Полуфиналисти за
наградата „Небюла” 2007 – част трета
Shannara
Дойде време и за финалната част от представянето на филмите, чиито сценарии тази година достигнаха до списъка с номинациите за наградата „Небюла”. Церемонията дойде и отмина. За нея Moonlight ви е приготвила една чудесна обзорна статия ТУК. Аз обаче продължавам да пиша за филмите, като си оставих за десерт тези, които ми харесаха най-много.
„Престиж”,
сценаристи – Кристофър и Джонатан Нолан
Трябва да призная, че този филм е един от любимите ми между излезлите през последните години продукции. Очарованието на филма се крие в заплетения и изненадващ сюжет. Целият филм е изграден върху битката за превъзходство между двама фокусника, живели в края на 19-ти век – Робърт Ангиър и Алфред Бордън. Съперничеството между тях се простира далеч отвъд професионалната слава – двамата са маниакално обсебени от идеята да смажат противника. В стремежа си да надделее, всеки от тях стига до саботажи, мръсни трикове и дори опити за убийства, които застрашават живота на всички близки на конкурента.
Дори да оставим настрана интересното развитие на сюжета и изненадващия край, филмът има достатъчно плюсове, които да впечатлят зрителите. На първо място – чудесната работа с камерата и декорите създават автентично усещане за ерата на парата. Филмът е откровение за хората незапознати с магически трикове, тъй като разкрива някои от тайните на фокусническия занаят. И не на последно място – истинско удоволствие е да се гледа актьорската игра. Крисчън Бейл, когото обожавам от „Еквилибриум” насам, партнира достойно на един от най-успешните австралийци в Холивуд – Хю Джакман. И двамата пресъздават образите на героите си по един вълнуващо талантлив начин. Ако по някаква случайност сте пропуснали да гледате този филм, ви го препоръчвам с две ръце.
„Лабиринтът на фавна”,
сценарист – Гилермо дел Торо
Този филм, излязъл по торентите далеч преди да започнат да го прожектират по кината ни, първоначално стана известен у нас със заглавието „Лабиринтът на Пан”. Продукцията, резултат на чудесната режисура и сценарий на Гилермо дел Торо, съвсем заслужено получи наградата на зрителите „Хюго”, а сега бе удостоена и със статуетка от страна на критиците – „Небюла”.
Историята ни отвежда в една разкъсвана от гражданската война Испания и не ни спестява кървавите зверства случи ли се по онова време. Малката Офелия отива заедно с бременната си майка при своя втори баща – офицер от армията на Франко. В горите на Пиренеите тя среща фавна Пан, които й възлага няколко задачи. Ако момичето успее да се справи с тях, ще може да заеме истинското си място като принцеса на подземния свят. Изпитанията не са лесни, но макар и доста страховити не могат да се сравнят с ужаса, които се случва около Офелия.
Дел Торо показва зверствата, извършвани от втория баща на детето, чрез вцепеняващо съзнанието насилие. Филмът поставя твърде много хоръри в графата „посредствени забавления за тийнейджъри”. „Лабиринтът на фавна” успява да ужаси и отврати публиката като излага на показ едно болно, облечено с властта на униформата съзнание, което причинява страдание по нечовешки рационален начин. Колкото до фантастичния елемент във филма – те са там просто като въображаем свят, измислен от детето, за да избяга от истинския.
„Лабиринтът на фавна” е един забележителен филм, спечелил много награди – включително и три оскара, които не би трябвало да сте пропуснали. Но ако сте, то загубата е за вас.
Генералният извод: в комплекта за оцеляване задължително да се включи и дърт амонячен хладилни с оловни стени – евентуално, ако Северна Корея вземат да се втелят толкова много, че да използват ядрено оръжие. Като изключим тази уникална малоумност, тук-там дупки в сценария и географски несъответствия, филмът беше много добър.
Всъщност, вече се научих да не очаквам кой знае какво от продължения на култови филми, правени повече от десетилетие след последната серия. Просто когато ги гледам, очаквам нещо съвсем различно, и не се ангажирам с емоциите си и спомените от предходните филми. Знам, че няма да е като едно време, но ако е от добрия стар екип, ще е нещо добро и качествено...
Първо да си призная, че не съм кой знае какъв фен на комиксите. Не съм израсъл с тях, като малоумните американски хлапета, и може би поради това не мога да схвана истерията покрай поредния супер-не-знам-си-какъв-си-мен или –гърл, появил се на големия екран. Израсъл съм с едни такива нещица, наречени книги, в които илюстрациите, в случаите когато не липсваха, бяха „оплескани с напъна на поредния всестранно развит соцкултуртрегер в конвейера на презрението”, а на корицата се мъдреха имена от сорта на Карл Май, Емилио Салгари, Рафаел Сабатини, Майн Рид... а не “MARVEL”...
„Островът на Ним” е филм, базиран на едноименната книга от Уенди Ор. Цветен, приказен и детски. Да, детски – за едно момиче, мечтаещо за приключения и получаващо ги всекидневно. Малката Ним живее заедно с баща си на самотен остров в южния Пасифик. Има приятели – различните екзотични животни, обитаващи парчето земя, изпъстрено с джунгли, потоци и един голям вулкан. Прекарва дните си в разходки и лудории, а вечер чете романите за Алекс Роувър – втория Индиана Джоунс.
Бащата на Ним (в ролята – Джералд Бътлър) заминава на обичайното си пътуване по вода, за да търси нов вид планктон. Минават един, два, три дни. Ним е сама...
Имало някога, някъде и сега има, а и за в бъдеще ще има, едно хлапе, един тийнейджър, един млад мъж – влюбен в приключенията, в приказните истории, в рицарският кодекс и в пътя на доблестния войн. Един човек, израснал сред лишения и несправедливост, жадуващ да въздаде правда.
Имало е, а и няма как да изчезнат, тъй като винаги са на разстояние един полет на въображението или, ако се опрем на теорията за безкрайното множество от вселени, в които абсолютно всичко е възможно, те са до нас, заедно сме и сме разделени, както страниците на книга, и все пак могат да бъдат посетени – а именно приказните страни. Онези вселени, в които има дракони, безсмъртни герои и смеещи се Чеширски котараци...
Когато разбрах от трейлъра, че режисьор на тази продукция ще бъде Нийл Маршал, доста сериозно се поколебах дали да си направя труда да я гледам. Колкото и да е нашумял този режисьор сред почитателите на хоръра, на мен все още ми става смешно, щом се сетя за безумния филм „Спускането”. Просто там пробойните в логиката на сюжета бяха толкова огромни, че ме накараха да го възприема по-скоро като комедия, отколкото като хорър.
Така или иначе, реших да се пробвам с Doomsday, защото трейлърът е ужасно зарибяващ...