Нед усети как челюстта му увисва. Тая ситуация със зяпването взе да му се случва прекалено често. Хич не беше готино.
– Свако Дейв? – успя да изрече той.
Гласът му прозвуча с половин октава нагоре.
Усмивката стана още по-широка.
– Признавам, харесва ми да го чуя.
Мъжът с посивялата брада погледна към бащата на Нед.
– Едуард Маринър. При други обстоятелства щеше да ми бъде много приятно. Надявам се положението скоро да се промени.
Нед хвърли поглед към баща си, чието изражение в други обстоятелства щеше да бъде весело. Това го накара да погледне малко по-оптимистично на собствената си физиономия.
– Дейв Мартинюк?
Другият кимна.
– Дошъл на помощ с адски лошо приземяване.
– Видях. Добре ли сте? Страхувам се, че портата беше отворена – поясни Едуард Маринър. – Разхлабихме резето, за да влезем.
При тези думи лицето на свакото на Нед почти се развесели. Той изруга късо.
– Наистина беше драматично влизане – каза бащата на Нед. – Честно. Брус Лий щеше да прибегне до каскадьор.
Двамата мъже се усмихнаха един на друг.
– Съпругата ви идва с полет 7666 на Ер Франс от Париж – каза Дейв Мартинюк. – Ще стигне в Маринян около шест часа следобед. После... половин час с такси до вилата ви, нали така?
– Малко повече. – Бащата на Нед погледна часовника си. – Може да имаме време да я посрещнем. – Никой от тях не поглеждаше към Брис или към вълците, както забеляза Нед. Едуард Маринър се поколеба. – Откъде знаете за полета?
Мартинюк вдигна рамене.
– Дълга история. Най-вече свързана с компютри.
– Разбирам. Наблюдавате ли я?
Другият кимна, внезапно смутен.
– Само когато е...
– Знам. Кимбърли ни каза. Аз... много съм ви благодарен. – Усмихна се тъжно. – Ако предположим, че се измъкнем живи оттук, тя най-вероятно ще се опита да ви разкъса. Ще направя каквото мога, за да ви опазя.
– Ще съм ви благодарен. Меган е страшна.
– О, знам. Сестра й също.
– О, знам.
– Стига. Можем да убием четирима ви толкова лесно, както и трима – изрече друидът.
Нед се обърна към него. Другите също.
Ако предположим, че се измъкнем живи оттук.
Брис се беше отместил, за да вижда всички вляво и вдясно.
Съпругът на леля Ким – Нед не си го беше представял толкова едър – поклати глава.
– Не съм сигурен, приятелю. Не ме познаваш достатъчно, а вече сме един ден след Белтейн, губиш сила. Както и духовете, които си вселил в тези вълци.
– Откъде знаеш? – изсъска друидът.
– За Белтейн ли? От телефона. От жена ми. я. Тя знае много, повярвай ми.
И тогава изведнъж пресиленото спокойствие изчезна. Когато Дейв Мартинюк проговори отново, пак беше на онзи, другия език, а гласът му беше твърд като камък. В него имаше властност и гняв. Нед не разбираше нищо с изключение на думите, които му прозвучаха като имена. Дочу Сернунос и нещо като Серуин.
Но как се отразиха на друида. Мъжът пребледня, цветът се оттече от лицето му. Нед вярваше, че това е само словесен обрат, но наистина го видя у Брис.
– Върви си у дома – добави свако му по-меко, вече на френски. – Трябваше да си отидеш снощи. Сега не е времето и не е животът, когато мечтите ти да се осъществят. Съпругата ми ме помоли да ти го кажа.
Брис замълча за миг, после се изправи, сякаш нарамваше някакъв товар. Дребен мъж, застанал невероятно изправен.
– Не вярвам, че тя знае каквото и да било със сигурност. И във всеки – случай добави той – защо да бързам към мрака? Ще науча какво знае момчето. И то вече няма да се намесва. Това поне мога да направя. – Махна към клона, който свакото на Нед беше преметнал през портата, за да го вдигне миг след това. – Мислиш, че можеш да ни пребориш осмината с това?
Без да се стряска, Дейв Мартинюк кимна сериозно.
– Да, така смятам. И има защо да си тръгнеш. Знаеш, че е така. Ще рискуваш ли душата си и техните? Ако те убием тук, си изгубен, друиде. Другите трима могат да се върнат, но не и ти.
– Откъде знаеш тези неща?
Във въпроса се долавяше тревога.
– Пак оттам. От съпругата ми.
С остро, стряскащо движение Мартинюк вдигна клона пред себе си, опря го на здравото си коляно и го пречупи на две.
– Уф! – изпъшка той и пак изруга.
Тогава хвърли едното парче през откритото пространство.
Нед го видя как полита. Наистина полетът беше красив, дървото се въртеше в светлината и сянката, хвърляна от листата. Единият от вълците скочи да го улови, отворил широко уста, но не успя, защото парчето дърво летеше твърде високо.
