|
|
         
|
Хоук и Фишер са капитани в градската стража на Хейвън. Хоук е „висок, мургав и непривлекателен” - тук веднага се набива на очи обложката (която си е от оригиналното издание, така че поне тук нашите издатели от „Орфия” вина нямат). „Той беше по-скоро мършав и жилест, отколкото мускулест и бе започнал да пуска шкембе”. Не че ми се иска да правя художествен анализ на обложка, но при толкова детайлно описан главен герой да изтипосаш негов антипод на корицата, си е меко казано смешно. А Фишер на заден план си е класически Ройо, ако все още има непознали стила му. Хубава картина, спор няма, само поне по нещо да отговаряше на авторовото описание или пък да имаше нещо общо с илюстрациите вътре в книгата. Отваряме я и от упор ни разстрелва буквалистичният превод със запазен английски словоред – „Катрин винаги бе притежавала един дар за язвителни забележки и деликатно премерено иронизиране. Тя също бе склонна към малко дискретно очерняне на някоя обществена личност, когато бе необходимо.” Ако се изтрият всички вариации на „едно” в превода, книгата би се спаружила поне с десет страници. А ако редакторът си бе свършил поне отчасти работата, би била и четивна, макар и смешновата, без това да е целено от автора. Хоук и Фишер са Конан и Конаница, ъпгрейднати в „малките сиви клетки” и разговарящи помежду си на високолитературен език, наричайки се „любима” и „любими”. Еркюл Поаро, шизофренично разделен в две съпружески тела, излезли като от мокри сънища (ах тази обложка, определено не трябва да се гледа). Бойната двойка е изпратена да се справи с нахален вампир, след което за награда ги изтипосват като охрана на единствения честен съветник в града, реформатора и бореца за справедливост Уилям Блекстоун. Няма да е голям спойлер, ако кажа, че въпреки охраната (физическа и магическа) него все пак си го убиват като „стой, та гледай”, и то още в началото на книгата, зад заключена отвътре врата. И ако дотук приликите с романите на Агата Кристи са спорадични, то от този момент нататък схемата се следва едно към едно. Запечатване на къщата с присъстващите в нея, разследване, разпити, нови престъпления и след половин дузина обрата – задължителната финална сцена с всички оцелели/заподозрени, наредени в кръг около разкриващия мистерията тандем. Саймън Грийн и поредицата му за „Хоук и Фишер” жъне успехи по света, но не и у нас. Причините са ясни – машинален превод и разсеян редактор, които в комбина успяват да усмъртят и наченките на смисленост в творбата, и тънкото авторово чувство за хумор, което си проличава при описанието на разликата между британци и американци (като издатели и читатели) – „Нарекох първия си роман от поредицата за Хоук и Фишер No Haven For the Guilty, но американските издатели пожелаха да го преименувам в „Хоук и Фишер”, та да се обозначи започващата поредица. Това лесно го преживях, но британското наименование на втората част бе Devil Take the Hindmost, на което американците ми отговориха, че това заглавие е неизползваемо за тях, защото повечето американци не знаели какво означава думичката “hindmost”. И така заглавието се промени на Winner Takes All.
|
||||||||||||||
Четвъртата книга се казваше Vengence for a Lonely Man, защото по принцип бе готически роман, но те пак възнегодуваха, този път им се стори прекалено дълго и невъзможно да се помести на корицата, та го замениха с Wolf in the Fold, което разби целия замисъл. Да не говорим за Two Kings in Haven, който им звучал като име на игра на карти и затова го трансформираха в The Bones of Haven. Да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Затова вече съм решил да използвам наименования от една или максимум две думи: тях ще им е по-трудничко да изпортят. Въпреки че упорито се стараят…”. Не му е лесно на Грийн, дано никога не разбере за нашето издание.
