|
|
         
|
Мария Семьонова е родена в Ленинград. Мария избира художествената литература като призвание още в ученическите си години; през това време пише, както сама се изразява, “романи на килограм” През 1976 година кандидатства в Ленинградския институт по авиотехника и завършва образованието си през 1982 година, след което работи десет години по специалността си. През това време продължава да се опитва да пише художествена литература. Авторката се насочва към фентъзито сравнително късно в творческата си кариера, но нейното увлечение по история на северозападните гранични райони на Русия в периода 8-10. век сякаш определя литературния й път точно в тази посока. Семьонова е запленена от историята и бита на викингите – тяхната сила на характера, воля и стремеж към свободата. Първите произведения, представени за одобрение в различни издателства, са именно на тази тема – исторически разкази, повести и романи. Творческият път на Семьонова не е от леките, като се има предвид статуквото в тогавашния Съветски съюз. През 1980 година Семьонова написва повестта, която днес е известна със заглавието “Хромият ковач”. Повестта е предадена в отдел “Детска литература”, влиза в плана за издаване, след което забравят за нея. Към историческата проза по онова време се отнасят с подозрение. Мария неведнъж чува “Пишеш добре, момиче, но на кого му трябва да чете за тази Древна Русия? Някакви викинги. Далече е от наши дни, по-добре пиши за настоящето”. Нещата като че ли се оправят през 1985, когато на събрание на младите писатели в литературен кръг СевероЗапад повестта “Вещер” получава блестяща оценка. Следват публикации в списания, а през 1989 година излиза самостоятелна книга на Мария Семьонова. Повестта “Лебедите отлитат”, включена в нея и дала заглавието на книгата, донася на писателката награда “Най-добра детска книга на годината”. Успехът на Семьонова е предвидим – писателката успява да съчетае завладяващ сюжет с документални факти, като описанията на различни обреди и обичаи са автентични и същевременно разкриват истинско проникновение във вътрешния свят на хората от онова време. Семьонова е един от малкото автори, които се стремят към автентичност и подплатяване на света във фентъзи-романите си с издържана система от социални, политически, икономически и културни взаимоотношения, но това е свързано с наследството на писаните от нея исторически произведения. Това наследство носи на световете в книгите й задълбоченост, необичайна плътност на атмосферата и реализъм. Героите на Семьонова са също толкова реалистични и детайлно разработени. Семьонова гради образи на силни и дейни личности, които са способни да видят магичното в заобикалящия ги свят, но не разчитат единствено на него, а се стремят да намерят сила и упование вътре в себе си, за да се преборят в една действителност, изпълнена с врагове, стихии и бедствия. Световете на Семьонова са сурови, но справедливи, те поставят на изпитание населяващите ги герои и ги карат да се развиват и да усъвършенстват възприятията си за зримото и незримото, да постигнат хармония със заобикалящата ги среда.
“Валкирия” (1991) е типичен пример за това. Книгата се счита за исторически роман, но откровено казано се намира на самата граница между тази жанр и фентъзито, заради изпълнения с мистицизъм начин, по който героите гледат на заобикалящия ги свят. Родът на Зимата си е навлякъл “гнева на гората” и сега е преследван от “зла бреза” – мъж, жаден за отмъщение заради гибелта на неговата “жена-бреза” и “деца-брезички”, докато “сестрица-елица” спасява на няколко пъти главната героиня. През 1992 година Семьонова започва да се занимава с преводаческа и редакторска дейност за известното от близкото минало руско издателство “СевероЗапад” (основано от членове на литературния кръг със същото име през осемдесетте години). Основната част от продукцията на издателството е фентъзи. През този период Семьонова става свидетел на една тенденция, която не й дава спокойствие-покой. Мнозина талантливи млади автори не само започват да пишат фентъзи “по западен образец”, но и да приемат западни псевдоними с цел увеличаване на продажбите на книгите си (тенденция, наблюдавана и у нас, между другото).
Така се ражда “Вълкодав”, с който Мария Семьонова официално дава на цялата писателска общност в пост-комунистическа Русия ясен сигнал – “можете да запазите националната идентичност на руската фантастична литература и да продавате книгите си”. Романът жъне заслужен успех. Книгата е написана в характерния стил на Семьонова – силни герои, динамична фабула и историческа достоверност. Романът е наричан от някои “Руският Конан”, но аз смятам това определение за повърхностно и неточно. Наистина, Семьонова стъпва на основата на една от филмовите класики във фентъзито от осемдесетте, за да построи сюжета си, но “конановата следа” се разплита още в първите няколко страници. Племето на “Сивите кучета” е избито, а последният му, невръстен член е продаден в робство. Детето пораства, избягва от господарите си и се връща да си отмъсти. Когато вече всичко е приключило, Вълкодав се озовава на един хълм, от който се вижда горящата цитадела на врага му, а до него седят сляп старец и младо момиче. Опустошен физически и духовно, лишен от единствената цел, която го е движила напред и му е вдъхвала сила през всичките тези години, героят изглежда като изпразнен съд. Заветната мечта е постигната и оставила след себе си само обърканото “А сега какво?”. На Вълкодав не му остава нищо друго, освен да се спусне по течението и да види къде ще го отведе животът. Романът проследява именно това – напълването на празният съд, намирането на желанието за живот, възвръщането на контрол върху него, отхвърлянето на позицията на пасивен наблюдател на превратностите на съдбата.
