. Старият барон можеше и да е повярвал, че някой негов далечен братовчед е баща на младеж, притежаващ известен талант със сабята, но възможността да се окаже не толкова убедителен в дребни разговори за това или онова във фамилията правеше едно такова гостуване прекалено рисковано.

Все пак беше успокояващо да знае, че тези ресурси са на разположение в случай, че му потрябват. Защото бе готов да се хвърли в най-трудната и опасна част от своята лична мисия да отмъсти за своя народ: трябваше да открие начин да убие херцог Каспар Оласко, човека, който в най-висша степен беше виновен за унищожението на оросините. А според много източници херцог Каспар беше най-опасният човек на света.

– Какви са новините? – попита Паско.

– Нищо ново всъщност. Според съобщения от север Оласко отново създава неприятности в Граничните земи и може би отново се опитва да изолира ородоните. Те продължават да пращат патрули в бившето ми отечество, за да откажат всеки, който си помисли да сложи ръка на земите на оросините. – После попита: – А в Ролдем какви са новините?

– Обичайните дворцови интриги, господарю, много клюки за тази или онази дама или лорд и любовните им афери. Накратко, след като няма нищо сериозно за коментиране, благородниците и заможното простолюдие наблягат на клюките.

– Да се ограничим до важните неща. Някакви признаци за агенти на Оласко тук в Ролдем?

– Винаги. Но нищо извън обичайното. Или поне нищо, което може да ни се стори необичайно. Гради си съюзите, стреми се да прави услуги в замяна на социални задължения, раздава щедро заеми и си печели благоразположението на други.

Тал помълча дълго. После попита:

– С каква цел?

– Моля?

Тал се наведе, опрял лакти на коленете си.

– Той е най-властният човек в Източните кралства. Има кръвни връзки с трона на Ролдем. Той е… колко? Шестият поред кандидат за наследството?

– Седмият - отвърна Паско.

– Защо тогава му е нужно да си печели благоразположението на ролдемското благородничество?

– Хм, да.

– Не му се налага – каза Тал. – Което означава, че все пак го иска. Но защо?

– Лорд Оласко е човек с много козове в ръкава, господарю. Може би има интереси тук, в Ролдем, които може да изискват вот в Камарата на лордовете?

– Би могло. Те ратифицират мирни договори, сключени от Короната, и утвърждават наследството. Какво друго правят?

– Почти нищо. Освен да спорят за данъци и земя. – Паско кимна. – Предвид това, че Ролдем е остров, господарю, земята е от огромна важност. – Ухили се. – Докато някой не открие как да прави пръст.

Тал отвърна с усмивка:

– Сигурен съм, че познаваме неколцина магьосници, които биха могли да увеличат размерите на острова, ако решат, че е нужно.

– Какво правим тогава в Ролдем, господарю?

Тал се отпусна в дивана и въздъхна.

– Играем ролята на отегчен благородник, който търси по-добро положение в живота. Накратко, трябва да убедим Каспар Оласко, че съм готов да поема служба при него, като предизвикаме тук бъркотия, от която може да ме измъкне само той.

– Например?

– Дуел с кралска особа изглежда добър избор.

– Какво? Ще ударите шамар на принц Констънтайн и ще предизвикате дуел? Момчето е едва петнайсетгодишно!

– Мислех си за братовчеда му, принц Матю.

Паско кимна. Матю беше братовчед на краля. Смятаха го за „трудния” член на кралската фамилия. По-арогантен, придирчив и високомерен от всеки друг член на кралската фамилия, освен това той беше женкар, пияница и измамник в хазарта. Според слуховете кралят лично го беше измъквал под гаранция от много трудни ситуации и при много поводи.

– Добър избор. Убивате го и кралят лично ще ви благодари… докато палачът ви отсича главата.

– Не мислех да го убивам, само… да предизвикам достатъчно шумотевица, та кралят да е недоволен, че съм се задържал в страната му.

– Ще се наложи да го убиете – каза сухо Паско. – Като шампион на Двора на майсторите бихте могли например да спите с кралицата и кралят ще го подмине като хлапашка лудория. Защо трябва да си правите целия този труд? Оласко ви предложи пост още когато спечелихте турнира.

– Защото искам да изглеждам като човек, приел службата с неохота. Ако бях приел предложението му веднага след турнира преди две години, щях да съм обект на строго наблюдение. Ако се появя днес изведнъж, за да приема поста, ще съм подложен на още по-грижливо наблюдение. Но ако просто бъда принуден от обстоятелствата да потърся закрилата му, мотивите ми са ясни. Поне така се надявам. На Острова на чародея бях… подготвен да изтърпя много сериозни проучвания.

Паско кимна. Разбираше какво му се казва. Тал бе подготвен от Пъг и други магьосници да се справи с всякаква магия, която би могла да разкрие истинската му преданост.

– Но обстоятелствата, продиктували търсенето ми на служба при Каспар, също трябва да изглеждат достоверни. Да му дължа живота си ми се струва очевиден мотив.

– Стига да ви опази от дръвника на палача. – Паско се почеса по врата. – Винаги съм смятал обезглавяването за варварско. Кралството например си беси престъпниците. Кратко пропадане и… - Щракна с пръсти. – Вратът е прекършен, и край. Няма цапане, няма главоболия. Във Велики Кеш, както са ми разправяли, имат най-различни варианти на екзекуция, според мястото и характера на престъплението: обезглавяване, изгаряне на клада, заравяне до шията в мравуняк, удавяне, одиране на кожата, разкъсване от камили, заравяне жив, хвърляне…

– Какво! Какво хвърляне?

– Хвърляне от много високо върху скалите долу. Лично любимата ми екзекуция е кастрация и хвърляне на крокодилите в Овернската дълбина, след като първо си видял как ти изяждат мъжеството.

Тал стана.

– Казвал ли съм ти, че имаш доста патологичен уклон? Вместо да разсъждавам над възможната си кончина, ще вложа енергията си в това да остана жив.

– Ами да предложа нещо по-практично тогава?

Тал кимна.