Бащата на Нед хвана падащият клон с неочаквана сръчност и тогава – още по-неочаквано – пристъпи напред и замахна силно, дървото с две ръце, помитайки вълка с хоризонтален удар. Улучи скочилото животно в ребрата точно когато се приземяваше. Разнесе се грозен звук. То се строполи на сивия полегат камък.

Никой не помръдна.
– Седем – изрече Едуард Маринър. – Добро мятане.
– Няма нужда да умират тук – каза тихо Дейв Мартинюк, обръщайки се отново към друида. – Отпрати ги. Върви с тях. Денят отмина. Няма какво да спечелиш.
Брис се втренчи в него. Също такъв син поглед. Нед имаше чувството, че времето е спряло. Усещаше ветреца, виждаше го в бърчещите се листа.
– Пак мерки? Пак изчисления? Тук не става дума само за печалба – изрече друидът. – Светът е нещо много по-дълбоко.
Проговори на вълците на онзи език и битката започна.
В следващите мигове Нед Маринър научи някои истини. Светът можеше да е дълбок, но понякога беше и бърз.
Втората истина се оказа, че швейцарският нож е абсолютно безполезен срещу вълк. Беше си го приготвил – отвори в джоба си малко след като друидът се появи, – но ако не можеш да улучиш нападащо животно в окото, ножът ще ти послужи само за да го разсееш.
Не можеше да улучи животното в окото.
Финтира, разбра, че няма надежда, и бързо се търкулна далеч от нападащия го вълк. Чу стъпки, вик, после друго силно тупване. Когато се надигна на колене – готов да се търкулне отново, – видя, че баща му е ударил и този вълк.
Това беше третото ново нещо, което научи: че Едуард Маринър, известният фотограф, разсеяният баща, вечно губещ очилата си за четене, с превърнали се в запазена марка кестеняви мустаци, действа смъртоносно с откършения клон, когато единственият му син е в опасност.
Грег вече нападаше друг вълк. И четвъртата истина беше, че Грег наистина го бива да удря в гърлото, но не е достатъчно бърз, за да му се размине без нараняване.
Надигнал се на колене, Нед видя как става това: драсване с нокти, тежък юмрук, насочен с къс удар към гърлото на животното, после вълкът се отпуска назад, а на разкъсания ръкав на Грег блясва кръв.
Внезапната червенина беше шокираща.
Баща му се озова там незабавно.
По необходимост, но с усложнения: основното беше, че Нед сега остана сам, без оръжие, обкръжен от три вълка. Той гребна шепа чакъл и го хвърли в очите на най-близкия. Умно. Безсмислено. Животното не му обърна внимание.
И в следния миг умря.
След това Нед се опитваше да си припомни какво беше почувствал, когато видя свако си да цапардосва онзи вълк – тази дума заплува в съзнанието му, – а в следния миг да накара другия да се присвие и мигновено да отстъпи от второто бързо замахване.
Докато третият вълк от, Нед видя друида, паднал на чакъла зад него. Ръцете на Брис бяха отметнати настрана, единият крак подгънат неудобно под тялото му.
Погледна отново към свако си. Хрумна му неизбежната мисъл: Правил го е и преди.
Имаше разлика между решителните действа на баща му, за да защити него и Грег, храбростта на самия Грегъри, треперливия опит на Нед да направи нещо полезно... и начина, по който Дейв Мартинюк елиминираше набелязаните си мишени.
Възможно е да си се родил със знанието как се прави това, но по-вероятно е да си се научил. Нед не знаеше кога и къде е станало, но беше напълно сигурен, че има нещо общо с времето, когато косата на леля му е побеляла.
Останалите три вълка се бяха дръпнали от свакото на Нед с подвити опашки. Не бягаха. Още не. Наблюдаваха.
Мартинюк се приближи към друида.
– Не исках да го убия – каза той. – Надявам се да не съм.
Коленичи на пътеката. Допря пръсти до шията на мъжа. Двамата бяха в сянката, разлистеният платан стоеше между тях и слънцето. Нед видя как свако му поклаща глава.
Чу го да изрича:
– По дяволите.
– Беше дошъл да убие Нед – каза тихо Едуард Маринър, влизайки в сянката на дървото. – И нас, ако трябва.
Мартинюк не вдигна очи.
– Знам. Ние... синът ти се е забъркал в тази история.
Нед не знаеше защо изпитва такава тъга, гледайки дребната фигура на друида, който беше призовал Изабел. Листата шумоляха; движението им изсипваше тресчици светлина върху хората под дървото.
Някога тук имаше един свят. Беше ни отнет. Не става дума само за тях тримата.
Той се прокашля.
– Свако Дейв, ако той... си е отишъл, това означава ли, че Изабел не може да бъде призована отново? След този път?
Свако му вдигна очи.
-Така ли се казва тя?
Нед кимна.
