Плачат ли на раздяла звездите

Г. Ф. Стоилов

– Слушай, дядо, сънувах странен сън - каза момчето.

– Ъхъ - безучастно каза старецът, кърпейки рибарска мрежа пред малката си хижа на брега.

– Не, не, слушай! Този сън е хубав. Сякаш беше наистина! – възкликна то и заразказва бързо, преди споменът да е избледнял заедно с настъпването на зората.

Дядото продължи ловко да прокарва рибарския конец, като дори не погледна към момчето, още чорлаво от спането.

– ... и летяхме към далечни звезди. А корабът ми беше бърз, по-бърз и от светлината, носеше се като сребърен куршум сред тъмнината на космоса.

– Ей, да спреш разходките си към космодрума! - каза дядото през зъби, стискайки с тях един от краищата на мрежата.

– Ама, дядо, там е толкова хубаво, всички деца ходят – измънка детето и добави гордо: - A аз един ден ще стана астронавт!

– Ще станеш - промърмори стареца, - когато аз хвана Златната рибка.

Момчето седна настрани и се загледа към небето и няколкото звезди, топящи се в тази лятна утрин.

След малко тихо, но уверено каза:

– Ще стана!

*****

  Той чакаше, облян от цветовете на Юпитер, седнал на леден къс, и търсеше идващата искра спасение. Оставен там, където го бе сварило мистериозното пропукване на повърхността и силните газови струи, принудили проучвателната капсула панически да излети. И остана сам в този свят със страха, изпълзял от недрата, които мислеха за мъртви.

  Часовете минаваха, а никой не идваше да го прибере. „Може би всички са загинали, капсулата не е могла да се върне на кораба и е паднала някъде зад онези скали”, помисли си изоставеният. Нещо го бодна и накара да погледне към индикатора - запасът от кислород намаляваше с всяка секунда. Почувства се като огромен пясъчен часовник, но зрънцата бяха вдишванията му, които изтичаха във времето.

  От мястото си видя как приличащите на пипала пукнатини се прибраха и всичко застина в покоя си, неотдавна нарушен от него, и разбра, че мястото му изобщо не е тук.

*****

  Той чакаше под светлината на огромния гигант – повелител на планетите – която играеше по стъклото на визьора му. Някъде из тези шарки избледняваше блясъкът на очите му. Все по-трудно се повдигаха към космоса, оставащ пуст, празен и безмълвен за него. Надеждата потъваше все по-дълбоко в онзи мрак, който заобикаляше неговия леден къс и обгръщаше с мантията си величествения Юпитер.
Лек вятър вдигаше облаци от скреж, който се полепваше искрящ на астрокостюма му. Уморено загледа този странен танц на чудните прашинки, появили се от нищото. Запита се колко ли време ще им е нужно, за да го затрупат, когато заспи. Бяха така живи – живи и неизбежни.

  Слабостта го притисна и той притвори клепки.

*****

– Извинете - чу Астронавта глас някъде под себе си. Погледът му срещна две гледащи го с възхищение очи. - Извинете, Вие нали сте Астронавт?
Той бе с новата си униформа в синьо със златни ивици. Отличаваше се в тълпата и мнозина се усмихваха, когато се разминаваха. А този блеснал детски поглед – беше неговия от преди много години, когато сам мечтаеше за звездите, към които летеше сега.
Кимна и се усмихна на момчето.

– Може ли един автограф? - го попита то и протегна лъскава снимка на неговия космически кораб.

– Нещо повече, малкия. Ще ти подаря нещо от последния си полет - отговори Астронавта и бръкна в един от страничните джобове на панталона си. Извади малко камъче и го подаде на момчето. - Това е късче от Марс. Пази го, учените казват, че е нещо повече от изстинала лава - и продължи нататък, подарявайки на едно дете най-хубавия миг в живота му.

*****

  Той се събуди от сигнала, показващ, че започва използване на последните резерви въздух. Това значеше, че има по-малко от час. Шестдесет минути, и нито една в повече.

  Какво можеше да си каже за това време? Какво може да направи за това незначително късче живот? Още да чака спасение? Неумолимата увереност за болезнена реалност го успокои, и той се опита да подреди спомените си, преплитащи се един в друг, всеки искащ да изпъкне напред.

  Нежният глас, който го посрещаше сутрин.

  Тихата приспивна песен под звездната тишина.

  Детството - смехът, безгрижието и цветовете му.

  Пролетна нощ - омаята на цъфтящите дървета и първата целувка на любовта.

  Семейството - непоклатимата подкрепа, която му даваше.

  Дядо му - нижещ гердани от блянове на морския бряг.

  Приятелите - незаменимостта на дружбата им.

  Кое от всичко това да отдели като най-скъпо? Може ли в последния си миг човек да каже – Ето този спомен ми е любим - след като, малко след този миг, няма да я има галерията от такива?

  Дали някой ще си спомни за него там, на далечната Земя? Дали ще пророни сълзи за името му – така, както той сега?

  Солта на мъката гореше лицето му, спускайки се от гаснещите вече очи. Мислите му се отпуснаха и разпиляха като искри на изтляващ огън. Леден покой се настани в душата, вече пуста, като този безмълвен свят от лед.

  Юпитер, могъщият господар на космоса, надвесен над него, му обеща бързо да го отведе оттук, щом дойде последния му час.

*****

  Той вече не чакаше никого и нищо. Последната минута дойде и тези негови някога пълни с живот очи се обърнаха към звездите. Звездите, които винаги искаше да достигне, но които се бяха оказали така далечни, и които сега щяха да го изпратят безмълвно.

  За миг те станаха толкова близки и ярки, че, протягайки ръка със сетни сили, му се стори, че ги докосва, макар и за последен път.
Много бавно се затвориха клепачите, и светът от лед стана отново необитаем, пуст и тих. Тялото скоро бе покрито със скреж и завинаги скрито в забрава.

*****

  Някъде, много далеч от тук, сред безкрая на космоса, една звезда примигна ярко и угасна завинаги.

Коментирай...