– Макар да подозирам, че херцог Каспар би се намесил във ваша полза при подобно обстоятелство… унизяването на принц Матю имам предвид, не онова с храненето на крокодилите…

Тал се усмихна.

– … няма ли да му е трудно да го направи от отвъд морето?

Усмивката на Тал се разшири.

– Накор получи сведения от север точно когато тръгвах от Саладор. Херцог Каспар пристига тук след седмица на държавна визита.

Паско сви рамене.

– Заради какво?

– Малко подкрепа за далечния си братовчед, предполагам, преди да направи нещо, което би могло да предизвика неприязънта на краля.

– Например?

– Представа нямаме, но в Севера нещата непрекъснато се мътят и Каспар трябва само да подбутне по някоя главня тук-там, та котелът да кипне другаде. Това е едно от многото неща, които ми се ще да разкрия.

Паско кимна.

– Да ви приготвя ли баня?

– Мисля да се поразходя до Ремарга и да се поотпусна там на масаж и вана. Донеси подходящо облекло за вечер из града.

– Къде ще вечеряте, господарю?

– Не знам. В някое заведение.

– „При Доусън”? Бившият хан вече е прочуто заведение за благородниците и богатите, нароило е още поне десетина подражатели. „Вечеря навън” се е превърнало в любимо удоволствие за столичните персони.

– Може би онова, новото заведение, „Метропол”. Казаха ми, че било място, което си заслужава да се види.

– Частен клуб е, господарю.

– Тогава ми осигури покана, докато се къпя, Паско.

– Паско отвърна с кисела физиономия:

– Ще видя какво мога да направя.

– Трябва да ме видят публично, за да тръгне мълвата, че съм се върнал в града, но тази нощ трябва да съм сам, когато приключа с вечерята, и да се върна в квартирата си.

– Защо, господарю?

– За да мога да разбера кой ме следи, откакто напуснах Саладор, и какво е наумил.

– Шпионин ли?

Тал разкърши рамене и се прозя.

– Убиец вероятно.

– Започва се значи – въздъхна Паско.

Тал кимна и тръгна към вратата.

– Да. Започва се.

*****

Градът бе загърнат в мъгла. Надвиснала беше толкова гъста, че бе невъзможно да се вижда на повече от три стъпки. Ярко светещите улични лампи в търговския квартал се бяха смалили до смътни жълти петънца и дори светлината от фенерите тук - там при входовете на хановете се бе превърнала в мъждиви жълтеникави локви. Имаше и места без никаква видима светлина и там сетивата се объркваха, разстоянията губеха смисъл, цялата вселена се сливаше в размътена сивота.

Звуците дори бяха приглушени. От кръчмите долиташе само смътно мърморене на гласове вместо обичайната шумна какаофония. Стъпките звучаха като тихо стържене на пети по спечена кал вместо скърцането на кожен ботуш по каменна настилка.

Въпреки това Тал Хокинс знаеше, че го дебнат. Разбрал го беше още в мига, в който напусна дома на лейди Гаворкин. Беше се задържал на вечеря в „Метропол” – на Паско му бе отнело само няколко минути, за да спечели покана от името на собственика на заведението шампионът на Двора на майсторите да вечеря като негов гост – и Тал си беше тръгнал оттам като редовен член на клуба. Остана впечатлен от атмосферата и обслужването. Храната обаче се оказа просто приемлива и той си помисли да поговори с главния готвач, но пък разбираше, че тази работа с клуба може да се окаже полезно начинание.

Ролдем живееше от търговия повече от всяка друга държава на изток и този нов клуб беше място, където благородници и богати хора от класата на простолюдието можеха да се събират и да общуват в безгрижна, отпускаща среда така, както не бе възможно другаде из града. Тал подозираше, че с годините тук ще се губят състояния и ще се печелят титли, ще се уговарят бракове и ще възникват съюзи – точно тук, в тихия интериор на „Метропол”. Още преди да приключи с вечерята си му връчиха бележка от лейди Гаворкин и Тал прецени, че вероятно ще се натъкне на преследвача си или на път към градската й къща, или на връщане към квартирата си. Преследвачът му обаче не му досади и той си прекара два приятни часа. Първо го сгълчаха заради дългото му отсъствие, но после лейди Гаворкин пламенно му прости.

Дамата бе овдовяла наскоро, съпругът й бе загинал при набег срещу сересийски пирати, действащи от един малък изолиран залив край Кеш. Вярната му служба на Ролдемската корона бе спечелила на лейди Гаворкин много съчувствие, известни гаранции за скромна пенсия в добавка към обилните й приходи от имения и дивиденти, както и апетит за нов съпруг веднага щом се спазеше полагащият се срок на траур. Беше бездетна и именията й бяха подложени на риск в случай, че Короната реши, че друг благородник ще ги ръководи по-добре. От кралска гледна точка, щеше да е идеално, ако лейди Гаворкин, графиня на Дравинко, се омъжеше за някой благородник, радващ се на благоразположението на Короната, за да се вържат добре двата края.

Тал съзнаваше, че скоро ще се наложи да прекъсне всякакви контакти с лейди Гаворкин, тъй като изобщо нямаше да издържи на грижливото проучване, прилагано спрямо женещите се в ролдемското благородно съсловие. Син на дребен скуайър от някакво поселище край далечен град в Кралството, който е социално приемлив като придружител на галавечери и празненства, беше едно, но женен за вдовицата на наскоро загинал военен герой – съвсем друго. Освен това обвързването с която и да било, дори толкова привлекателна като лейди Маргарет Гаворкин, не го привличаше особено въпреки внушителното й богатство, имотите и пламенната й страст в леглото.

Докато вървеше Тал се остави на старите си ловни инстинкти. Преди години бе научил, че един голям град не е с нищо по-различен от гъст лес и че уменията, които бе усвоил като дете сред планините далече на север, отвъд морето, могат да го опазят жив във всеки град. Всяко място си имаше свой ритъм и скорост, своето усещане за динамика, и приспособеше ли се човек добре в тази среда, заплахите и възможностите за лов се разпознаваха точно толкова лесно, колкото и в дивите лесове.

