|
|
        
|
След публикуването на дилогията „Сарантийска мозайка” беше време българските издатели да се заемат и с останалите непревеждани творби на Гай Гавриел Кай. Ако трябва да бъда честен, чел бях само трилогията за Фионавър и тя остави в мен противоречиво мнение. Хубавото е, че гореспоменатата поредица е свързана, макар и с много тънка връв, с книгата. Сюжетно последният роман на канадския писател, десета по ред, представя съвременния свят и впримчва исторически събития от близко и далечно минало, простиращо се до 2500 години назад във времето. „Изабел” е исторически роман с фентъзи елементи, семейна драма и една вечна любов. Нед Маринър придружава баща си, именит фотограф, в Прованс, Южна Франция. Като нормален 15-годишен младеж, той се опитва да отдъхне от училищния живот и да се наслади на спокойствието, лъхащо от мястото, кръстопът на различни култури. Скоро обаче се оказва въвлечен в келтски ритуали, римски заговори и любовен триъгълник, продължаващ вече хилядолетия. След запознанството си с Кейт, ученолюбива американка със завидни познания, Нед намира един бъдещ съратник в мисията да предотврати една война, разиграваща се дълги години по полетата на историята. И да спаси някого, на когото държи и за чието изчезване се чувства виновен. В „Изабел” Гай Гавриел Кай е вдъхнал наситено действие и силен сюжет. Относително кратката (поне на мен така ми се стори) книга излага на показ персонажите, които са приятни и наистина биха могли да ви привлекат с младостта, наивността и неподправеното желание за рисковани приключения. Стилът на автора е лиричен, с чудни описания, и в същото време не се губи динамиката на историята. Главният герой, Нед, се бори с бушуващите си усещания и напиращата у него сила, докато със замах се опитва да реши проблемите, които го следват по джогинг пътеката. Сред силните страни на книгата са и автентичните диалози, които ще се сторят познати на тийн-аудиторията, а на по-„възрастните” ще върнат спомени. За жалост, някои са прекалено накъсани, звучат насилено, особено след втората част от книгата. Редакторът на ИК „ЛираПринт” не се е справил добре със задачата си – тук-там са минирани правописни грешки, които могат да ви извадят очите, докато четете. Не знам защо, но аз свързвам качествената преводна литература с качествен превод и навременни поправки, преди книгата да отиде на печат. Кожодерската практика на издателствата да раздалечават редовете, за да се получат повече страници, беше особено неприятна, тъй като при нормално разстояние и по-малък шрифт, „Изабел” можеше съвсем спокойно да бъде два пъти по-тънка. Друго нещо, което ми направи негативно впечатление, бяха неразвитите образи на някои от персонажите. Дори обичайната историйка, „момче среща момиче” не се развива адекватно от определен момент нататък. Сякаш докато е писал, в ума на автора на първо място е просветвала лампата „остави ги да се оправят след края!” Вярно е, че се случват много по-значими неща от любовната афера между двама младежи и тя остава на заден план, пък и „Изабел” не е голяма книга – фокусът пада върху добре проучените исторически факти и монументи от Франция, превърнати от автора в алтернативна история. Проблемът в „Изабел” е този – харесва ти, но знаеш, че е можело значително повече. Въпреки малко или повече негативното ревю, на мен книгата ми допадна много и с удоволствие ще я прочета още веднъж. Още от началото, след като я започнах, изпаднах в някаква еуфория, позната ми от трилогията за Фионавър. Кай не отговаря на много въпроси и книгата оставя лек привкус на недовършено или очакващо продължение. За себе си знам, че ще чакам с нетърпение новини около завръщането на Нед и семейството му на фентъзи литературната сцена. А вие?
