Тери Брукс: Мечът на Шанара

Shannara

Вероятно ако бяха написала това ревю преди години, то щеше да звучи съвсем различно, нещо с лайтмотива „Хубава книга, но ужасен превод”. Спомням си, че в началото на деветдесетте, когато в България фентъзито се издаваше хаотично и нарядко, а аз бях доста малка, „Мечът на Шанара” ми хареса дотам, че да си приема фамилното име на елфическия крал за свой псевдоним.

Сега, след като съм прочела доста книги от жанра и новия превод на романа, мога спокойно да твърдя, че това е „Средно добро фентъзи с по-добро звучене на български във второто си издание”. Наистина се зарадвах, че Инфодар, освен че преиздават в нов превод, имат и намерение да пуснат на пазара няколкото поредици за Шанара в хронологичния им ред. Поздравления към издателството и честито на хората, които за пръв път ще четат Брукс в този му вид.

Какво се случва в „Мечът на Шанара”? Няколко столетия след изковаването на легендарното оръжие елфският народ вече не се управлява от рода на Джърли Шанара. Всъщност единственият негов жив потомък води тих и безметежен живот в Сенчестата долина в дома на осиновителите си. В съдбовен ден обаче в селцето пристига тайнственият историк Аланон, който разкрива на Ший Омсфорд ужасяващата истина. Над него е надвиснала смъртоносна опасност – търси го предводителят на троловете друидът изменник Брона. А Ший трябва да намери меча на своя праотец и да се изправи срещу злия магьосник. Само той, в чиито вени тече кръвта на легендарния елфически крал, може да се предотврати кръвопролитната война между расите, която Брона планува. За да се спасят от преследващите ги същества, Ший и брат му Флик тръгват на дълго пътуване, изпълнено с много опасности. По пътя ще ги придружат група приятели – джуджета, елфи и хора.

Извинявам се, ако не звуча твърде възторжено в това си ревю. Доста съм раздвоена от добрите си спомени и от повторните си впечатления от книгата. Когато за пръв път подхванах поредицата на Тери Брукс, не бях чела все още „Властелинът на пръстените” или пък много фентъзи. Спомням си, че ми допадна. И че героите ми харесаха. Днес обаче виждам и разпознавам клишетата. Не бих могла да обвиня автора в копиране на Толкин, въпреки че аналозите се набиват на очи – като се започне от основния сюжет и се стигне до героите. Проблемът е, че проф. Толкин е вмъкнал толкова много сюжетни нишки в романа си, че няма начин как да не бъде копиран отчасти. Във „Властелинът на пръстените”, пък и в „Мечът на Шанара” имаме намесена магия, „добри срещу лоши”, магически артефакт, келтска митология, млад мъж, който е избран от съдбата, приятелство и романтична нишка.

И все пак Брукс е внесъл един елемент в серията си, който досега не съм срещала другаде. Действието се развива на планетата Земя, някъде далече в бъдещето, след като човечеството почти се е самоунищожило в мащабна война. От изолираните групички оцелели са произлезли расите на джуджетата, троловете и гномите, а магията се е появила в резултат на нежеланието на малцината останали учени да развиват науката и технологията, страхувайки се от нова война.

„Мечът на Шанара” ще се хареса на по-младите читатели и на любителите на Толкиновия свят. Брукс не е лош разказвач – умее да гради героите си, да описва мотивацията им и обстановката, без да забавя темпа на действието. Стилистиката му не е впечатляваща, дори на моменти дразни с дългите си изречения, но тъй като съм чела няколко негови по-късни романи от поредицата, мога да кажа, че при него се наблюдава напредък.

За хора, чели фентъзи и преди, романът не носи кой знае какви изненади, но пък от друга страна „Мечът на Шанара” е развлекателно четиво, което не затормозява психиката и може да ви донесе неколкочасова отмора.

Коментирай...