Преследвачът му отчаяно се стараеше да се държи на подходящото разстояние и щеше да остане незабелязан от всеки друг, не толкова добре привикнал с околната среда като Тал. Този район на града му бе познат толкова добре, колкото на всеки роден тук, и той знаеше, че може да се отърве от „опашката” си, когато реши. Но все пак изпитваше любопитство кой го преследва, и по-важното – защо.

Престори се, че се препъва, само колкото да наруши ритъма на вървежа си, та преследвачът да разкрие местонахождението си, след което продължи. Зави надясно и се шмугна в арката на входа на едно шивашко ателие, което често бе посещавал. Не посегна за сабята, а ловко извади кама от колана си и зачака. Точно в очаквания миг мъжът по петите му зави на ъгъла и се озова пред него.

Тал го сграбчи за дясното рамо, натисна надолу, изви ръката и я издърпа. Непознатият опита да реагира, но Тал беше по-бърз. Преследвачът направи точно каквото бе предвидил: поколеба се за миг, след което инстинктивно се дръпна. Тал се възползва от инерцията му и го завъртя. И преследвачът се озова притиснат във вратата, с камата на Тал на гърлото му.

– Защо ме следиш? – изсъска Тал в ухото му тихо, за да не разбуди спящите над ателието.

Мъжът се оказа бърз - ръцете му посегнаха към камата още преди да бъде изречена последната сричка. Освен това не беше глупак, защото осъзна, че е в безнадеждно положение, миг преди Нокът да бъде принуден да забие острието в гърлото му. Вдигна бавно ръце да покаже, че са празни, и отвърна шепнешком:

– Ваше великолепие! Не ви мисля злото! Сабята и камата ми още са на колана! – Говореше езика на Островното кралство.

– Кой си ти?

– Петро Амафи.

– Амафи? Квеганско име. Но говориш езика на Островите.

– Пребивавам в Саладор вече от много години и да ви кажа честно, не владея добре ролдемски, затова прибягвам до Кралската реч.

– Защо ме следиш, Амафи? – повтори Тал.

– Наемен убиец съм по занаят. Платено ми е, за да ви убия.

Тал леко отстъпи все пак задържай ножа на гърлото му, - за да може да го огледа.

Петро Амафи бе по-нисък от неговите близо метър и деветдесет, с широки рамене и издути гърди. Облеклото му го отличаваше като чужденец: носеше странно дълга туника, стегната на кръста с черен кожен колан, и вместо дългите панталони с широко дъно, предпочитани от мъжете с усет към ролдемската мода този сезон, беше с гамаши и леки обуща. Имаше мустаци и бакенбарди и носеше плъстена барета с катарама и перо на лявата страна. Лицето му беше тясно, с дълбоко хлътнали очи, издаващи повече злоба, отколкото лисичия му вид.

– Не ми мислиш злото, но си убиец, комуто са платили, за да ме убие. Доста противоречиво, не си ли съгласен? – отбеляза Тал.

– Нищо не печеля, ако скрия истината, ваше великолепие. Невежеството ви пази живота ми. Ако ме убиете, ще се чудите кой ме е наел.

Тал се засмя.

– Вярно е. Значи сме в импас, защото ако ми кажеш, ще трябва да те убия. Тъй че в твоя изгода е да не ми кажеш. Но не мога да изкарам остатъка от живота си в чакане да ми издадеш кой те е пратил, тъй че не печеля нищо, ако те държа жив.

– Чакайте! – каза Амафи и вдигна умолително ръка. – Не съм тук, за да ви убия. Наеха ме за това, но ви наблюдавам почти от седмица, преди да напуснете Саладор, и искам да се спазарим.

– За живота ти?

– Нещо повече, ваше великолепие. Позволете ми да ви служа.

– Искаш да те наема на служба? – възкликна невярващо Тал.

– При това с най-голяма охота, ваше великолепие. Всеки мъж с вашите умения ще е добър господар, защото видях как се дуелирате в Двора на мечовете в Саладор и съм ви наблюдавал как играете на карти в бирариите. Печелите само толкова, че да не събудите подозрения, но сте майстор в измамите. Добре дошъл сте в домовете на големци и почти големци. Възхищават ви се мъжете и сте желан от жените. Нещо повече: никой досега не е постигал това, което вие току-що направихте - от ловец да ме превърнете в жертва. Но най-показателното от всичко, вие сте шампионът на Двора на майсторите, най-великият сабльор на света, а според кръжащата мълва сте тайно на служба при херцог Каспар Оласко. А този, който служи на хора като Каспар Оласко, може само да жъне възход. Иска ми се да поживея щастливо с вас.

Леко отмести с пръст върха на ножа от гърлото си - му позволи да го направи.

– Както виждате, ваше великолепие, навлизам в години, към шейсет съм вече. Занаятът на убиец изисква умения, които с възрастта отслабват. Трябва да мисля за сетните си дни и макар да съм скътал парици, не стигат. Изпаднал съм в затруднения.

Тал се изсмя.

– Лоши вложения ли?

Амафи кимна.

– Да. В един търговски концерн извън Саладор. Ще ми се да използвам уменията си в нещо, което ще ми носи по-постоянна изгода. Ако съм ваш човек, ще се издигам с вас. Разбирате ме.

Тал прибра камата и попита:

– И защо да ти вярвам?

– Ще ви се закълна във вярност в който храм поискате.

Тал помисли. Малко хора на света бяха готови по своя воля да нарушат клетва, та дори да не бяха обвързани с честта оросини.

– Кой ти каза, че съм на служба при Каспар?

– Слух, нищо повече. Разправят, че са ви виждали в района на Латагор, където херцог Каспар има интереси, а и е добре известно, че той ви е потърсил, след като спечелихте турнира в Двора на майсторите преди две години. Херцог Каспар наема само най-надарени и амбициозни младежи, тъй че се предполага, че сте негов човек.

– Е, не съм – отвърна Тал и преднамерено обърна гръб на Амафи. Знаеше, че поема риск, защото колкото и да твърдеше убиецът, че възрастта го забавя, все още изглеждаше годен за бърза атака при предоставена възможност. Атака не последва.

Вместо това Амафи пристъпи до Тал.

– Желаете ли да научите кой ме е изпратил?

– Да – отвърна Тал.

– Лорд Пьотре Мисковас, въпреки че би трябвало да не знам това.

– Мрази ме той – отбеляза Тал. – Макар че не съм спал с жена му от повече от две години.

– Както разбрах, тя се напила на една галавечеря, дадена от лейди Амша Деторис, и хвърлила факти за вашата… връзка в лицето на мъжа си на вечерята няколко месеца след като напуснахте града. Още не са се сдобили и тя живее в града, а той – в именията им в околностите. Много ви мрази.

– Той да си гледа неговите похождения – подхвърли Тал, - защото ако не бързаше толкова да ляга с всяко хубаво девойче, жена му нямаше да е толкова нетърпелива да отвърне на вниманието ми.

– Може би, ваше великолепие, но за един мъж е нужен необикновен характер, за да се противопостави открито на собствените си недостатъци. Много по-удобно е да обвиниш други... Та като чу, че се каните да се върнете, той потърси наемен убиец – не толкова дискретно, колкото е нужно – и избра мен – Тал се тупна в гърдите, - да премахна това петно върху честта му. Беше поне достатъчно интелигентен да използва… посредник… в Саладор, за да не падне вината върху него тук в Ролдем. Аз се „провалих” и честта ме задължава да му върна златото и да се постарая да превърна този свой провал в победа. Наемете ме, ваше великолепие, и ще ви служа. Заклевам се!

Тал обмисли следващия си ход. Беше се върнал в Ролдем преди по-малко от ден и му трябваха благонадеждни очи и уши.

– До момента, в който ще можеш да ми измениш без риск ли?

Амафи се ухили.

– Прав сте, милорд, никога не съм бил особено постоянен. Но клетвопрестъпничеството не е толкова лесно дори за човек като мен, а предвид вашите редки дарби подозирам, че такъв момент никога няма да възникне. Освен ако не се появи възможност да стана още по-богат, отколкото се надявам да стана на служба при вас.

Тал се засмя. Амафи бе нахално откровен, което го караше да смята, че би могъл да му се довери. Донякъде поне. Стига да не го принуждаваше да прекрачи границите, можеше да се окаже благонадежден слуга.

– Добре, да вървим тогава в храма на Лимс-Крагма да си положиш клетвата.

Амафи разкриви плачевно лице.

– Мислех си може би Рутия или Асталон... – Рутия и Асталон бяха Богинята на късмета и Богът на справедливостта.

– Аз пък мисля, че да заложиш шанса си да се преродиш с по-високо положение е добра преграда срещу измяна – отвърна Тал, докато прибираше оръжието си. – Хайде. И освен това трябва да донаучиш ролдемския. Може да се позадържим тук за по-дълго.

Дори да си беше помислил да извади оръжието си, Амафи прикри подтика си. Тръгна бързо до новия си господар и двамата скоро изчезнаха в гъстата мъгла, загърнала града.

*****

Магьосникът стоеше в ъгъла, лицето му бе забулено в сянка. Тал познаваше добре чертите му, макар да не можеше да го види в сумрака. Само една свещ гореше в жилището и тя бе на масата в съседната стая и хвърляше смътна светлина през отворената врата.

– Къде е новият ти човек? – попита магьосникът.

– Пратих го по работа – отвърна Тал. – Ти какво откри?

Магьосникът пристъпи от сенките: висок мъж със сурови черти, възхитително лице с дълъг прав нос, изпъкнали скули и удивително сини очи. Косата му бе толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Каза:

– Осведомители в Квег са гарантирали за Амафи. Най-малкото, гарантирали са за репутацията му като наемен убиец.

– Убиец с репутация? Наистина странно.

– Смятан е общо взето за почтен човек в контекста на занаята му – заяви Магнус, синът на Пъг от Острова на чародея и един от многото учители на Тал през годините.

– Започва се – каза Тал. – Лейди Гаворкин снощи потвърди, че херцог Каспар ще пристигне в края на седмицата и ще се настани в двореца при братовчед си краля. Паско? Колко покани пристигнаха днес?

– Седемнайсет, господарю.

– Изглежда, до края на месеца ще мога да подновя запознанството си с херцога на някой прием.

– Какъв е планът ти? – попита Магнус.

– Трябва да установя връзка с Каспар, а след това да намеря повод да предизвикам принц Матю.

– Нужно ли е?

– Почти със сигурност – отвърна Тал. – Защото макар подробностите да ми убягват, мисля, че предвидих по-големите цели на херцог Каспар в маневрите му през последните няколко години.

– Това не си го споменавал – каза Магнус.

Тал кимна.

– Защото допреди няколко часа все още не схващах напълно схемата. Може и да греша, но вярвам, че всички негови действия на север не са нищо повече от мръсна кървава уловка, а очакваното му навлизане в Кралството през Фаринда – подвеждащ ход.

– С каква цел?

– Да задържи вниманието на Кралството на север, докато той осъществява истинската си цел на юг.

– И тя е…? – попита нетърпеливо Магнус.

– Представа нямам. Но би могла да включва Ролдем или Кеш, а задържането на Кралството по една дълга пуста граница би действало в изгода на Каспар.

– Не съм военен експерт, но ми се струва, че ако той прати войска в Островното кралство, те ще реагират със сила. Ако вкара малки отряди, всеки от тях може да ангажира много по-голяма сила, ако се разпръснат из равнините. От подножията на Черния лес на север до Долт има почти хиляда мили степ. Крал Риан ще е принуден да върже там огромна армия, за да прогони сравнително малка войска. Тъй че въпросът е: ако Каспар иска тази войска в степите, къде се кани да удари?

– Ще предам предположението ти на татко – каза Магнус.

Сложи на главата си шапка с широка периферия и извади от тъмносивия си халат едно устройство – кълбо което засия с мътно бронзов оттенък на светлината на свещта. Натисна повърхността с палец и изведнъж изчезна – единственият знак за заминаването му бе лек полъх.