На хората, гледали филма “Вълкодав” – повече за него ще откриете ТУК – книгата ще донесе много по-дълбоко проникване в света на Мария Семьонова. Сюжетните “забежки” от книгата, превърнали филма в почти холивудска продукция, донякъде лишават историята, представена в романа, от нейната сила. Докато във филма Вълкодав следва своята цел през целия сюжет, в книгата е представен животът такъв, какъвто е – низ от събития, поредица от случки, срещи и раздели, съдби се пресичат, после се разделят... Истинската история на майка Кен’дарат, представена във филма в мистичния образ на богиня, мисля, ще донесе огромно удоволствие на читателите. Книгата е лишена от явния мистицизъм на филма – няма Богиня на камъка, няма Баща на бурите. Мистицизмът в сюжета е много по-тънък, много по-фино изтъкан, втъкан в културите, вярванията, самия бит на хората, населяващи създадения от Семьонова свят, в самата структура на мирозданието. В това отношение може да се направи аналог с това, което прави Кай в “Лъвовете на Ал-Расан”, макар книгите да са много различни. На Семьонова й липсва поетичният език на Кай, в нейните книги фокусът е поставен върху героите и личностите, промените, настъпващи в тях под влияние на обкръжаващия ги свят, докато при Кай тези промени се дължат на хода на историята и ключови исторически събития – в определен смисъл може да се каже, че историята там е двигателната сила. Ако при Кай имаме силни герои, променящи историята, при Семьонова фокусът е върху самите герои, мирогледа им и техния вътрешен свят. Романът “Вълкодав” се превръща в поредица. През 1996 на бял свят излиза “Право на Поединок”. В нея Семьонова разказва какво се случва с героя й след събитията в първата книга. Историята вече е различна, героят е затворил една страница от живота си и е отворил нова. Следва го “Истовик Камень”, където Мария Семьонова се връща назад във времето, за да разкаже за младостта на главния си герой и живота му като роб в подземните рудници. В романа “Знамение Пути” Вълкодав е принуден да отвори отново затворената страница на живота си, да се срещне пак с кнесинка Елена и съпруга й, кунс Винитар. В тази книга Семьонова обръща по-голямо внимание на Елена и особено на Винитар. Кунсът е представен като задълбочен и многопластов герой, който, дори и да не го признава даже пред себе си, би предпочел да живее друг живот, да бъде друг човек. Значението на Елена като героиня в романите от поредицата започва да се засилва и на моменти успява да измести Вълкодав от позицията на главен герой. В романа “Самоцветный Горы” Вълкодав предприема рисковано, почти самоубийствено пътешествие към корените си – към мястото, където е започнало всичко, към рудниците в Планините на скъпоценните камъни. Вселената на “Вълкодав” се разширява и започват да се появяват самостоятелни романи, които само се развиват в същия свят, без да имат пряка връзка с “основната” сюжетна линия. Такива са романите "Там, где лес не растет" и "Бусый Волк".
Нито едно от продълженията обаче не успява да достигне силата на “Вълкодав”, може би именно защото непрекъснато са сравнявани с него. Между другото, от това страдат множество произведения на Семьонова – всички са разглеждани в неговата сянка, винаги се търси някакъв аналог. Сами по себе си, това са великолепни книги и доставят огромно удоволствие при четене. За съжаление, първоначалният бум и възторг от нещо качествено ново и невиждано вдига прекалено високо летвата на очакванията на читателите. Когато говорим за Мария Семьонова, не можем да подминем и нейната енциклопедия “МЫ - славяне”, в която на достъпен език авторката хвърля светлина върху различните обреди и културата на славянските племена и търси техния корен във вярванията от онова време. Когато човек разлисти енциклопедията, не може да не се удиви каква голяма част се е просмукала в художествените произведения на Семьонова, придавайки им автентичност, реализъм и историческа достоверност. На енциклопедията дори може да се погледне като на своебразен “речник” на световете от нейните исторически и фентъзи-книги.
Разбира се, творчеството на Семьонова не се изчерпва с исторически, фантастични и етнографски книги. Тя работи и в популярния в Русия съвременен криминален жанр. Под перото (или по-скоро – под клавиатурата) й са излезли девет криминални романа, между които особено популярните “Те же и Скунс”, “Вкус крови” и “Преступление без срока давности”. Нека припомня, че друга писателка със същия принос за развитието на съвременното руско фентъзи, Юлия Латинина, се пренасочи изцяло към криминалния жанр. Нейни произведения са излизали и у нас, от издателска къща “Ера”, а самата Латинина е известна по-скоро с острите си критики към руската политическа система и по-специално към президента Путин, отколкото като писателка на фентъзи. Независимо от това, Мария Семьонова и Юлия Латинина са водещи писателки на фентъзи в Русия. Плодовете на техния труд дадоха тласък на множество писатели в Русия. Личното ми мнение е, че техните усилия предотвратиха американизацията на жанра и му дадоха нова, неочаквана и вълнуваща насока и благодарение на тях в него се родиха множество запленяващи произведения. Вълкодав: Исторически произведения:
Валькирия (Тот, кого я всегда жду) - роман
|
|||||||||||||||||||
Повести на историческа тематика:
