|
|
        
|
Когато се опитах да обясня на един колега какво представлява книгата, която чета в момента, ми хрумна едно определение, което ми се струва доста близо до това, което всъщност представлява дилогията “Пергамент” и “Мастило” на Хал Дънкан. Представете си една сюжетна рамка – скица на една история и архетипите на героите, които искате да участват в нея. После я запълнете и уплътнете щрихите, разширете до истинска история. Повторете запълването шест или седем пъти, като всеки път променяте сетинга на историята и размествате героите, така че да получите нещо различно – митологична сказка; библейска притча; пиеса от Комедия Дел’Арте, мрачна футуристична история; мистерия на Лъвкрафт, развиваща се в ранните години на миналия век... После вземете ръкописите на историите, нарежете ги на парченца и ги разбъркайте. Разбира се, писателят едва ли е направил точно това, когато е създавал произведенията си, защото няма начин да се получи такава консистентност, такъв скрит порядък в хаоса от фрагменти време, пространство и история, че читателя да успее да го открие и да му се възхити. Но все пак ще сте много близо до това, с което ще се сблъскате. Както споделих и след като прочетох “Пергаментът” (повече за книгата ще намерите ТУК), Хал Дънкан ни поставя едно огромно интелектуално предизвикателство, истинско предизвикателство за ума със своята дилогия. Сюжетът на “Мастило” се развива десетина години след събитията в “Пергамента”. Светът – такъв, какъвто го познаваме от първата книга – е погълнат от Здрача, бурята на развилнелите се бунтовни микрочастици на Рая, изплъзнали се изпод контрола на своите господари и опълчили се срещу тях. Съглашението е разбито, Принцовете на Ада са се спотаили нейде из милионите парченца светове. Апокалипсисът е настъпил, разразил се е и отминал: един различен Апокалипсис, без сблъсъка между Ангели и Демони, без конници и войнства, но също толкова разрушителен. Сега парченцата свят се носят из настъпилия Хинтер, из нищото, из вечната зима, както обгорелите, още тлеещи късчета хартия се носят над погълналия я огън, носени от жегата на акта на разрушението. Оцелелите от бурята се опитват да управляват полета на тези парчета, да възстановят някакъв ред, да направят нещо сред руините на Апокалипсиса – миниатюрни кралства със своите крале, деспоти и управници, бивши ангели и принцове на Ада. Брулени от ветровете на забвението, носени сред Хинтер, познатите ни от "Мастило" герои се опитват да оцелеят, вкопчени един в друг и в копието на Книгата на Всички часове като единствената си надежда за оцеляване. Пъг/ Томас Месинджър, Джак Светкавицата, Джоуи Предателя, Дон Койота, Анастезия, Грег Разказвача и ... липсващият, изгубеният Седми, Прометей Шамаш, Шеймъс, Финан... те плуват по теченията на Книгата на Всички часове, и същевременно я носят със себе си... Така, както старецът, който носи цялата Вселена в торбата си, всъщност се намира в нея. Но бурята от микрочастици е разкъсала истинската книга, извличайки от нея Мастилото, оставяйки празен, чист, неизписан пергамент, ангелска кожа... Парчета от Книгата се съдържат във всяка гънка на Пергамента; парчета, които седмината се опитват да съберат, да свържат, да скрепят отново – повторно Сътворение на Света, който е книга, и на Книгата, която е свят. Но не е ли твърде голямо изкушението - да промениш историята, когато я имаш в ръцете си? Да пренаредиш парчетата? Да изтриеш един абзац, да зачеркнеш друг, да добавиш трети... Да създадеш нова Книга, изхождайки от копието и променяйки го... в крайна сметка, в настъпилия Хинтер и неговите кралства подходящата личност може да се сдобие с ангелската кожа... Нима е толкова лесно да напишеш отново историята на човечеството – минало, настояще и бъдеще, без Холокост, Войната във Виетнам или Единадесети септември? И нима оцелелите в Апокалипсиса останки на Съглашението или на Ада ще оставят останалите Неутрални да го направят? Книгата само затвърди мнението ми, че основната задача на първата част на всяка дилогия е нахвърлянето на Декора. В "Мастило" забелязах, че Дънкан започва постепенно да се отклонява от хаотичната последователност на събитията и променянето на Времето и Мястото, толкова характерна и толкова объркваща в "Пергамента". Може би вече съм привикнал със стила му, и успявам да откривам по-лесно нишките, свързващи събитията в привидния авторов хаос, подреждайки ги в правилната им последователност. В „Мастило” ми беше много по-лесно да открия ясна и определима сюжетна нишка, колкото и заплетена и прикрита от изразните средства на автора да беше. Книгата в никакъв случай не е по-малко интелектуално предизвикателство по сравнение с първата част. Дори нещо повече. Ако в първа част основното предизвикателство бяха литературните похвати и стила на Хал Дънкан, сега към него се добавя и предизвикателността на идеите. "Мастило" хвърля в смут далеч не само със скандалните си сцени, още по-цветисти и колоритно описани, отколкото в "Пергамент". Дънкан сякаш посяга на тема, която повечето писатели тактично пропускат в срамежлив опит да не засегнат по някакъв начин читателите си. Боравенето с митологии и божества, предимно от мъртви религии, е често срещана тема във фантастиката и фентъзито, но произведенията, които са посягали на Стария завет, Тората или Евангелието по такъв директен, толкова брутален и необикновен начин, едва ли не се броят на пръстите на едната ръка, и не мога да се сетя за друга да го е правил с такава сериозност или в такава дълбочина. В "Мастило" Дънкан е обърнал сериозно внимание на героите, особено на образите на Джак и Джоуи. Преди изглеждащи като случайни парченца пъзел, които предстоят да открият своето място, сега най-сетне се напасват в цялостната картина. Същевременно образите ми се сториха далеч по-близки до обособени герои, отколкото до общото впечатление за архетипи, което оставяше "Пергамент". Искам да напомня, че "Пергамент" и "Мастило" едва ли ще допаднат на всеки. За подобно, да си го кажем направо, тежко произведение, се изисква особена нагласа, едва ли не специално настроение.
|
||||||||||||||
На мен "Мастило" ми достави същото удоволствие при четене, което и "Пергамент", и продължавам да смятам дилогията за най-значителното явление във фантастичната литература за последните години. Не мога да си спомня някоя книга, която наскоро да ме е смайвала с такъв размах и провокативност.