– Но защо? – попита Паско.

– Защо? – повтори Тал. – Защо какво?

– Защо е цялото това коварство? По свой начин Каспар е толкова могъщ, колкото и кралят на Ролдем. Управлява Аранор ефективно, принцът прави каквото той поиска. Или контролира, или заплашва всеки народ около Оласко и кралят на Ролдем го слуша. Защо иска тази война с Островите?

Тал се отпусна на дивана.

– Мислех, че е очевидно. С дестабилизирането на района за Каспар се отваря възможност да спечели онова, което иска най-много. – Сплете пръсти и заби поглед в горящата свещ над стиснатите си юмруци. Почука се леко по брадичката и промърмори: - Властниците искат само едно нещо: повече власт.

Втора глава

Прием

Тал се усмихна.

Беше първото му посещение в двореца след победата му на турнира в Двора на майсторите преди две години. Кралят му бе изпратил покана галапразненството по случай пристигането на херцог Оласко.

Тал чакаше търпеливо да му дойде редът да го представят, зад цялото благородническо съсловие на Ролдем, повечето гости от други държави и малко пред най-богатите особи от простото съсловие. В очите на ролдемския двор един скуайър от Островното кралство стоеше съвсем малко над майстор на панделки с много злато.

При все това Тал изпъкваше с новите си панталони с широки крачоли – текущата тукашна мода, – с покритите с железца ботуши и широкия черен кожен колан. Бе избрал обаче да облече вече старомодна връхна дреха – жълт жакет, обшит с малки перли. Повечето други благородници се бяха спрели на прикачващата се на едното рамо военна куртка, но Нокът бе предпочел жакета, подарен му лично от краля преди две години.

При последната си среща с краля Тал се бе превърнал в център на всеобщо внимание – беше победител на Турнира на майсторите, най-великият фехтовач на света.

Сега фокусът на галаприема беше Каспар Оласко, а Тал – само един от незначителните присъстващи. Когато най-сетне чу името си, младият мъж закрачи отривисто напред. Крал Карол седеше на трона, съпругата му, кралица Гертруда, бе от дясната му страна. От лявата му страна седеше принцът на Короната Констънтайн, наследникът. Тал помнеше принца като кротко момче с живи любопитни очи: усмихваше се леко, докато слушаше какво си говорят възрастните. Явно интелигентно дете. По-младите членове на кралската фамилия отсъстваха - слугите и гувернантките несъмнено подготвяха другите двама принцове и принцесата за лягане.

Вляво от Констънтайн седеше мъж, облечен в тъмночервена кадифена туника, стегната с връзки и токи от диаманти. Носеше черни гамаши вместо модните този сезон панталони с широко дъно, а краката му бяха в лъскави, но практични ботуши. И същата черна шапка, с която Тал го беше видял преди две години – голяма, от кадифе, провиснала над дясното му ухо почти до рамото, със златна емблема отляво.

Херцогът на Оласко.

Каспар Оласко изгледа младия скуайър – не точно втренчено, както забеляза Тал, защото принц Констънтайн говореше нещо на далечния си роднина. Оласко обаче преценяваше с поглед новодошлия. Тал пък бързо прецени, че Каспар е от малкото хора, способни да съсредоточават вниманието си върху две неща едновременно, рядко дарование дори сред магьосниците.

Докато се покланяше пред краля, с крайчеца на окото си Тал отново се “запозна” с Каспар. Беше все така едър, с широки гърди и силни рамене, а мускулите, изпъкващи под впитите гамаши, издаваха и бързина. Погледна го така, сякаш бе доловил, че младият скуайър го преценява. Лицето му беше закръглено, но с леко издадена брадичка, която лишаваше физиономията му от какъвто и да било комизъм. Пуснал си беше късо подрязана черна брада, която му придаваше още по-агресивен вид. Косата му все още беше предимно черна, макар сребристите кичури тук-там да издаваха, че минава четиридесетте. Очите му бяха като на хищник, черни и търсещи. А устата му бе пълна, чувствена, но не и изнежена, кривната почти в насмешка, както Тал вече я беше виждал.

Младият мъж се изправи от поклона си и кралят каза:

– Скуайър Хокинс, радваме се, че отново ви виждаме в нашия двор.

– Аз също се радвам, че се върнах в Ролдем, ваше величество.

Кралицата заговори с лъчезарна усмивка:

– И виждам, че се връщате при нас в облеклото, което ви подарихме на вашата победа.

Тал удостои Гертруда с най-чаровната си усмивка.

– Ваше величество, носил съм този дар само веднъж преди, в нощта на моя триумф, и се заклех никога повече да не го обличам освен в присъствието на височайшите ви особи.

Кралят кимна със задоволство.

– Много сте мил. Добре сте дошъл.

Тал разбра, че вече е освободен, така че се отдръпва при множеството гости от лявата страна на краля, за да наблюдава следващите представяния. Хвърли отново крадешком поглед към Каспар, но херцогът като че ли вече се бе съсредоточил изцяло върху разговора си с принца.

Най-сетне приключи и последното представяне, церемониалмайсторът застана пред трона и каза с поклон:

– Ваше величество, с ваше позволение?

Кралят махна с ръка и церемониалмайсторът се обърна и заяви:

– Ваши благородия, дами и господа, заповядайте в банкетната зала, за да изчакате там техни величества!

Кралското семейство се оттегли, херцог Оласко тръгна след тях. Тал знаеше, че ще изчакат в един от дворцовите апартаменти, докато всички гости се настанят, преди да пристъпят към официалната маса.

Зачака на редицата - тя се движеше бързо, поне двайсетина пажове и млади скуайъри бяха назначени в помощ на церемониалмайстора, за да настаняват гостите. След като той прошепнеше нарежданията си в ухото на поредното момче, то поемаше госта и го придружаваше до отреденото му място в залата.

