Сред светлини и сенки

k.

Стефан Василев,, "Монетата" © Клинкнете върху изображенията, за да ги видите в по-голям размер.

За нуждата от дълги уши, допускането на другия в живота ни, творците, растящи заедно със сътвореното, спонсорството и цената на издаването, пътищата на книжното разпространение и българската следа в "Светлини сред сенките"

(Продължение от предишния брой)

Калин: Киа сама ли е раснала?

Валя: Да, и е живяла точно като Айк, и като е била малко по-голяма от него, я намира един наемник и – защото тя е много професионален крадец – я вкарва в група контрабандисти; когато открива елфчето, тя го вижда колко е готино и какво излъчване има, и иска по някакъв начин да промени живота му, като така сякаш ще промени и своя. Ако помогне на него, все едно е помогнала и на себе си едно време – тя вижда себе си в Айк и точно затова се вкопчва в него и прави тая грешка, че се разочарова и му млъква, и изобщо се дърпа от него, когато то поиска да избяга... Tо всъщност искаше да спаси и нея, а тя не го разбра – много интересен и поучителен момент и за родителите: нито то обясни какво иска да направи за децата, нито тя се опита да разбере. Тя се обиди, дръпна се от него – и наистина жестоко се обиди, защото тя се откупи с всичките пари, които имаше, за да може да гледа това дете, и в един момент, ако то избяга – тя няма цел, няма бъдеще. Много е млада, Стефан правилно го каза – тя е една млада жена, която трябва да реши може ли да гледа дете. На 20 години е, току-що навършила пълнолетие (в Аурелион това е възрастта на пълнолетието), цял живот живяла по странни места – с кражби и с контрабанди; и в един момент взима дете, което скоро усеща, че ще бъде и бреме, не само радост, защото то може да е добро, но трябва да се възпита, трябва да се научи да чете, трябва да спи на добро място, трябва да има дом, да тръгне на училище на следващата година (там тръгват на 9)... Всичкото това почва да й тежи, тя се изнервя и не знае как да се държи. Вижда, че джуджето си играе с него, а тя не може да си играе и не знае какво да прави; почва да си мисли – чакай сега, ние ще се отделим от тях и аз какво ще правя с него? Няма да му е забавно с мене. Като характер е доста различна от мен: много мълчалива, затворена, плаха, страхува се от хората, защото не им вярва; и точно затова този момент, в който тя си мисли, че Айк я предава, е сериозен крах.

К: Много човешки проблеми разглеждате – фантастичното трябва ли ви?

В: Ами да – то е цветът, украсата на нещата.

К: Всъщност, ако не ставаше въпрос за елфи, джуджета, за някакво бъдеще или алтернативно настояще, в което магията действа, щеше ли това да ти пречи да се чувстваш пълноценен в тоя свят? Какво ти дава фантастичното?

Стефан: Проблемите, дето ги засягаме, ги има навсякъде, само че хората не се вглеждат и изглежда не им е интересно. Трябва по някакъв начин да им стане по-интересно и сигурно този е удачен.

К: Да им покажеш блясъка на различното и едновременно с това да им кажеш нещата, които...

В: Не мога да си представя елфчето, ако не е елфче, колкото и прекрасно обикновено дете да е, това обаяние няма да го има. Това, че е елфче, прави нещата още по-готини...

К: А всъщност – понеже „елф“ не е само дума, то е понятие, включващо характеристики, които трябва да са различни от нас хората – кое е различно в него от едно човешко дете?

В: Съвършенството, то си е направо съвършено дете.

К: Колко годишно е?

В: 8-годишно.

К: Значи вие приемате, че елфите още от рождение са с някакви възвишени качества.

В: Е, да, то е специално елфче... но самото му излъчване и това, че е елфче, се допълват. Ако е дете, пак може да е такова – има много готини деца. Но...

Стефан Василев, "Монетата" ©

К: Какво би му липсвало, ако беше човешко дете?

В: Дългите уши... (смее се)

К: (вмята заядливо ;) Които всеки ги обича, нали?

В: Не знам, аз вече толкова съм го приела като елфче, то толкова ми е харесало и толкова му съчувствам, докато чета книгата, защото наистина е невероятно невинно и сладко създание, и просто не мога да го възприема по друг начин. Даже не мога да си представя елфчето да не е елфче.

К: Аз ти задавам много подмолно тоя въпрос... В „Последният еднорог“ имаме отзив, че това е книга за всеки човек, който се е усетил, че е ЧОВЕК и е тръгнал да търси събратята си. Една от реакциите на голяма почитателка на книгата беше – “Махни го тоя отзив, не искам да приравняваме еднорозите с човеците”. При което аз казах – добре де, какво ни пречи? В смисъл, ние сме човеци, можем да бъдем каквото си изберем, ако искаме, елфи ще бъдем, ако искаме – еднорози, нали това е нашата сила, силата на избора.