Дейв Мартинюк се изправи с леко трепване. Изтупа коленете си от праха.
– Не мисля, че това е проблем. – Махна към вълците. И те са духове. – Подозирам, че има и още друиди сред тези, които са се върнали в нощта на Белтейн. Този... е бил може би по-силен. Запазил е мястото си в историята.
– Опитваше се да промени хода й – каза Нед. – Или поне аз така...
Замълча.
– Не, прав си. И аз мисля така. – Свако му се обърна към Грегъри. -Кой те научи така да боксираш вълци?
Грег придържаше лявата си ръка. Кръв се стичаше между пръстите му, но успя да се усмихне накриво.
Беше свободно избираем предмет. Можех да уча икономика, но реших да е боксиране с вълци.
– Много забавно. Да тръгваме – каза Едуард Маринър. – Трябва да намерим болница.
Грег поклати глава.
– Не. Доктор Форд ще ме превърже във вилата. Добре съм. Изглежда по-лошо, отколкото е.
– Трябва да ти бият инжекция против бяс, Грег.
– Няма нужда – каза Нед и сам се изненада. – Това са духове във вълчи вид, не забравяйте. Нямат бяс.
Свако Дейв кимна.
– Почти съм сигурен, че е прав, Едуард. Ще настояват за противобясно лечение, може да го задържат там. И ще трябва да им обясняваме. – Посочи към друида. – Този труп... мисля, че няма да изчезне веднага.
– Какво да правим? – запита бащата на Нед. – С него.
– Ще изчезне ли после? Искам да кажа, ще се разпадне ли? – запита Нед.
– Може би. Не е сигурно. Това не съм го специализирал – усмихна се унило Мартинюк.
– Можем ли да вдигнем това? – Бащата на Нед посочи към един каменен саркофаг край сенчестата алея. Капакът беше открехнат.
Дейв Мартинюк погледна нататък.
– Сигурно.
Нед загледа как баща му и свако му се приближават към саркофага. хвана по един край от тежкия каменен капак. Усети нещо странно, някаква гордост, като ги гледаше как броят до три, а после едновременно се напрягат, сумтейки, и отместват камъка наполовина.
– Струва ми се, че е достатъчно – каза Грег, придържайки ръката си. – Не е толкова едър.
Наистина не беше. Вълците наблюдаваха, странно пасивни сега, как двамата мъже идват, полека вдигат друида и го отнасят към празния саркофаг. Положиха го вътре, напрегнаха отново мускули и върнаха капака в първоначалното му положение.
Хвърлиха му кратък поглед, после Дейв Мартинюк се насочи към вълците.
Бяха останали четири; удареният от Грег се беше свестил и до другите. Сега не отстъпваха.
Мартинюк каза нещо на древния език уелски или галски. Животните го погледнаха. И тогава, след миг се обърнаха и се отдалечиха към най-старите гробове и черквата зад тях. Четиримата мъже ги наблюдаваха как отминават и изчезват.
– Какво им каза? – запита тихо Едуард Маринър.
Разкърши се. Каменният капак сигурно е тежък, помисли Нед. Баща му не си падаше по вдигането и влаченето. Или по отклоняването на удари с помощта на клон. Правеше неща, които Нед дори не би могъл да си представи само преди една седмица.
– Казах им, че нощта ще ги изпрати у дома. Пожелах им мир по обратния път.
– Това ли беше?
Мартинюк кимна.
– Това беше.
Вдигна най-близкото от трите убити животни и накуцвайки, го занесе зад дърветата. Върна се за втория. Едуард Маринър се наведе за третия. Изглеждаше учуден, когато го вдигна, както забеляза Нед, сякаш беше се оказало твърде лесно. Видя баща си да вдига вежди, тръгвайки след свако Дейв сред дърветата.
– Има наранени животни в процеса на създаването на този албум обади се сухо Грег.
Нед погледва към него.
– Добре ли си?
Грег още придържаше рамото си. Второто нараняване за два дни.
– Бил съм и по-добре. Сигурно можеше да бъде и по-зле. Къде са каскадьорите, когато ти трябват?
Другите двама се върнаха. Бащата на Нед разкопчаваше ризата си. Свали я. Нед бързо извади джобното си ножче и отвори ножичките. Баща му се опита, но острието беше много късо. Едуард Маринър изсумтя, върна ножа на Нед и разкъса ризата чак до яката. Откъсна копчетата, уви ръката на Грег и я върза.
– Това трябва свърши работа, докато си стигнем у дома – каза той.
– Имаш ли да ми дадеш да захапя куршум? – пошегува се Грег.
Едуард Маринър, гол до кръста, се усмихна късо.
– Тиленолът е в жабката.
– Май ще трябва да ми стигне – отвърна Грег. – Живеем в примитивни времена. Добре, че не си се нашарил с боя, шефе.
Поредна тънка усмивка.
– Може и да се нарисувам – заключи бащата на Нед.
