|
|
        
|
Никога не съм крил, че за мен в киното Дейвид Финчър е вероятно най-гениалният, който някога е сядал на режисьорския стол. Много близко до него, а и с доста сходства в стила се оказа не толкова известният Гилермо Дел Торо, с който се запознах по-систематично едва след излизането на странният “Лабиринтът на Пан”. Между двамата могат да се открият много сходства, които естествено правят от мексиканеца нов потенциален мой любимец. Макар филмите им да се броят на пръсти, всеки един от тях е сам по себе си очарователен и уникален. Снимали са както ленти за ценители, така и банални холивудски продукции за масово забавление, но и двамата са скандални и заслужават внимание като едни от неортодоксалните режисьори в киното. Кой всъщност е Гилермо Дел Торо? Роден през 1964 в Гуадалахара, Мексико, още от ранна детска възраст започва да проявява интерес към снимане на филми. Реално режисьорската му кариера започва в средата на 80-те години на миналия век, но първият пробив идва чак през 90-те, последван от периодични забежки в лоното на Холивуд, редуващи се с очарователни, но и силно стряскащи филми, снимани с неизвестни актьори в Испания. На външен вид прави впечатление на добродушен рокер с малко луд поглед и огромно шкембе, абе като брат близнак на Питър Джаксън.
Да оставим обаче настрана външния вид и драмите от ранните му години и да се съсредоточим върху причината да предизвика вниманието ми. Този разказ така или иначе няма да е особено труден, защото филмите му наистина са безкрайно малко, но пък всеки един сам по себе си е забележителен. Пробивът от 1993-та е и първият голям проект на режисьора, Cronos. Сниман в Мексико, филмът нашумява за сравнително кратко, успява да спечели девет награди на мексиканската кино-академия и да получи донякъде международно признание. Единственият по-известен актьор в състава е Рон Пърлман, известен по-скоро с многобройните си подържащи роли. Тук той играе Анхел де ла Гуардия, наследник на обсебен от мания за безсмъртие богаташ. За филма може да се говори много, но запомнящите се детайли са уникалният механизъм, около който се върти сюжетът. Макар и фантастичен, той съдържа идея, достойна за наследник на Леонардо, а визията е на учудващо ниво за филм от такъв калибър (грубо казано хорър), постигната от компанията за чудовища и специални ефекти на самият Дел Торо - Necropia. Още оттук прозира една от страстите на режисьора – очевидно той е отявлен инсектофил. О, да не забравя и един от любимите си третостепенни персонажи в киното: ако гледате филма, обърнете специално внимание на работника в погребалното дружество. Такъв сладур втори не е измислян. След подобно свежо попълнение в световното кино Холивуд не би могъл да остане безучастен и след четири години Дел Торо вече е реализирал Mimic, с Мира Сорвино в главната роля и изобилие от насекоми. Слаб хорър, според водещите мнения, който не впечатлява особено, а явно и калифорнийската почва не понася добре на творческото вдъхновение на мексиканеца, поради което той се връща в родината си и създава собствена продуцентска компания с остроумно име (The Tequila Gang). Новата продукция, The Devil Backbone, е явно завръщане към началната инерция, но отнема цели четири години. Тук вече ясно откриваме другата страст на Дел Торо – луд е на тема гражданската война в Испания. Филмът е великолепен на фона на неизвестния актьорски състав (предимно испанци), но е доста трудно смилаем за масовата публика и разкрива доста от гротескното лице на войната. Самият режисьор вече съвсем явно се налага като майстор на алтернативен хорър. При това положение Холивуд отново се опитва да придърпа талантливия шишко и го ангажира за продължението на суперхита Blade. Лично за мен това ще си останат едни порядъчно плоски екшън опити да се правят вампирски филми, в които Уесли Снайпс не блести с почти нищо, но ако трябва да избирам, то Blade II със сигурност е елитът в поредицата. На първо място тук вече има някаква прогресивна идея в цялата история, има нова и доста любопитна разновидност на вампирите, има няколко кривини в сюжета и дори лека любовна драма, с главно действащо лице латино-хубавицата Леонор Варела. Не на последно място имаме и доста повече натурализъм от средно-статистическия вампирски екшън. Броейки “страстите гилермови”, към насекомите и гражданската война добавяме и Рон Пърлман, тук в ролята на вампира гадняр Рейнхард.
Две години по-късно, през 2004-та, на бял свят се появи Hellboy (нали няма да ви учуди, че в главната роля е Рон Пърлман), който аз лично предпочитам да наричам “по-добрият X-Men”. Макар филмите по комикси да се дънят масово с безсмисленост и липса на каквито и да е достойнства, трябва да признаем на Дел Торо, че спасява втори комиксов герой подред, поне доколкото е възможно. Забавен, пред-апокалиптичен, с някои персонажи, на които изобщо не им е там мястото, филмът очарова с ефекти, екшън и небрежност. Тук вече трябва да споменем умението на режисьора да вкарва екзистенциални и морални проблеми в наглед лековати случки, без това да дразни. Време е вече да добавим и четвъртата му страст, която са механизмите (още от Кронос).
Връщайки се отново към гражданската война в Испания и неизвестните местни актьори, Дел Торо изоставя за малко Холивуд, за да ни предложи хорър приказката Pan’s Labyrinth, абсолютен фаворит за мен през 2006-та. Детска наивност, натурализъм, невероятна визия, постигната с не много голям бюджет – филм, който си заслужава да се гледа внимателно и за който няма да споменавам нищо повече, просто ми е писнало да го хваля. И така, дотук видяхме стегната, макар и не много богата кариера на един обещаващ, и вече не толкова млад, мексикански режисьор. Една от основните причини да го смятам за величие в киното е хорърът, който предлага. Различен и доста по-смислен от “еталоните” в жанра, очароващ с визия и с тънко преплетени чисто човешки взаимоотношения. Сигурно бих могъл да позная без особени затруднения какво да очакваме оттук нататък от Дел Торо, но уви, вече погледнах. През 2008-ма се очаква холивудското продължение на Hellboy с Рон Пърлман, а през 2009-та – испански хорър с призраци и препратки към гражданската война – 3993. Дали тази предсказуемост и донякъде праволинейност няма да изиграят лоша шега на режисьора, само времето ще покаже.
|
|||||||||||||||||||||
Hora Marcada (1988, 3 епизода) 