Типично проблемно семейство

В: Може би ако е еднорог или елф, ще стигне до повече млади хора. Повечето ни герои са и от проблемни семейства, даже никакви. Киа израства сама, Айк е експеримент, той изобщо не си познава родителите, Валерион – също, родителите на Мефоди са починали при самолетна трагедия, на едно летище, където умират много хора, там умират и родителите на Рафаел. Мефоди и Рафаел отначало са противници, после стават близки покрай тази история. Все хора, които имат някакъв семеен проблем, били са сами... Това е към хората, които са по-саможиви, свикнали са сами да живеят и за никого да не мислят – без да го искат, само защото са останали сами по някакъв начин; и в един момент се събират и се оказва, че не е токова страшно да мислиш за някого, че даже се чувстваш по-добре, ако помогнеш на друг, ако си съпричастен с неговите проблеми... И другото важно – героят Деенор много се е разбирал и си е приличал с Киа... обаче после усеща, че се разбира и си прилича и с Валерион, техния противник, и всъщност минава на страната на преследвачите – в момента преследва бившата си голяма дружка от контрабандата, която единствен е уважавал и тя го е уважавала...

К: И то не просто заради парите, което е още по-страшно...

В: Да, не просто заради парите, а защото той не може да си обясни каква е разликата, след като всички си приличат и имат същите проблеми...

К: И висшите, елфите, и низшите раси...

В: Всички раси. Той вече почна да си задава тия сериозни въпроси. В началото не си вярваше, не смяташе, че може нещо; Киа му е казала, че има повече потенциал от това, което в момента прави, да живее при някакъв наивник и така нататъка... И много пъти са си говорили, гледали са астероидния пояс на Аурелион и са си говорили, че не им е мястото точно на тях там – защото са по-различни и са го усещали. И тя като среща елфчето, своето място го намира; обаче той няма кого да срещне и даже се чувства много обиден, че тя ги напуска, чувства се предаден.

К: Той я ревнува, един вид...

В: Той е по-малък от нея, но ревнува като приятел, защото е единственият човек, с когото са си говорили въобще. Плюс това малко хора знаят, че тя е жена; тя се прави на мъж, нали е в костюма...

К: Опааа – да не издаваме тайни на читателите...

В: *ЦЕНЗУРА*

К: Интересното е ... да, творческият процес тече нон-стоп. Стефан в момента си записва някаква идея, аз мислех, че рисува...

С: Хрумна ми нещо.

К: Добре, добре. Всъщност той пак си е човешки проблемът, ние пак ползваме тая лъскава обвивка, за да говорим за неща, които ни засягат много пряко. Това е явно добър начин да влезеш под кожата...

Димитър Милчев, "Монетата" ©

В: Рафаел пък е полицай Паладин, той ги държа в затвора. Мефоди магьосника му бърка в мозъка, нарежда му с магия какво да прави, и сега той е много обиден, обаче тъй като уважава учителя Фадгнал - който го праща с тях - сега се бори с живота си за тях. Много са интересни тия моменти, в които в един момент си срещу някого, а в следващия го защитаваш с живота си.

К: Това самите автори в процеса на писане ли го откриват?

В: Да, стана случайно, просто тъй си тръгна.

К: Т.е. развитието на книгата е развитие и за хората, които я пишат?

В: Да. Вчера Димитър сподели, че е много щастлив, че е с нас, че ни е намерил, и страшно се зарадвахме, че така го чувства, значи му е приятно да го прави това – иска да я завършим, да излезе. От две части решихме да е трилогия, много хубаво стават нещата. Аз се радвам, когато някой идва и го прави с кеф, защото творческият процес не става с "ти трябва да го направиш", да му кажеш и той да тръгне да го прави. Няма смисъл, няма да стане и добре.

К: В момента си имате два проекта, търсят се спонсори, това ще го подчертаем дебело...

В: Скоро „Светлини сред сенките“ ще бъде завършена, просто я редактираме. (Очакваме първата част от новата фентъзи поредица на клуба в началото на 2008-а.)

К: Колко пари ви трябват за издаване?

В: Към 1500 лв. на книга най-малко.

К: 1500 лв. за какъв тираж?

В: За 500.

К: 500 е средният тираж за преводна фантастика в България в момента. И трудно се продава, така че това е един приличен тираж.

В: „Въже от светлина“ излезе миналата година, имахме останали по-малко от 200 бройки и в момента по-голямата част от тях вече са в Стара Загора в едно училище. Мисля, че там са поизкупени и май ще свърши....

К: За една година? Това е чудесно!

В: Така че добре е... Хубаво е, че има интерес към тях, защото те го заслужават.

К: А интересът откъде е? Какви са хората, които си взимат тая книга?

