|
|
         
|
Доколко това ревю трябва да попадне в секция „Фентъзи”, е спорен въпрос. Все пак въпреки че романът не е фентъзи, той се основава на древногръцка митология и не можахме да намерим по-подходяща секция за тази статия. „Повелителят на сребърния лък” е първа книга от трилогията „Троя” и бих казала, че е начало, което сграбчва читателя за гърлото. Едва ли има образован човек, който да не е чел в пълен текст или поне отчасти Омировата „Илиада”. Епосът се изучава в училище, адаптиран е за деца, неведнъж е филмиран. Така че, бихте се запитали вие, какво ново може да ни поднесе един съвременен автор? Отговарям ви с една дума – много. Ако приемем, че златният Илион действително е съществувал, а Омир е събрал и преработил народното творчество за унищожението на реална троянска цивилизация, то Гемел е създал алтернативна история. История, разказана от името на второстепенни в „Илиада” герои. Основната сюжетна линия е развита през погледа на Еней, един герой, който в оригиналния епос се появява едва в последните глави. В „Повелителят на сребърния лък” обаче се запознаваме с детството му, със средиземноморския свят и обичаите му. Друга основна гледна точка е тази на Андромаха. Вярната съпруга на Хектор тук все още е неомъжена и свободна жена, доколкото е възможна свободата в доминиран от мъжете свят на войни и политически съюзи, основани на династични бракове. Третата основна линия е тази на сладкодумния цар на Итака – Одисей, и носи полъх на свеж хумор. Едно посещение на микенския цар Агамемнон при оракула отприщва река от кървави събития. Пиратските нападения и интригите в Троя са само върхът на айсберга, защото във Великата зеленина, както е наричано Средиземно море, плават мъже, чиито действия ще променят хода на историята.
Дейвид Гемел е прекрасен разказвач – умее както да внесе динамизъм в сюжета, така и да отдели време за дребни детайли, които да създадат автентичен сетинг. Едно споменаване на това колко трудно се добива черният цвят на дрехите примерно напомня на читателя за времето на действието. Без дълги описания, без отклонения писателят създава жив и достоверен свят. Най-впечатляващ елемент от романа обаче за мен си остават героите – личните им избори, онези, които трябва да направят без божествена намеса, създават правдиви образи, които ме развълнуваха. Гемел не пише за богове, те са високо и не се намесват в човешките дела. Романът потъпква идеята за древногръцка калокагатия – образът на Еней не е въплъщение на красота, доброта и храброст. Одисей не е велик мореплавател, сразил невиждани чудовища. Андромаха не е благопристойна съпруга, Приам не е благочестив и мъдър цар. Но образите им са толкова живи, дишащи и истински, че остават у читателя силни емоции. „Повелителят на сребърния лък”
Издателска къща “ИнфоДар” направи на почитателите на фантастиката и фентъзито два чудесни подаръка през декември – единият беше “Пергаментът” на Хал Дънкан, другият –Повелителят на сребърният лък”, първа книга от трилогията на Дейвид Гемел “Троя”. “Повелителят на сребърният лък” не ме разочарова. Още повече, обичам алтернативните истории и съм почитател на поджанра “историческо фентъзи”, в който е написан романът. Противно на очакванията, които поражда заглавието, тази книга не се развива по време на Троянската война и макар да има собствен, интересен сюжет, само подготвя почвата за нея – създава декора и представя действащите лица в една предстояща много по-велика битка. В книгата се преплитат съдбите на Еней, който търси себе си сред Великата зеленина (така наричат елините Средиземноморието); Андромаха, на която й предстои да заеме мястото на починалата си сестра като невеста на Хектор от Троя; невръстният Ксандер, който се опитва да върви по стъпките на баща си – да бъде смел и верен на своя патрон; и Аргуриос от Микена, на когото му предстои да измине нелекия път на самоопределянето и да изпита първата любов – в разказ за годините от навечерието на Троянската война. Митологичните и фентъзи-елементите в книгата на практика отсъстват, а дали ще се появят в някоя от следващите две книги, ни предстои да видим. Това в много голяма степен оприличава книгата на произведенията на Гай Гавриел Кей и по-специално на “Лъвовете на Ал-Расан”.
Книгата е динамична, чете се буквално на един дъх. Гемел умее да създава герои и дори второстепенните изглеждат реалистични и пълнокръвни. Приятна изненада е Еней, който, макар разработен като силно положителна и светла личност, има своята тъмна страна. Паралелът с Ахил (“О, музо, възпей онзи гибелен гняв на Ахила Пелеев...” и т.н.) е неизбежен. Второстепенните герои също не са пренебрегнати. Особено впечатление сред тях правят Одисей и Приям Троянски, особено последният, който изглежда едновременно неочакван (Омир изгражда съвсем различен образ на Приам в “Илиада”) и същевременно много логичен. С голям интерес очаквам да проследя развитието на техните образи в следващите книги. Назряващата война, сблъсъкът на две суперсили – Троя и Микена - изглежда неизбежна, но Гемел я оставя някак извън сцената, като буреносен облак на хоризонта. