Сред светлини и сенки

K.

Авторският колектив неуморно гради светлото бъдеще... Клинкнете върху изображенията, за да ги видите в по-голям размер.

Казанлъшкият фентъзи клуб "Светлини сред сенките" е рядко явление – поне доколкото знам аз, единственото по рода си в България. В епоха, в която отвсякъде ни облива смръщената мисъл, че младите хора странят от четенето и изкуството изобщо, срещата с двайсетина момичета и момчета, които запълват всеки миг свободно време с измисляне на истории, писане и илюстриране – и то заедно, като едно цяло – си е чудо, което може да вдъхне надежда и на закоравелите циници. (Такива чудотърсещи като мен то просто изпълва с усмивки: приказките, истинските, са наоколо ни, само трябва да отворим очи за тях.)

Каня ви да надзърнете в клуба и неговата история заедно със Светличе ТУК. Ако надзъртането не засити глада ви, прочетете и статиите в българското фантастично Уики. Там, изчерпателно и с много любов*, са представени първите им две книги: “Въже от светлина” и “Шахтата”. (Сега е моментът да кажа, че по книжарниците ги няма. Можете да си ги поръчате чрез Валя Димова, divna3 в abv.bg, или мен, kalin.nenov в gmail.com; ще измислим как да ви стигнат.)

Пак в Уики започва да добива плът и Аурелион, светът, в който се развива следващият роман на Светлинките – пълнокръвният, тристастраничен ню уиърд** “Монетата”. Романът се появи на хартия в разгара на лятото. Искрено ви пожелавам да го прочетете – и да ви изненада точно толкова, колкото мен и sol_lam, докато пощехме черновите му за запетайки.

(Ако се чудите откъде да си го намерите - мда, явно това също е част от чудото - пишете на горните два адреса.)

Тук ви представяме втора част от интервюто, което взех със Светлинките и ръководителката им Валя Димова (известна и като Валанс Димориел или Naia) през декември миналата година. Първата част на интервюто се появи в последния брой на "Фентернет”. Предстоят още.

...и гледа към него с ясен взор

...Защо в "Специално", а не например във "Фентъзи" ли? Ами (например) заради списъка от нововъведения на дъното на тази статия. Всъщност, не е нужно да търсите този списък; самото интервю е отговор.

---
* За което искам специално да благодаря на sol_lam.
** Поправки в жанровите определения се приемат, особено ако сте armydreamer. :D

***********

Стефан

Валя (прод.): Станислава доведе от ХГ-то (Художествената гимназия в Казанлък) доста народ, хванаха "Шахтата" и започнаха да я оправят. Постегнаха началото, после я забатачихме още повече...

Калин: Какво направихте с вече написаното?

В: Унищожихме го – оставихме само началото, махнахме всички профили, всички съвършени герои, променихме имена, вкарахме им недостатъци и се измисли паралелният свят. Преди това им бях дала прекалено голяма свобода, не следяхме действието, защото децата бяха много, бяха нови, аз им се радвах и възхищавах повече, отколкото трябваше. И стана тъй, че Стефан, Марис (Маринела) и Димо цяло лято писаха, пренаписваха цели глави, трихме...

К(към Светлинките): Вашето редактиране в какво се състои? Стилово ли работите, граматика ли оправяте, променяте герои...?

Стефан: Засега само попълваме... не дупки, не празни неща, ами кладенците (смее се).

В: Цели глави пишат.

К: За несъответствия следите ли?

Стефан: Да, гледаме да се навързват действията, да не изникват неща от някъде си.

К: А имало ли е проблем с автор, който е написал вече нещо, вие искате да го промените, той не е съгласен...?

Димитър

В: Имаше не точно проблем, ами спор за нещо в другата книга, която пишем – „Аурелион”; тя е  сериозна, на високо ниво. Там Димитър, който даде идеята за написването на книгата, имаше претенции за едно-две места. Обсъдихме го. Не беше конфликт, по-скоро спор в името на доброто на книгата. Тези спорове са много полезни. Стефан също си защитава идеите, спори и се аргументира. Така наскоро вкара един готин момент: ние със Симеон, който води Рафаел (герой в „Аурелион“), бяхме на друго мнение, спорим, даже по едно време Стефан се отказа, но аз го понасилих да си каже мнението и се оказа прав.

К: Значи всъщност не просто всеки създава герои, един или двама, а реално всички създавате заедно – герои, случки, света...

В: Поне тези, които се занимават сериозно, идват постоянно и работят. Много се натоварват, по две книги едновременно. Сега например Стефан едната я редактира почти сам. Маринела много помогна през лятото, но сега е заета с училище. Освен това женските образи няма какво да се пипат в момента, а той трябва да редактира мъжки. Те са много сериозни, единият е главен герой...

Стефан: За Елиас (герой в „Светлини сред сенките“) написах само една глава и той половината герой стана мой вече ...

В: Стефан пише по цели глави, пък в „Аурелион“ води главен герой – елфчето, води и още един герой почти от началото – Деенор, който трябваше да е мой, обаче той го хвана и го прави по-добре от мен, точно може би защото е и момче, освен таланта. Защото психологията на едно момче е много по-близка до него, отколкото до мен, да не говорим, че Деенор е на неговите години почти. Те ми бяха направили забележка за моя герой, Шейн Лукас в „Преватория”, че не се е държал мъжки на едно място. И може би са прави, защото аз не мога да вляза под кожата на едно момче на тези години, което ще внимава да се държи мъжки, особено ако го наричат жена заради дългата коса и нежното лице – защото той е полу-китаец и изглежда женствен, и те го подиграват. Такова едно момче ще е на тръни – а все пак е Черен пояс по таекуон-до... няма да се прави на жена. И там бъркам и е добре, че те го усещат. Не подценявам женското писане, сигурно има жени, които пишат много по-добре и усещат тия неща. Аз като пиша, пиша за деца или за побъркани герои, когато са мъже. За пръв път ми се налага да водя нормален герой от мъжки пол и без тях няма да се оправя.

К: Колко работа ти се събра по редактирането, като време?

Стефан: Всеки ден по два часа най-малко. Работих сутринта или предиобед в Академията. После седна малко да поотпусна. И като почне да се говори за книгата, се говори само за нея, до осем, девет часa...

К: До девет часа вечерта?

В: Да, беше страшна работа тяхното, защото рисуваха за тази книга двамата с Маринела, рисуваха и за „Преватория” – тя правеше и кориците, и редактираше женските части, той редактираше и пишеше цели глави. Наистина е огромен труд. Но за една година тук доста научиха и посвикнаха. Те наистина са талантливи и умни, но някой път се хващам, че искам прекалено много от тях и ми става жал – все пак са малки.

К: Лесно ли превключваш от образ в образ, от писател на редактор на художник?

Стефан: Ще кажа за „Преватория”, защото там много зор вложих. Там мога да пиша и много бързо да преминавам към редактиране. Само когато пишем и нещо друго и трябва веднага да превключа на някаква коренно различна ситуация, примерно от фентъзи на фантастика, ми трябва доста време да вляза в атмосферата. В началото ми трябваше половин час да видя как ще действа един сирак, когато ще го пращат на нещо като екскурзия, така че новите му родители да го приемат... трябваше да го усетя как ще се чувства. А и учителката им е строга, държи се гадно с всички, затова я наричат госпожа Гризли...

В: Той прави детайлите готино, вкарва природни елементи и моменти, които са важни за една книга, за да се създаде пълно усещане за картина.

Елф и Паладин: веднага ги познахте, нали?

К: Има ли някои от пишещите, които са се специализирали в описанията?

В: Описания правят добре всички. Освен Стефан, Димитър е много добър на детайлите. Например влизаш в един университет и докато вървиш по коридора, какво виждаш. За да се предаде усещането, че това наистина е университет. Една магистрала, градски площад... тези описания винаги са ми били гадни. Мисля, че и на тях не са им много приятни, обаче Митко го може, вкарва и чувство за хумор.

А Стефан казва, че трудно превключва, затова избра елфчето. Уж нали дете, по-малко да пише, пък то стана уникално геройче. Боряна Коскина, редакторката ни, каза, че е най-хубавото геройче, правено в клуба досега.

К: То ще бъде в коя книга?

В: В „Аурелион”. Стана толкова живо, с малко текст, почти няма описания за него, но си стана. Аз много се радвам на тази книга, може би защото имам пристрастие към фантастиката и се радвам, че има елементи на фантастика.

К: Да, от това, което досега чувам, тя е тази смесица между фантастика и фентъзи, която на Запад наричат New Weird (англ., “нов чудноват”) . Ние още не сме се ориентирали толкова в жанровете, че да даваме различни имена (смига), но смесването е много интересно и възприемаемо от читателите. Навсякъде, не само в България.

Исках да ви питам за „Шахтата”. Тя е може би един път и половина по-дебела от „Въже от светлина”. Колко човека участваха в крайна сметка?

В: „Шахтата” има шестнадесет автора и четиринадесет художника, като някои от художниците са и автори. Във „Въже от светлина” са десет автора и осем художника. Сега в „Светлини сред сенките” са около двадесет, не знам колко точно, трябва да ги преброя.

К: Значи в рекордите на Гинес се опитвате да влезете?

В: Ще пробваме. Опитахме с „Въже от светлина“, но не стана. Не получихме отговор, съмнява ме, че се е изгубил пликът с документите. Таксата за участие ни я осигуриха спонсори, „Габровница“, едно дървообработващо предприятие. Давали са доста пари за деца.

К: Това е хубаво да се знае, нали все оставаме с впечатление, че никой нищо не давал...

В: А за участието в Гинес сме проверявали, има за най-дълъг стих, най-къс разказ, но няма за най-много автори на книга.

К: А и те са реални съавтори, не са участвали само с по една дума.

В: И да не стане, ще участваме, така се печели медийно внимание, а и спонсори, защото е много трудно. В предишно интервю казах, че имаме късмет, защото за книгите, които сме решавали да издадем, сме намирали парите. Което е добре, защото аз за мои книги съм търсила години наред пари и никой не дава, не се интересува. Докато са деца, поне имат този шанс да издадат няколко книги и по-нататък някои от тях ако решат да продължат да пишат, това ще е страхотен старт, защото вече ще ги познават, ще знаят, че са от този клуб. Наистина има таланти тук и дано всеки от тях да си намери пътя.

Димитър Милчев, "Монетата" ©

Стефан Василев, "Монетата" ©

Стефан Василев, "Монетата" ©

К: Да поговорим за идеите в „Шахтата”.

В: Аз трудно мога да говоря за нея, защото книгата е добра, обаче не е мой тип. Аз всъщност не съм участвала, нямам герой там.

К: Стефан?

В: Той е само художник в нея.

К: А допада ли ти идеята на книгата?

Стефан: Да, интересна е като шарж, сатира, има завладяващи герои.

К: Всъщност тя се развива в едно обикновено училище...

В: В подземието на едно училище, където е Адът. Нещо като Ада на собствената ти душа. Обаче стана по-колоритно, особено с Кралицата на гигантите Джимеле, чието легло е колкото „Титаник”, а гащите u са колкото четириместна палатка...

К: Героите са ученици. Това, което мен ме впечатли е, че се говори за поведението ни, нещата, които правим, за да се харесаме, нещо, което всичките автори много ги е вълнувало и ще продължава да ги вълнува, предполагам.

Стефан: Още в началото се показва как един подвиква на друг просто за да блесне пред трети, как се нарежда групичката около шахтата, как атмосферата се нажежава, как се надъхват да го пуснат, един казва едно, друг го потвърждава...

В: Боряна Коскина много добре го беше казала: не само лошият става лош. Ели и Ани, героите, които води Анелия, са безхарактерни, те не са лоши. Обаче другите като казват „Дай да пуснем Дарен в шахтата“, и те викат „Амииии .... добре”. И после „Ами това дете да не умре, да не му стане нещо”, обаче си казват „Ама сега точно ние ли ще ходим да го вадим, нали ще се скараме с тия двете – лошите“. Демек, то може да умре, но за какво пък ние да се караме с тез. Не е важно какво ще стане с детето, а ние как сме там с онези, силните на деня. Което в училищата е масово в момента. Ако по-силният каже „Юруш!”, другите хукват след него, да са хубави, а пък че някой ще страда, че някой ще го боли, че някой може ... айде, не физически, макар че то вече и физически умират в някои училища – никой не го интересува какво причинява. Интересува го да е от хубавите, от тези, които се харесват. И много хубаво са го засегнали този проблем.

К: Много ми е интересно, че те са готови да говорят за тези работи, т.е. са достатъчно осъзнати.

Мая, Анелия, Боряна

В: Ами защото доста от тях са се сблъсквали с това на свой гръб. Това сладко, прекрасно момиченце, Мая... в нейния клас няма едно дете, което да я харесва. Те u се подиграват, че ходи с торба – защото тя ходи с мешка. Когато тя дойде, за тъй малко дете беше толкова тъжна и не се усмихваше въобще. Това е отвратително. Тя е красива и умна... няма нещо, заради което можеш да я мразиш. Мен това продължава да ме учудва, че някой за да се хареса, ще мрази и тъпче такъв човек! То само като я погледнеш... по каква причина ще го мачкаш това дете!? Няма нищо лошо в нея, нито вътрешно, нито външно. Нa! Мразят я! Различна е! Тя е изпитала всичко на гърба си. Тука при нас го е казвала: „Не искам да ходя на училище, защото не си харесвам класа”. Това е едно детенце на 13 години; беше на 12, когато участва в тази книга. За да го разбере, значи силно впечатление й прави това, което става.

К: Излиза, че лошото у хората се проявява, когато се съберат много на едно място.

Стефан: Аз като малък се усещах по-различен, не говорех лошо за другите. Веднъж се чудих дали е защото не съм ходил на детска градина. Защото в детската градина един чуе една глупост и я каже. После я повторят всички, после друг каже глупост... И така почват да следват, да копират един от друг. Който се мисли за по-умен, казва: „Аз го измислих това, ти нямаш право да го казваш“ - и почват конфликти. И агресията оттам се натрупва.

Стефан Василев, "Монетата" ©

В: Сливат се с масата, което е най-лошото. Аз често съм го повдигала като въпрос в клуба: защо всички искат да се открояват и да са различни, а като видят различния, скачат да го мачкат?

К: Това едни и същи хора ли са?

В: Едни и същи хора! Всеки се прави; дето викат, само дето фльонги не си връзва, за да е различен, да блесне, за да го видят – точно него! И като видят някой, който без да се прави, без да си „връзва” нищо, е различен, скачат вкупом и почват да го мачкат. И какво им различното тогава?

К: Може би е някаква завист?

В: Да, завист точно. Но е масово, към всички, които са по-различни, и най-вече по-интелигентни.

К: „Шахтата” как го разрешава този проблем?

В: В „Шахтата” го разрешаваме, като различният просто е много малък. Той е на девет години, много иска да не е различен, много иска да е с приятели, някой да го хареса и да го обича и не го интересува кой ще е този някой, може и да е най-лошият! Може да е този, който го е пуснал в шахтата! И се получава точно така: когато той отива в техния свят, те вече го приемат като свой и го викат да пие с тях на масата...

К: Те на колко години са?

В: Те са на 15-16, докато той е на 9. Тони Юмрука го потупва по гърба и му вика „Пий! Ти си пич“ – и това дете се замисля, посяга към чашата – защото Тони Юмрука го уважава! – и точно там идва колебанието, искам ли го аз този за приятел, или искам да го спася от това, което прави. Защото тръгне ли да го спасява и му каже: „Ти си в Ада и трябва да се върнеш!”, пак става различният! А Тони го харесва, Алекс Тревата го харесва, то трябва и с тях... Обаче той се усеща, каквото и да стане, колкото и да му се смеят. Първия път се смеят, но Ани и Ели – които колкото и да безхарактерни, са добри и през цялото време осъзнават, че нещо става – не смеят да кажат пред тези, страшните: „Ние му вярваме”, ами се правят, че им става лошо, излизат отвънка, настигат го и му казват „Ма ние ти вярваме, казвай какво да правим!”. И става така, че колкото и да е трудно, колкото и да те мачкат, колкото и да си по-малък и по-слаб от другите, ако си различен, трябва да си останеш различен, защото може да си по-добър. При Дарен е точно така, той е мачкан, тъпкан, бит и преджобван първо защото е малък, второ е по-дребен от съучениците и по-различен, не може да се защити, плюс това го нападат доста по-големи деца, смешен е....

Стефан Василев, "Шахтата" ©

Стефан: Донякъде е и от визията....

В: Да, той е с очила, смешни, и с големи уши. Иначе е симпатичен.

Стефан: И дълги зъби. При побой си е счупил единия зъб и другия изглежда много по-дълъг, и оттогава му викат Плъх.

В: Даже милата очилата зубрачка на класа му викала, че прилича на хамстер. Която всички я мразят – даже и тя си е позволила. Това е много силно. Значи и най-мразеният, защото също има различно в него, да кажем очи – и той обижда това детенце.

Силен образ стана Дарен. Любчо ни беше прототип, той е такъв слабичък, деветгодишен. Като си представяхме него, по-лесно се пишеше.

Той побеждава с желанието си да е приятел и със способността си да прощава. При него няма натрупване – „Те ме биха, тормозиха и аз сега ще ги мразя”. Когато архангелът го пита: „Искаш ли да помогнеш на твоите приятели да се измъкнат от тук?” и той отговаря, че те не са му приятели, архангелът казва „Добре, но искаш ли да им помогнеш? Тогава и аз ще съм до тебе и ще помагам”, Дарен казва „Да”. И си представя – той харесва Мая, която е героиня на Мая – как Мая ще го види в такава светлина, с Архангела с огнения меч и той помага. Веднага си мисли за нещо добро, не си мисли „Ма тия идиоти, нека си мрат в Ада”, просто защото е малък. Ако е голям, ще има натрупване, но той е малък и добър.

К: Това е интересно, защото всички образи във фентъзито, които са тръгнали да мъстят, да си връщат за неща, които или на тях са им се случили, или на семействата им, или на държавите им....

Ралица Серкеджиева, "Шахтата" ©

В: Това е много банално и гадно.

К: .... реално са възрастни герои, които са загубили нещо от тази детска чистота. Излиза, че това добро, към което се стремим, е свързано с детството.

В: Ако тръгнеш да отмъщаваш, за герой говоря, трябва сериозно да се обоснове с характер, с натрупване. Хубавата страна на книгата е, че е казано като шарж. На мен това никога не ми е харесвало като стил, но тук се получи добре. Много хумор, пък се казват сериозни неща. Много окарикатурено. Особено тъпата блондинка – те тръгват в шахта да падат, пък тя си счупила нокътя, пък закъснявала за козметик, че не знам си какво...

Стефан: После си помисли, че има скрита камера...

В: А да, като паднаха в шахтата, тя: „Ама мен ще ме снимат ли, добре, че си изпуснах козметика!” Всичко се върти около нея.

К: Ама тя не е тъпа, нейният начин на мислене е ...

Димитър Милчев, "Монетата" ©

В: Нейният начин на мислене е: аз съм с ей тия, братовчедът на Вик е много сладък и покрай нея, нали, тя е бедна, аз ще u пъхам тука цигари....

К: Аууу, тя много целенасочено...

В: Да, обаче пък ще ме запознае с братовчеда. Да хване пича е важното!

К: Вкарали сте много неща, които сте видели около вас и ви дразнят.

Стефан: Да.

К: „Аурелион” вече е New Weird, засяга сериозни въпроси, работите с по-малка група.... Какви са основните питания на тая книга, какви са проблемите, които героите трябва да разрешат?

Стефан: При моя герой Айк няма голямо послание – той е водеща фигура, всъщност от него почват посланията, но другите ги изпитват на гърба си. Киа носи посланието, че родителят трябва да е отговорен за децата; ако не си готов за дете, не трябва да си вземаш или създаваш. При Типодин – просто трябва да бъдеш добър. При врачката – който каквато глупост да каже, може всъщност да е мъдра...

Стефан Василев, "Монетата" ©

В: Тя е като луда, врачката, обаче през цялото време ръси мъдрости, да не говорим, че за първи път прави пророчество. Тя познава, че те търсят елфчето, че елфчето е важно – но никой не го приема. То е такова, каквото изглежда на рисунките, наистина е впечатляващо: малко дете с невероятно духовно излъчване, блестящи очи. Всеки, който го види, казва че е много сладко и симпатично, но не разбира защо им прави това впечатление, а всъщност то отвътре е такова. Има само един грях – че се издържа с кражби, защото живее на улицата. И когато спира да краде, чистотата му става брутална, той ги омагьосва... Стефан беше казал в едно интервю, че Айк е нещо като стъпало, по което те всички тръгват да прескачат към себе си. Ето джуджето, то е комерсиално, лигаво, но първото нещо, което прави, като ги вижда – „Ще ви сваля от цената, заради малкия“.(Той го казва: „Шаради малкия”, нали фъфли.) И се привързва към елфчето и усеща, че е толкова странен и шантав, че освен в тази компания, няма къде другаде да се разбира с някого. Врачката пък цял живот е живяла сама и може би за да не усеща самотата, винаги се е втурвала на някой да помага с каквото може, къде чрез гледане, къде с друго. И в тоя момент разбира, че има и тя някаква компания, някаква среда. Тя помага на Кия в един конфликт с елфчето, като й казва: „Ти опита ли се да говориш с него?“ Кия има един сериозен проблем – тя обича елфчето, но не знае как да си проявява любовта.

СЛЕДВА продължение...

Коментирай...