Дейв Мартинюк долепи телефона до ухото си. Огледа се.
– Ким се обажда от колата. Среща във вилата. Казах й след един час.
Маринър кимна.
– Да, горе-долу. Ще караш ли след мен?
– Да.
Четиримата излязоха, минаха покрай саркофазите, край гробницата отдясно и гишето за билети, сред дърветата и под листата, излизайки извън портата под слънчевата светлина.

***

Вденага щом портата на вилата са отвори и влязоха, следвани от пежото на Дейв Мартинюк, Нед видя жената с червена коса, застанала сама на терасата, да наблюдава приближаването им. Сърцето му се разтуптя.
Баща му също я забеляза. Паркира на мястото за посетители, не от другата страна на алеята. Изключи двигателя. Тримата останаха на място за миг, вгледани в нея.
Денят отиваше към края си, слънцето над града и светлината се връщаше през долината право към очите им, сенките на кипарисите бяха неимоверно удължени. Жената слезе по стъпалата към тревата и спря.
– Аз ще отида – каза Нед.
Слезе и пресече моравата. Светлината караше червеникавокестенявата й коса да блести. Стори му се изумително красива.
– Здравей, мамо – изрече Нед.
Тя не заплака. Не се разплакваше лесно. Сега на сърст се извисяваше над нея. Прегърнаха се непохватно. Той беше на петнадесет години, нали така?
Хареса му как го прегърна, как изрече името му: полуупрекващо, полуокуражаващо. Хареса му и познатият й аромат. И че стоеше тук. Че не беше в зоната на гражданската война, където хората загиваха, разкъсани от експлозиви или от земеделски сечива, дори да носят на ръцете си ленти, обозначаващи ги като лекари, дошли отдалеч, за да помагат.
Беше я извлякъл оттам. Но това не беше само начин да я измъкне от Судан. Имаха нужда от нея тук. Той беше почти сигурен.
Със сигурност и бедите приближаваха – в една червена кола, неособено далеч зад тях.
– Очаквахме те по-късно – изрече той.
– Защо, скъпи?
Грешка. Вече. Първите му думи. Божичко.
– Каза на татко, че пристигаш довечера, нали? Вчера?
– Така ли? Сигурно така съм предполагала. Успях да хвана по-ранен полет от "Шарл дьо Гол". Единственото затруднение беше шофьорът на таксито, не знаеше как да стигне дотук. Трябваше да се обадя. Жената го упъти.
– Верагот ли?
Меган Маринър се усмихна.
– Така ли я наричаш?
– Налага се. Имаме си и Верачист.
– Забавно. – Майка му отстъпи и погледна покрай него. – Здравей, скъпи. Доктор Маринър рапортува.
– Мег.
Видя как баща му се приближава. Родителите му се целунаха. Майка му опря глава на гърдите на баща му. Имаше време, когато това щеще да го накара да се почувства неудобно.
– На индианци ли си играете, мон шер?
Майка му поотстъпи, оглеждайки голите гърди на баща му.
– Последният мохикан. Дълга история. Ще ти я разкажем, но ще бъде добре първо да погледнеш Грегъри. Имаш ли превързочен пакет? Тук разполагаме само с най-прости неща за първа помощ.
– Какво е станало?
Тонът й се промени.
– Една малка беля.
– Ед. Каква беля?
Нед погледна назад: Грег тъкмо излизаше. Кръвта по ръката му се виждаше чак оттук. Беше избила през импровизираната превръзка.
Свако Дейв беше откарал пежото си към далечната страна на вилата, по алеята, извън видимост. Нед чу как някъде далеч се затваря врата на кола, но Мартинюк не се появи.
– Едно животно одраска Грег – чу Нед гласа на баща си. Превързах го с моята риза.
– Диво животно ли? Трябва да му се бие противобясна ваксина. Къде сте били? Грегъри, ела насам и дай да видя!
Нед забеляза, че баща му не отговори на нито един въпрос.
Свако Дейв го нямаше. Сигурно беше влязъл в къщата през главния вход, от другата страна, под хълма. Оставил ни е насаме, помисли Нед.
Тогава се сети още нещо.
Не очакваха майка му да е тук в този час. А тя щеше да го познае от Дарфур. До вчера са били там. Не можеше да има толкова много хора, свързани с "Лекари без граници", в Судан. И той не за първи път отиваше там, където е и тя.
Най-меко казано, щеше да експлодира, когато разбереше какво е правел той. Още една беля. Но нямаше начин да се избегне, нали? Освен ако свако Дейв не останеше извън полезрението й през цялото време. Сега го правеше, но нямаше...
Чуха друга кола да се изкачва по последния стръмен завой към вилата. Нед се обърна и видя червеното пежо да приближава. Спря пред портата.
– Аз ще отворя – изрече бързо и хукна нататък.
Набра кода. Портата се отвори. Леля Ким вкара колата. Нед видя Стив до нея. Кейт му се усмихна от задната седалка. Леля му свали стъклото си.
– Здравей, Нед. Как е Грег?
– Добре е. Лельо, мама е тук. Преглежда го и...
Но погледът на леля му се беше плъзнал край него. В спокойния отиващ си ден тя гледаше към по-младата си сестра. Нед се обърна. Майка му още стоеше до Грег, но сега се взираше насам, към жената, излязла от червената кола.
Нед си спомни, че не са се виждали почти двадесет и пет години. Почувства болка, някакво дращене в гърлото. Сещаш се за безкрайната история, в която се бяха заплели тук, и двадесет и пет години ти се виждат нищо, едно мигване. Или ти се струва, че двете са част от два различни живота, които няма как да върнеш или да изживееш отново.
Сети се за Брис. Последното погребение в Алискан. Друидът беше хвърлил толкова усилия да се опита да върне нещо. Нямаше как да стане, помисли Нед. Дори да мислиш, че си го постигнал, онова, което се връща, не е същото като отнетото.
– Ще паркирам – изрече тихо Кимбърли.
Нед отстъпи и я загледа как завива зад ъгъла на къщата. При всичко случило се това му изглеждаше едно от най-трудните неща. Искаше да го поправи, но пак се почувства като дете и това също беше трудно. Хрумна му, че и друидът искаше да направи нещо подобно: опитваше се да поправи нещо, което не може да бъде поправено. Как да премахнеш покорените гали от римската арка?
Как да двадесет и пет години мълчание?
Загледа как леля му заобикаля къщата. Кейт и Стив вървяха зад нея, но спряха. Ким тръгна по тревата към сестра си. Двете жени толкова си приличаха дори с бялата и наситено червената коса, че сегашната им близост подчертаваше връзката.
Нед към тях. Видя лицето на баща си, очевидната неловкост. Грег изглеждаше още по-зле, сякаш му се щеше да избяга презглава, само исамо да не остава тук. Понечи да отстъпи, но майката на Нед, хванала единия край на пропитата с кръв превръзка, изрече рязко:
– Стой мирно!
– Трябва добре да я огледа, Грег – изрече леля Ким, спирайки до тях. – Тук има ли антибиотици?
– Аз имам – каза Меган Маринър, развързвайки раната, без да вдигне очи.. – Здравей, Ким.
– Здравей, Мег. Как ти се вижда?
– Плитка е. По-скоро страшна на вид, но не е опасна. Трябва да се почисти и да се зашие. Но ще трябва и ваксина против бяс.
– Ъхъ – измуча Грег. – Няма нужда, доктор Маринър, беше само одраскване, не ме ухапа. И нямаме време.
– Много обичам пациентите ми сами да се лекуват. питам се защо ли съм учила медицина цели седем години. Можеш ли да гарантираш абсолютно сигурно, че по онези нокти не е имало слюнка, а, Грег? Наистина? Залагаш ли живота си на това?
Нед познаваше този тон. Беше израснал с него. Реакцията й спрямо нелогичното.
Грег обаче не се поколеба. Продължи с изненадите.
– Не мога да гарантирам, обаче знам – и шефът, и Нед също, – че вълкът не беше бесен.
– Вълк ли е било? – повиши глас Меган.
Нед осъзна, че не й бяха казали това.
– Които видяхме ли, Нед? – запита тихо леля Ким.
Той преглътна.
– Може би. Не му бива много да ги различавам, а и тогава беше тъмно. Но бяха духове, от Белтейн.
– О, Господи! – изфуча майка му. – В никакъв случай няма да...
Нед докосна ръката й. Тя замълча. Погледна го. Зърна ярост в очите й.
– Мамо. Моля те. Трябва. Трябва да го чуеш, иначе няма как да ни помогнеш. Бяха дошли за мен, мамо.
Майка му се втренчи в него. Той видя как гневът отстъпва, заменен от нещо по-сложно за определяне.
– Какво означава това?
Нед погледна към баща си за помощ. Едуард Маринър изрече сериозно:
– Беше съвсем ясно, че са дошли да убият Нед, скъпа. И че им е било заповядано.
– Заповядано? Ед, да не си...
– Мег, не съм откачил, наред съм. Страшно се радвам, че си тук, защото имаме нужда от твоето мислене, и то веднага. Но, скъпа, трябва да мислиш, не да се караш с нас. – Поколеба се. – Мег, убих един вълк днес в Алискан. Нападаше сина ни. Получаваше заповеди от един дуид, Мег.
Нед видя как очите на майка му се разширяват.
– О, Господи! Истински друид ли? Размахваше ли имел?
Пауза.
– Не – отвърна съпругът й. – Беше убит, когато ни нападнаха.
Не казваше, все още, кой го е убил.
Меган отново погледна към Нед, после към Грег.
Той сви рамене.
– И аз се забърках, госпожо. Шефът казва истината.
