Робърт Уилсън: Хронолитите

alvin

У нас тази книга се появява след вече известния роман „Ускорение”, с който Уилсън грабна „Хюго” 2006, макар че е писана няколко години по-рано. Тогава „Хронолитите” не остава незабелязана, печели няколко награди, измежду които „Джон Кембъл”, и прави компания на финалистите за „Хюго” 2002. Читателите, на които Уилсън вече е допаднал – а те са доста – ще харесат и тази история. Може би по-малко, но все пак ще я харесат.

А това е история за един човешки живот на фона на мистериозен феномен, който преобръща познатия свят. На различни места по света започват да се появяват странни паметници – неразрушими артефакти от бъдещето, които прославят незнаен водач, чиито подвизи ще бъдат извършени след двадесет години. Кой е този човек, как успява да изпрати материя в миналото и защо го прави?

..."Хронолит" – грозна и претенциозна дума, измислена от никому неизвестен журналист... Дума, която никога не съм харесвал, но която бях започнал да уважавам заради точния й смисъл. Хронос - време, и литос - камък. Не е ли това същината на въпроса? Време, втвърдено като камък.

Сравненията между „Хронолитите” и „Ускорение” са неизбежни. Паралелите, които могат да се направят, не са никак малко, нито маловажни или такива, които да се подминат с лека ръка. Доколко авторът използва вече добре разработен модел и подобна структура за романите си, мога само да гадая. В тези два обаче сходствата са налице: главният герой, който става неволен свидетел на „чудото”; приятелят, който се оказва в центъра на изследователската дейност, целяща да разкрие природата на явлението; времевият феномен, който предизвиква социални и културни катаклизми; люшкането между желанието за спокоен личен живот и отговорността към заелите се с разплитането на загадката. И не на последно място – изпълненият с трудности живот в условията на екстремно променящия се свят, в който хуморът почти отсъства, а младите са изключително податливи на вредни култове.

Винаги съм адмирирал фантастични произведения, в които науката не засенчва най-важното в една история – човека. Въпреки централната роля на хронолитите, акцентът в книгата е върху човешките съдби, живота, семейството и обществото.
Прокрадват се прогностични нотки с описание на света след години – тежка рецесия, безработни американци, които рядко купуват месо (но пък продължават да обикалят щатите с личните си автомобили?) и трудно намират работа, задълбочаващи се проблеми с раздирания от вътрешни конфликти Китай. На фона на всичко това се появяват безчет поклонници на мистичния завоевател, които придобиват обществена и политическа тежест, повеждайки по този начин нишката на историята в посока, която наистина би създала могъщ завоевател след няколко десетилетия.

Доколко ехото от нашите стъпки се превръща в силен шум от маршируващи армии в бъдеще?

Времевият парадокс е налице, както и интересният поглед върху въздействието на бъдещето, което променя настоящето – като микрофония, усилваща значението на предизвиканите реакции и пораждаща все по-силни.
Лесно ли е да се проумее такова нещо?

Няма такова нещо като парадокс, обясни ми веднъж Сю. Парадоксът, каза тя, е само илюзия, създадена когато гледаш n-мерен проблем през тримерен прозорец.

 Робърт Уилсън пише добре, с много добър баланс между описание, развитие на идеите и динамика на действието. Чете се лесно и бързо и си личи, че ръката, която води читателя през всички страници, е обиграна.

У мен остана едно глождещо чувство за осезаема пасивност на разказващия в първо лице. Лутащият се между периферията и епицентъра на събитията Скот Уордън не е типичен главен герой, в голяма част от повествованието той е само наблюдател и умишлено се отдръпва от силното течение. Но пък е пълнокръвен и истински, което е голям плюс.

Преобладава мнението, че финалът на „Хронолитите” е слабото му звено. Може би е малко предвидим, може би не е на висотата на останалата част от книгата, но не би развалил удоволствието от прочитането на книгата.

Коментирай...