В: Не знам... Първите деца тук, които я прочетоха, по-малки деца, са художниците на Ваня, които си я купиха от премиерата и много я харесаха, даже идваха няколко пъти да ме питат продължение дали ще има. Тъй като авторите вече попораснаха и това е детска приказка, няма да им се пише такова нещо, пък и тая книга не предполага продължение. Но... хареса им, и на възрастни хора, които са я чели, им хареса...

К: Те не са от някаква определена среда, не са, да кажем, фенове на фантастиката само, ами са всякакви хора?

В: Ами не, това е приказка, не е фантастика. Има фантастични елементи, но си е съвсем детска приказка, става за всякакви деца, дори съвсем малки, защото има и поуки вътре, леко е за четене...

К: Така, сега за „Шахтата“. Вие търсили ли сте начин да стигнете до по-широк кръг хора? Освен всичките тия интервюта, които така и не можем да разберем кога и къде ги дават в ефир.

В: Ами не, като че ли не...

К: В смисъл издавате книгата и продължавате да работите върху следващия проект? Аз питам, защото това обикновено е голям проблем: нещата се пишат и издават, но после не може да се направи връзката с крайния читател.

Стефан: Това в интернет сайта не е ли реклама също?

В: Да, реклама е. След време сигурно ще можем да направим някакви премиери... просто ще е трудно, защото са много децата и трябва да се наеме автобус. Пътят е скъп, никой няма да може да си го позволи.

К: Да, на живо е много ценно, но и трудно. Трябва да пуснем и в интернет, всеки, който чете – ако не е по-възрастен – оттам се информира.

В: Може да се правят поръчки и да се носят книги...

К: Да, с куриери, с някоя от електронните книжарници... Добре – въпросът е да не стане така, че има хора, които имат нужда да я прочетат, а пък няма да разберат, че я има. Вчера затова питах кои са хората, които искате да я прочетат. Много ми хареса това, което Боряна каза – други хора на тия години, които може би са в същата проблемна ситуация.

В: "Шахтата" от деца и от тийнейджъри сигурно ще се хареса, защото въпреки че се третират сериозни проблеми, купонът е голям, те много деликатно се третират, не натрапчиво...

К: Да. А проблемът с тези по-млади читатели е, че някой трябва да им я препоръча, още не са свикнали сами да си търсят. Та ще е интересно – и това е част от приключението – как готовата книга да стигне до потенциалния си читател.
На мен ще ми бъде много приятно да помислим по-нататък можем ли да преведем поне части от тия книжки и да опитаме да видим как биха вървели на един външен пазар.

В: Мисля, че са готини, атрактивни...

К: Не звучат строго обвързани с българската действителност – нямате български фолклор... Вие сте си измислили всеки от тия образи.

В: Има отчасти в „Светлини сред сенките“ – примитивите, но Стефан ги е вкарал готино.

С: Да, опитах да ги вържа малко с...

В: Прабългарите. С конските опашки.

С: Когато обсаждат замъка на Антарес, Иован, който е нещо като предводител на армията, идва с кон и с конска опашка на копието си. Също е с бяла риза под бронята, с червена шевица, което при българите пак е интересно. Тази червена шевица по ръкавите, по деколтето, по ръбовете на блузата се слага, за да се запази ризата чиста. И то не чиста като цвят, бяло, а за да не влизат демони, лошото...

К: Откъде го знаеш това?

С: Гледам телевизия от време на време.

К: Предавания за старите българи?

С: Всичко, което ми е интересно. Като малък много обичах научнопопулярни филми и фантастични сериали...

К: Аха, и си гледал специално за старите българи нещо.

Димитър Милчев, "Монетата" ©

С: Случайно попаднах. Баща ми много се кефи на нещо старо и аз мисля, че съм го наследил – като видя нещо, и се загледам. Дори тука идваше някаква жена с вестник, дето ставаше дума за някаква стара монета, обаче монетата не беше показана. Говореше се пак за маската на Терес. Любопитни ми станаха някои древни детайли... Заглеждам се.

В: Той затова е толкова добър в детайлите.

К: Да, записва си ги. Имаме един писател, Николай Теллалов. Негови са „Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“ и „Пълноземие“, три свързани книги, които започват с целувка... сега се сетих какво ще ви питам след малко... между един съвременен младеж и една змейска щерка. И всъщност змеицата в наше време трябва да се оправя с мутри и въобще една такава действителност, много разпознаваема. Николай така си записва всичко и при него нещата се получават автентично. Да кажем, надписът на електрическо табло „Пай се! Маа ток.“ Една от главите така започваше, с такъв епиграф.

В: Аз си спомням ей тука на баничарницата на пазара имаше табела, бяха излезли в отпуска и беше написано „Ф от пуска съм“. Това на един ред... много се смях.

Следва продължение

Коментирай...