Леля Ким още не казваше нищо. Изражението й беше трудно за разгадаване.
Едуард Маинър пристъпи напред.
– Мег, това не е огромен заговор с цел да си припомниш историята на семейството си. Тук става нещо и това може да означава, че тогава са се случили повече работи, отколкото смяташ... но сега не говорим за това. Моля те, чуй ме. Моля те, погледни ме и ми повявай.
Съпругата му се вгледа в него. Цялата се беше стегнала. Нед никога не я беше виждал такава. Тя се обърна към сеста си.
– Какво си направила? – изрече тя.
Леля Ким срещна погледа й. След това на Нед му хрумна, че ако свако Дейв беше тук, тя можеше да не реагиа така. Но него го нямаше.
– О, колко съвършено! – изфуча Кимбъли. – Безупречен въпрос, Мег. Какво следва? Пак ще си говорим как съм си боядисала косата бяла, за да заблудя всички? Как съм се омъжила и съм избягала само за да те отхвърля? Още ли не си пораснала?
Меган Маринър не отстъпи.
– Никога не съм казвала, че става дума за мен. Говорех и за майка ти. За нашата майка. Знаеш го.
– Майка ни прекрасно поддържаше връзката, сестричке, до кая на живота си. Идваше ни на гости, знаеш го. Не преставахме да си говорим, пишехме си, сещахме се. И това го знаеш. Правеше така, че да те няма, когато идвахме. А тя никога не ми каза, че е страдала от каквото и да било, което някога съм направила.
– Очаквала си да го каже? Мама? Хайде, Ким, знаеш много...
– Познавах я също толкова, колкото и ти, Меган. И тя ме разбираше много по-добре от теб. Заминах, защото не можех да живея, както дотогава. Исках, опитвах се. Не успях. Случиха се много неща. Ти си единственият важен за мен човек, който не го виждаше. Искаш ли да си поговорим кой кого е наанил? Мег, дойдох тук, когато разбах какво вече е станало с Нед. Опитвам се да го защитя. И да върна Мелани. Не става дума за нас двете.
Не става дума посто за тях тримата.
Друидът го беше казал поне два пъти. Може би бе прав. Точно както леля Ким можеше да е права или да не е. Защото ставаше дума, по някакъв жесток начин, за двете сестри... и за него. Сигурно имаше места, където миналото не си отива, а може би имаше и хора, заради които то не си отиваше.
Нед погледна към баща си. Едуард Маринър изглеждаше като човек, отчаяно искащ да каже нещо, но без да има представа кои думи по-скоро ще послужат, отколкото да навредят.
Точно така се чувстваше до голяма степен и Нед.
Леля Ким още ядосана. Не я беше виждал такава.
– Мег, аз се сбогувах с майка си в Торонто цял месец педи да умре. Не отидох на погребението й, защото тя ме помоли. Каза, че за теб ще бъде прекалено трудно, ако присъствам. Искаш ли да помислиш върху това?
Чувайки това, Нед изведнъж разба, че няма нищо, което той или който и да било друг да може да каже. Дори не беше сигурен, че иска да знае още нещо за това. Грег изглеждаше поразен, сякаш му се щеше да изчезне оттук, да иде при Кейт и Стив. Извън пределите на чуваемостта.
Нед се вгледа в майка си. Тя изглеждаше разтърсена.
– Не, всъщност не искам – каза Меган Маринър. – Не точно сега. Не искам да мисля за това.
Леля Ким вдигна рамене.
– Смятала си, че не съм си дала труда да дойда. Че не ми е пукало. Разбира се, може и за това да те мамя. Както те излъгах за косата си. Както съпругът ти и синът ти сега те за вълците. Можеш да решиш, че е така, Мег.
Майката на Нед поклати глава.
– Лъжлив избор, Ким. Няма защо да избират между истина и лъжа. Хората правят грешки, хората се подвеждат.
– Мамо!
– Скъпи, това не е...
– Мег, защо ще ги подвеждам? Само се чуй!
Трите застъпващи се гласа внезапно замлъкнаха.
Меган Маринър премести очи от единия към другия.
– Склонна съм да повявам, че ме атакувате колективно.
– Така е – изрече Нед. – Но, мамо...
– Доктор M, може ли да кажа нещо?
Всички обърнаха очи към Грег с окървавената му ръка.
– Бях одраскан от вълк, точно сега. И той получаваше заповеди от един дребосък, който беше друид. Това последното го знам със сигурност заради едно нещо, което той ми причини снощи. Този същият друид бе убит педи около един час, и ти вълка също.
Меган Маринър дълго не свали поглед от Грег.
– Беше повече от едно нещо – изрече тя най-накрая.
Грег вдигна рамене.
– Съжалявам.
Нед гледаше как майка му се бои с нещо, дълбоко вкоренено в нея. Беше му трудно. Не можеше да си представи на нея пък какво ли й е. Не каза нищо. Наистина не знаеше какво може да изрече.