Тал бе приятно изненадан, когато се оказа, че е настанен на кралската маса. Преброи набързо столовете и разбра, че между него и херцог Оласко ще има само двама-трима души. Подозираше, че мястото му на банкета е по-скоро заради желанието на Каспар да му е подръка, отколкото заради престижа му като шампион на Двора на майсторите.

Кралската фамилия пристигна и всички станаха и се поклониха, а след това останаха прави, докато кралят не се настани и церемониалмайсторът не удари по пода с обкования си с желязо жезъл. Чак тогава гостите седнаха и слугите започнаха да наливат вино и да поднасят храна.

Тал се оказа до един местен дворцов барон и съпругата му, с които Каспар подхвана небрежен разговор. След малко баронът се обърна да се запознае с Тал и подхвана въодушевено описание на победите му, все едно самият Тал не е бил там. От лявата страна на Тал седеше хубава жена на средна възраст и съпругът й, богати хора от простолюдието, които изглеждаха доволни, че седят на кралската маса, и не демонстрираха особена нужда да разговарят с когото и да било. Бяха навели глави, говореха си шепнешком и се озъртаха, явно гледаха за познати, които ще са впечатлени от това, че седят на главната маса.

По време на вечерята херцогът не обръщаше особено внимание на Тал, освен едно леко кимване и усмивка, докато поднасяха първото блюдо. В хода на пиршеството всевъзможни изпълнители предлагаха развлечения на няколко места из огромната зала. Ловки жонгльори, акробати и „магове” с фокуснически хитрини. Особено “даровит” поет редеше куплети, изпълнени с ласкателства към дамите и леки шеги към господата. Беше остроумен и доста вещ в римуването. В другия край на залата един менестрел от Батира пееше любовни песни и балади за геройска саможертва. Тал го чуваше достатъчно добре и прецени, че е великолепен.

Великолепен, както блюдата и всичко останало на галаприема. А и защо не? – помисли си Тал. Ролдем се смяташе за столицата на всички културни и изтънчени неща на света, или поне в тази част от света. Мода, литература, музика, всичко изтичаше от двора на Ролдем. В пътуванията си той беше установил, че много от това влияние се губи, когато човек се отдалечава от островната държава. Хората на запад изглеждаха напълно безразлични към проблемите на модата. Само в Саладор и Риланон можеше да се забележи внимание, каквото човек виждаше тук.

Но след като огледа залата, Тал прецени, че каквото и да мислят някои – че това е зсмислена проява на суетност, – дрехите все пак придават на събитието пищност и красота. Жените бяха красиви в елегантните си тоалети, облеклата на мъжете им придаваха чар - или поне толкова чар, колкото позволяваше природата.

Когато вечерята приключи, дворът насочи вниманието си към центъра на кралската маса. На никого не бе позволено да напуска, преди да напусне кралската двойка. Тези, които бяха приключили с яденето, отпиваха вино или ейл, наблюдаваха гостите наоколо или водеха небрежен разговор със съседите си.

Изведнъж, Каспар каза:

– И тъй, скуайър, върнахте се при нас?

Тал се извърна, с цялата възможна лекота и безгрижие, и с подобаващата се вежливост към барона, отвърна през него на херцога:

– За известно време, милорд.

Каспар отпи глътка вино и попита:

– Свършихте ли с онези „семейни дела”, за които споменахте на последната ни среща?

– Да, ваша светлост. Отне ми повече време, отколкото мислех, но вече приключих.

– Значи вече сте свободен да търсите късмета си? – Колкото и лековато да звучеше тонът на херцога, очите му бяха присвити изпитателно.

Тал отвърна с насилен смях.

– Както не ми върви на карти напоследък, наистина имам нужда от късмет, милорд.

В този момент кралят стана, а половин секунда по-късно го последва и Каспар. И докато се обръщаше да тръгне след братовчеда си, подхвърли през рамо:

– Излизам на лов на разсъмване. Да се видим при южната порта. Ще поръчам кон и за вас. Имате ли лък?

– Да, милорд – отвърна Тал на гърба на Каспар.

Дворцовият барон се обади:

– Голям успех, Хокинс.

– Моля?

– Херцозите Оласко са прочути ловци от поколения. Казват, че дядото на херцога някога ловувал дракони на запад в Островното кралство. Да ви покани на лов е висока чест.

Тал се усмихна и кимна, помъчи се да изглежда подобаващо поласкан. Баронът и съпругата му станаха то масата.

Тал реши да направи една обиколка из залата, след което застана близо до изхода, изчакваше преди него да напусне някой друг. Никакво желание нямаше да се отличи като първия излязъл, макар да му се искаше да се измъкне от двореца колкото се може по-скоро.

Затоваряха го познати, а на няколко пъти и непознати, които просто искаха да се запознаят с шампиона на Двора на майсторите. Когато се приближи до кралския кортеж, Тал се изненада колко са слугите – очевидно бяха и стражи освен разносвачи на пикантни мезета и питие. Защото кой можеше яде и пие след такава вечеря?

Съвсем неволно засече погледа на краля, който му махна с ръка да се приближи. Тал моментално се обърна и щом тръгна към краля, слугите, за да му направят път. Тал се поклони.

– Ваше величество.

Крал Карол се усмихна.

– Хокинс, наистина се радвам, че отново сте с нас. Дали ще е възможно да уредим демонстрация на вашите умения тук, в двореца?

– Винаги съм на разположение на ваше величество – отвърна Тал. – Когато благоволите.

– О, чудесно. Принц Констънтайн е на възраст, в която вече се полага да изучава оръжията. Наставниците му твърдят, че дава надежди, но все пак мисля, че да види истински майстори ще даде на момчето пример за подражание. Какво ще кажете?

Тал не можеше да възрази. Първо, беше съгласен, второ – говореше с краля.

– Всяко учене започва с подражание, ваше величество.

– Правилно. Какво ще кажете за идната седмица?

– По всяко време, когато пожелаете, ваше величество.

– Да речем, преди обед. Забелязал съм, че умът е по-остър сутрин, отколкото следобед. – Обърна се към съпругата си и добави: - Но моят ум е остър по всяко време на деня, нали, скъпа?

Кралицата се усмихна и го потупа нежно по ръката.

– Вие сте мъж с много остър ум, милорд… понякога.

Кралят се изсмя и Тал също неволно се усмихна. Крал Карол Ролдемски бе единственият монарх, когото бе срещал, но се съмняваше, че другите притежават неговата сърдечна самоирония.

– Да си доведа ли противник, ваше величество? – Знаеше, че всеки ученик от Двора на майсторите и повечето инструктори с радост ще приемат възможността да посетят кралския двор и да спечелят кралското благоразположение.

– Разполагаме с изобилие от добри фехтовачи в двореца, скуайър – отвърна кралят. – Просто заповядайте в уговорения час.

– Да, ваше величество – каза с поклон Тал, прие, че са го освободили, и се оттегли.

Забеляза, че някои гости вече излизат и реши, чеи той може да си тръгне. Чу обаче зад себе си познат глас:

– Скуайър, отделете ми един момент, моля.

Тал отвърна, без да се обръща:

– Старши полицай! Каква неочаквана изненада!

Старши полицай Денис Дроган се приближи и застана пред него. Усмихна се и кимна.

– Радвам се да ви видя, скуайър.

– Какво ви води тук? – попита Тал.

Денис, мъж на средна възраст, широкоплещест, имаше глава, която изглеждаше съвършено кръгла. Поддържаше косата си късо подстригана и като че ли държеше на ефекта от това, защото то подчертаваше лявото му ухо, отхапано наполовина при някаква свада в младостта му. Носът му изглеждаше все едно е чупен многократно. Тал знаеше що за тип е – заядлив, корав и опасен мъж. Да не говорим, че бе олицетворението на закона в града.

Дроган се усмихна.

– Чичо ми все още е дворцов служител, което формално ме прави член на кралския двор.

– Ах, да, разбира се. Все пак какво ви води тук?

Дроган отпусна ръка на рамото му и го поведе към изхода.

– Вие, скуайър.

– Аз? – Тал влезе в стъпка. – И защо?

– Защото някои хора имат досадния навик да умират, когато сте в града. Помислих си, че няма да е зле да поговоря с вас, преди отново да започнем да събираме трупове.

Тал изобщо не се опита да се прави на невинен. Всъщност беше искрено огорчен.

– Денис, с теб така и не станахме приятели, но бяхме добри познати. Знаеш, че във всеки случай някой се оказваше мъртъв, защото моят живот бе застрашен. Какво да направя? Да си стоя и да кажа: “О, ако взема да се защитя, старши полицаят току-виж се притеснил! Я по-добре да се оставя да ме убият!”

Хватката на рамото на Тал стана малко по-силна, колкото за лек намек.

– О, не, в никакъв случай. Ако животът ти е в опасност, защитавай се. Просто те съветвам да се постараеш за известно време животът ти да не се оказва в опасност.

Развеселен и в същото време подразнен, Тал отвърна:

– Ще направя каквото мога.

– Само това исках да те помоля.

Тал се измъкна от месестата длан на старши полицая и излезе от двореца. Гостите отвън чакаха каляските си, но той си проправи път през тълпата, излезе през портата за пешеходци и закрачи по широката улица.

– Добър вечер, Тал. – Гласът беше познат.

– Добър вечер, Куинси – отвърна Тал, без да се обръща. Зърнал беше търговеца от Батира сред тълпата в двореца.

– Чудесна вечер е, нали?

Тал се разсмя.

– Не ме причакваш извън двореца, за да си говорим за времето, приятел.

– Ами, видях те на излизане, когато те спря старшият. Знаех, че дойдеш пеш на приема, вместо да наемеш карета, тъй че просто излязох преди теб и те изчаках.

– Как я караш, Куинси? – попита Тал, загледан в стария си познат под светлината на уличния фенер. Куинси де Касъл беше над тридесет и вече оплешивяваше. Лицето му беше невзрачно, ако се изключеха очите му, може би най-проницателните очи, които Тал бе виждал. Беше облечен модно, но не и екстравагантно: къс жакет с въгленочерен цвят и панталони в същия тон, затъкнати във високи до коленете ботуши. Тал знаеше, че това е последната мода в Островното кралство, както и миналогодишната тук, в Ролдем.

– Нормално.

– Наскоро си се върнал от Кралството, виждам.

Тръгнаха по улицата.

– Облеклото, да. Тъкмо пристигнах и нямах време да си поръчам нови дрехи. А и цялото това робуване на модата ми изглежда много… непродуктивно. Ако някой ме мисли за по-долен, защото се нося по миналогодишната мода, негова си работа. Това само ми носи предимства, ако се пазарим.

Куинси беше един от най-хитрите търговци в града. Родом беше от Батира, втория по важност град в Източните владения на Кралството, и се беше специализирал във висококачествени луксозни стоки. В резултат на това сред клиентелата му се срещаха доста благородници и дори кралски особи и го канеха на по-важните социални събития. Тал също така подозираше, че е агент на краля на Островите. Имаше нещо у него, което го караше да е нащрек, нещо не съвсем търговско в държането му.

– Разбирам – каза Тал. – Едва ли ти липсва проницателност, но признавам, че е логично да се възползваш от една хитрина повече. Е, и какво искаш от мен?

– Кое те кара да мислиш, че искам нещо? – попита с усмивка Куинси.

– Защото нямаш навик да дебнеш в сенките и да ми скачаш в нощта. Тази среща едва ли е случайна.

– Едва ли. Виж, ще говоря по същество. Първата причина е, че искам да те поканя на едно малко събиране вечерта този петъчник в „Доусън”. Поканил съм няколко приятни хора и после можем да отидем някъде на карти или зарове.

– Бележка на човека ми щеше да е достатъчно.

– Има и друга причина – отвърна Куинси, след като завиха на ъгъла и продължиха надолу по по-стръмния склон към квартирата на Тал. – Утре ще ходиш на лов с херцог Каспар, прав ли съм?

– Подкупваме слугинския персонал, така ли?

Куинси се засмя.

– Дадох да се разбере из двореца, че по някоя новинка тук-там, която може да се окаже полезна, ще бъде възнаградена. Е, вярно ли е?

– Да, утре на разсъмване съм на лов с херцога и свитата му. Защо?

– Ако се радваш на разположението на херцога, бих искал да ме представиш.

– Защо? – попита Тал и спря.

– Защото той е най-трудният човек за запознанство. Мога да получа аудиенция при краля по-лесно, отколкото от херцог Каспар.

– Само защото продаваш скъпоценни камъни на кралицата на добра цена.

– Не губя пари, а и ми печели голям обществен достъп. Но не и до Каспар.

– Защо толкова държиш да се срещнеш с него?

Куинси помълча малко, след което закрачи отново и подкани Тал да продължи с него.

– Търговията с Оласко е… трудна. Все едно всеки търговски концерн в херцогството е… решил да върти бизнеса по един и същи начин. Пращат агентите си в Риланон, Ролдем, Батира, Ран, чак до Кеш, но ако аз пратя някой свой агент в Опардум, ще е все едно в отпуска. Защото никой няма да му предложи сделка. Винаги са техните агенти, в нашите градове, при техните условия. Приемай или отказвай.

– Мамят в търговията, така ли?

– Не. Често бизнесът с тях е много добър. Но същината на голямата търговия е в редовните търговски маршрути, като стоките се осигуряват надеждно. Това поддържа пазара жив. Тук удар, там пропуск… Чувствам, че с тези търговски концерни се губи огромна възможност. И ако мога да се срещна с херцог Каспар, да го убедя, да речем, да поговори с някои от по-богатите концерни или дори да ме покани да посетя двора му… или ако отида от двора на херцога в някой главен търговски концерн, като „Касана” или „Братя Петрик”, тогава ще приемат офертите ми сериозно.
Тал слушаше и кимаше, уж че се съгласява. Вътрешно си казваше: а ако можеш да вкараш и свой агент в Опардум, особено ако търгува с канцлера на херцога, тогава кралят на Островите ще има свои очи и уши близо до опасен съсед.

– Ще видя какво мога да направя. Но засега не разчитай на нищо.

– Защо не?

– Защото херцогът най-вероятно ще ми предложи място в двора си и аз почти със сигурност ще му откажа.

– Но, защо?!

– Защото не ми е в нрава да служа на друг – излъга Тал. Знаеше, че преди вечерята в петъчника у „Доусън” половината Ролдем ще е чул как Каспар е предложил пост на Тал и той е отказал. – И освен това имам няколко други предложения, които ме устройват повече.

– Е, не го обиждай много дълбоко – каза сухо Куинси.

– Ще се постарая.

Стигнаха улицата, на която живееше Тал, и се разделиха. Тал бързо влезе в квартирата си. Паско и Амафи го чакаха, убиваха си времето с игра на карти.

– Господарю – каза Паско и се надигна, щом Тал влезе.

– Събуди ме час преди разсъмване – нареди Тал, докато отиваше към спалнята си. – Ловно облекло.

– Лов ли?

– Да. Херцогът на Оласко ме покани да излезем да поизбием няколко безпомощни животинки и аз приех. – На Амафи каза: - Утре съм на лов с херцога. Като се върна, ще посетя няколко вили и имения наблизо. Тогава те представяме на света като мой прислужник и телохранител.

– Да, ваше великолепие.

– Постели си в ъгъла – каза му Паско. – Ще спиш тук. – Посочи му място на пода до вратата на Тал. – Аз спя в кухнята.

След това влезе след Тал в спалнята и затвори вратата. Докато му помагаше с развързването на луксозния жакет, прошепна:

– Всичко наред ли е?

– Естествено – отвърна Тал също шепнешком. – Като знаем репутацията на Каспар, животните няма да са толкова безпомощни, както подхвърлих. Нещо гадно като лъв или гигантски глиган, предполагам.

– Такъв тип изглежда, да – отбеляза Паско.

– Какво мислиш за новия ни приятел?

– Лош играч на карти.

– Лош играч или лошо мами?

– И двете.

– Какво друго? – попита Тал, докато Паско смъкваше ленената риза през главата му.

– Той е оръжие. Много опасно, въпреки твърденията му, че е стар. Може да се окаже полезен, стига да не се порежеш.

– Разбрах те.

– Ще го държа под око известно време.

– Той се закле.

– Може и така да е – отвърна жилавият стар слуга, - но няма да е първият мъж в историята, който е изменил на клетва.

– Накарах до се закълне в храма на Лимс-Крагма.

– Паско помисли, докато му смъкваше ботушите, после каза:

– Някои хора не се плашат и от Богинята на смъртта.

– На такъв ли ти прилича?

– Не. Но Накор заприлича ли ти на особено опасен, когато го срещна за първи път?

– Разбрах те. Дръж го под око тогава за известно време. – Тал смъкна гамашите и бельото си и се пъхна под мекия пухкав юрган. – Сега излез, искам да поспя.

– Да, господарю – отвърна Паско и заотстъпва заднешком към вратата.

Тал лежа дълго в тишина. Умът му работеше трескаво. Сънят не идваше. Години наред целта на живота му бе само една: да отмъсти за унищожаването на своя народ. От всички замесени оставаха само две главни фигури: капитанът на гвардията на Каспар Куентин Харвевулен... и самият херцог. Другите вече беше убил.

Успокои се, с едно от упражненията за отпускане на ума, на които го бяха научили на Острова на чародея, и сънят най-сетне дойде. Но не беше облекчителен сън. По-скоро беше пълен със сънища и образи от други места и друго време: селото му в планините и семейството му, майка му, баща му, сестра му, брат му и дядо му. Момичето, за което бе мечтал като дете, Око на синекрил примкар. В съня му тя седеше кръстосала крака, облечена в проста лятна рокля от еленова кожа, усмихната. Събуди се с болезнения копнеж, който бе мислил, че е изкоренил от себе си преди години. Обърна се и с усилие заспа отново, а сънищата отново дойдоха. Беше неспокойна нощ. Изобщо не се беше наспал, когато Паско дойде да го събуди.

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.