Неочакваната поява на романа на Гай Кай “Изабел” на българския книжен пазар беше приятна изненада за всички почитатели на нетрадиционното в жанра “фентъзи”. Купих си книгата веднага и я изчетох за по-малко от ден. Като страстен почитател на автора мога да започна представянето на книгата с думите “Това е един доста неочакван и изненадващ роман.” При всички случаи това не бяха романтичните и чувствени алтернативни светове на Кай, с които съм свикнал и които очаквам. Да видя писателя в нова светлина беше много приятно и забавно преживяване. Малко за сюжета на книгата. Действието на романа се развива в наши дни и в нашия свят, в идилична Провансалска атмосфера. Снимачният екип на световноизвестен фотограф отива във Франция, за да заснеме материалите за нов фотоалбум, посветен на Прованс. Към екипа се е присламчил и Дан Картър, синът на фотографа, щастлив да избяга за няколко седмици от училище и да се присъедини към снимачния екип в една импровизирана и неочаквана ваканция. Обострената чувствителност на седемнадесетгодишния юноша в “трудна възраст”, придружена от унаследения талант и възпитания от баща му усет за красота, въвличат Даниел в невероятно приключение – история на вечен любовен триъгълник, прераждане и смърт, продължаваща вече две хилядолетия. Младежът трябва да се изправи пред мистични сили, пред забуленото в тайни минало на собственото си семейство и пред един праг, който трябва да прекрачи – края на детството и началото на възмъжаването. Така описан, сюжетът звучи прекалено познато. Както може да се очаква, съдейки по останалите му произведения, писателят умело избягва клишето "Нарния" – героят, попаднал в друг свят, предопределен сам или с помощта на мистични наставници да спаси Света от злото. Решенията, които Дан Картър взима при сблъсъка с неизвестното, са логични и естествени, писателят очевидно е решил да придаде мистичност на сюжета не по най-очевидния или най-лесния начин. Книгата, бих казал, е твърде далеч от жанра “историческо фентъзи”, с който Кай е толкова добре познат у нас. Романът безусловно се чете на един дъх – увлекателен, четивен, не бих могъл да го нарека динамичен, разбира се, защото е построен в голяма степен като криминално разследване в стил “Агата Кристи” – героите се събират заедно и правят възстановка на събитието – и определено изненадва. Кай винаги изпипва атмосферата в книгите си. В "Изабел" ви очаква живият и пълнокръвен образ на едно градче, известно с туристическите си забележителности, сякаш замръзнали във времето, а цялата динамика и забързаност на съвременния живот заобикаля старинните руини, катедрали и крипти, както водата на потока тече около големите камъни, по които читателят трябва да стъпи, за да се озове на другия бряг на реалността и историята. Героите са целеустремени, с ясна цел и желание да я постигнат, липсва характерната дълбочина и вътрешната борба, липсва и характерният горчиво-сладък привкус на романтика и трагизъм. Книгата ми достави огромно удоволствие, докато я четях, но след затварянето на последната страница останах със смесени чувства и много въпросителни без отговор. Например образите две от героините – сестри – ми се сториха трудно различими. Сякаш бяха една и съща личност, но в различни вариации. Колкото и да е странно, същото се отнася за двата ключови образа в любовния триъгълник. Между двете “двойки” може да се намери определен паралел. Не знам до колко това е нарочно търсен ефект, но двамата заклети врагове имат много повече прилики помежду си, отколкото са различията им. Би могло да се каже, че и двамата виждат в другия тази частица от себе си, която ненавиждат. За съжаление, ако това е била основната идея на Кай за образите на Меган и Кимбърли, или на Фелан и Кадел, то тя далеч не е толкова очевидна. Струва ми се Кай оставя нарочно читателя да тъне в догадки. На тази мисъл ме навежда заплетената и на места силно объркваща сюжетна линия, беше предизвикателство за мозъчните гънки начинът, по който е вплел митология и история на древните галски племена. В този смисъл “Изабел” е много повече роман, който да те накара да се замислиш, отколкото просто разказана история. Същевременно видях определен стереотип в характерите и взаимоотношенията на героите. Обикновено в романите на Кай не може да се посочи отрицателен герой – читателят е способен да се постави на мястото дори на най-големия злодей, да го разбере, дори да му съчувства, като в това според мен се крие силата и драматизма на книгите му. В “Изабел”, обаче, героите ми се сториха прекалено положителни, прекалено идеализирани... “Изабел” ще представи на читателите си един нетипичен Гай Гавриел Кай. Дали обаче стъписването от това, което ще откриете в произведението, ще бъде прекалено голямо и ще ви попречи да се насладите на романа, зависи изцяло от вас.
Откъс от романа "Изабел", можете да прочетете ТУК, благодарение на ИК "Лира Принт".
Други материали свързани с автора: Гост в "Специално": Гай Гавриел Кай - интервю
|
|||||||||||||||
Сега като споменавам първите опити на Кай да се утвърди на фентъзи сцената като име, няма как да не уточня за читателите на „Изабел”, че в новата книга ще срещнат стари познайници от Фионавър, които двадесет години по-късно се завръщат отново. Така де, back in action, един вид. 
Друго, което видях в книгата и което ме подразни, бе клиширан хумор. Особено епизодът с рингтоновете беше като изваден от роман на Джудит Кранц или Даниел Стийл.