Накрая тя си пое дъх.
– Добре. Чудесно – Объна се към сестра си. – Предполагам, че вече съм много стара за някои спорове. Не ме бива и с помените. И за тях съм прекалено стара.
– Никой от нас не се справя добре с помените – каза тихо Кимбърли.
Меган я погледна.
– Поне вече си побеляла.
Нед си пое дъх. Видя как леля Ким затваря очи. Когато ги отвори, бяха подозрително бляскави. Едната сестра поне се разплакваше лесно.
– Харесва ми този червен цвят – изрече тя.
Майка му направи гримаса.
-Веднъж месечно. Жан-Люк на Грийн Авеню. Без него ще бъда мрачна и сива.
Погледна към другите. Нещо се беше променило. Сковаността вече я нямаше.
– Да почистим раната на Грег – каза тя. – После можете да ми разкажете какво става. Трябва да разбера всичко за Мелани.
– Добре – отвърна Ким, – но има много за разправяне. Ще ни тябва вино.
– Аз мога да се заема – намеси се бащата на Нед с подозрителна готовност.
Поглеждайки през моравата, Нед забеляза как Кейт Уенгър изглежда смутена и объркана, сякаш има чувството, че мястото й не е тук. Искаше да отиде пи нея, да я ободри, но не можеше. Още не. Първо трябваше да свърши нещо друго.
– Може би някой да помоли Вера... която беше там... да кипне вода? – запита Меган Маринър.
– Аз ще ида – каза Нед.
Взе стъпалата две по две. Предаде поръчката на Веагот и й каза, че ще има още двама души за вечеря. После отиде да потърси свако си.
Намери го на първия етаж, до стаята, където бяха настанени Ким и Кейт. Стаята на Мелани.
Бръснеше се. Затова не се беше появил.
В мивката и по застлания с плочки под имаше сиви и кестеняви косми. Дейв Мартинк беше оставил ножиците и остъргваше с бръснача останалата четина по лице. Действаше прекалено бързо и се беше порязал на две места.
– Наистина ли мислиш, че ще свърши работа? – запита Нед, застанал на вратата на банята.
Свако му го изгледа изпод пяната.
– Всички сме обречени, ако не стане, нали?
– Не и аз – изрече Нед. – Ти обаче си.
– Изоставяш ме на съдбата ми?
– С майка ми ли? Съвършено си прав.
– Как е положението там?
Дейв Мартинюк прекара бръснача по бузите и шията си.
Нед се поколеба.
– Дотук добре. По-гладко, отколкото го мислех.
– Липсата на експлозия е по-добре, отколкото предполагах. Как изглеждам?
– Почти толкова окървавен като Грег – беше констатацията на Нед.
Свако му изгледа намръщено отражението си в огледалото.
– Ще се оправя с това. Достатъчно различен ли изглеждам?
Нед кимна.
– Така ми се струва.
– Дай ми още пет минути.
– Топлят вода, за да измият раната на Грег. Не бързай, че ще привлечеш акулите.
Свако му се ухили.
– Това ми харесва. Имам си остроумен племенник. – Замря за миг с бръснача в ръка. – Единственият ми племенник.
Нед го изгледа.
– Нямаш ли... Мислех, че имаш брат и...
– Две племеннички. По-големи от теб.
Нед преглътна.
– Значи с леля Ким не сте...
Дейв Мартинюк енергично разтърси глава.
– Не, не сме. Много ли е късно да те науча как да дриблираш към мрежата?
Нед се опита да се усмихне. Беше достатъчно пораснал, за да разбере, че това не е всичко.
– Не съм достатъчно висок. Игра отстрани, защита, това ми е силата.
Свако му отново поклати глава.
– Ъхъ, добрите защитници трябва да знаят как да дриблират, когато получат лоша топка. По-късно ще намерим баскетболна мрежа.
– Знам къде наблизо има игрища.
Мартинюк пак беше започнал да се бръсне прекалено бързо.
– Добре – измърмори той. После изруга, когато острието поряза шията му. – Връщай се, аз ще дойда след малко, абсолютно неузнаваем.

– О, ГОСПОДИ! – изпъшка Меган Маринър.
Беше вдигнала поглед от раната на Грег, седнал до масата в трапезарията.
– Айвърсън. Какво правите тук? Аз не...
Млъкна, много рязко. Нед видя, че тя се досеща. Вече. Почти можеше да проследи гонещите се по лицето й мисли.
Дейв Мартинюк, лепнал по едно парченце от хартиена салфетка на двете порязани места, за да спре кървенето, беше застанал на вратата на трапезарията. Леля Ким се втурна към него. Вкопчиха се в здрава прегръдка, после тя отстъпи една крачка.
Бащата на Нед не успя да изрече и една дума от приготвеното обяснение.
Грег седеше на един стол до масата. Меган увиваше бинта. Тенджери с преварена вода стояха до приготвените чисти кърпи, бели купчинки марли и шишенца с антибиотици.
Застанала до съпруга си, Кимбърли изправи рамене и погледна към сестра си, сякаш готова за удар. Нед, който стоеше заедно с Кейт до френския прозорец, водещ към терасата, усети наистина огромен прилив на безпокойство. Благополучният изход все още беше много далеч. Погледна към свако си.
Неузнаваем.
Да, бе, наистина. Мъж, висок метър и деветдесет, с огромни рамене и ръце, със сини очи, обръсва си брадата и всеки го взема за Дани Де Вито?
А майката на Нед беше много, много схватлива. Най-вече затова искаха да е тук сега. Това поне беше едната причина. Другата имаше нещо общо с мачететата, пушките и бомбите, но нямаше да говорят за това. Макар че точно заради това свако му беше взел това фалшиво име Айвърсън или както там беше и години наред из половината свят.
Нед зачака избухването. Такова нямаше нямаше.
Вместо това Меган Маринър, която никога не плачеше, се разплака.
– О, Мег – прошепна сестра й, поразена. – О, скъпа...
Меган бързо протегна ръка, за да я възпре. Нед видя как Кейт Уенгър до него прехапва устни – жест, който сега вече познаваше доста добре.
Майка му изтри очи с опакото на ръката си. Пое си дъх и вдигна поглед. Взря се в Мартинюк за един дълъг момент.
– Три пъти? – накрая изрече тя.
Той кимна.
– Сиера Леоне, Заливът. Дарфур? Там ли съм ви виждала?
Той се прокашля.
– Всъщност, четири пъти, ако трябва да съм честен. Бях в Босна, но само няколко дни... не беше толкова зле. Може да не сте ме забелязали.
Тя още се взираше замислено в него.
– Узнавали сте кога съм се записвала в мисии и сте отивали там, ако според вас е било опасно?
Той кимна отново.
– Изоставили сте всичко в живота си? Приели сте чуждо име, фалшива самоличност? Във военни зони?
– За това става дума – каза Мартинюк. – Наистина, не беше често.
– Четири пъти, току-що го казахте.
Той кимна отново. Направи гримаса.
– По дяволите. Май току-що се отървах от брада, която ми харесваше.
Настъпи кратко мълчание.
– Без нея изглеждате по-добре – каза Меган Маринър.
– И аз това му казвам – измърмори сестра й. – Мег, аз...
Майката на Нед пак протегна ръка.
– Пак ще се разплача, ако кажеш нещо, затова недей, Ким. – Още не беше свалила очи от едрата, здрава фигура на Дейв Мартинюк, застанал на вратата. – Трябва да си изясня всичко. Изоставили сте работата си в Англия, съпругата си, излагали сте се на опасности из цял свят, със сигурност сте нарушавали закони с ровене в компютри и фалшива самоличност и защо?
Той се облегна на рамката на вратата. Не бързаше. Спокоен човек, помисли Нед.
– Чувствахме се отговорни.
Меган затвори очи за секунда.
– Мислили сте, че съм правила всичко това, защото...
Изражението на Мартинюк беше сериозно.
– Меган, балдъзке, много отдавна съм разбрал, и то по трудния начин, че хората правят различни неща поради най-разнообразни причини, някои добри, някои лоши. Дори подвизи. Понякога не знаем всичките причини, поради които правим нещо.
– Бих казал, че обикновено не знаем – обади се Едуард Маринър.
Съпругата му го погледна.
– Знаел си за това, Ед? Трябва ли и теб да те убивам?
Той поклати глава, но заплахата, шегата в нея вече бяха променили настроението. Нед усещаше как отново започва да диша нормално.
– Разбрах за това една преди две вечери, скъпа.
Мартинюк се обади от вратата:
– Ако искате смъртта ми, просто ми кажете да се бръсна по-гладко. Май съм изгубил тренинга.
– Бързаше – отбеляза Нед.
Всички възрастни се обърнаха към него.
– Точно така, племеннико – каза свако му. – Безподобният експерт на семейството. Бръснеш се... колко... два пъти на седмица, за да се изфукаш, а?
Последните думи бяха изречени с широка усмивка.
– Е, поне знам кой няма да ми показва своята техника – отвърна Нед.
– Ей, вие всичките, ще ме чуете ли! Превържете ме вече – намеси се Грег. – Така ли се лекуват ранени? Докторите водят семейни препирни, а ние умираме на масата?
– Черна статистика – заключи трезво Кимбърли.
Нед тъкмо отваряше уста, за да пусне още някоя шега, просто от облекчение, когато почувства припламване, властно присъствие вътре в себе си. В същия момент и лицето на леля му отрази това усещане. Видя я да поглежда край него.
Обърна се. Погледна през стъклената врата, за да види как в светлината на късния следобед един строен мъж с гола глава и сиво кожено яке се изкачва на терасата и застава в търпеливо очакване.

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.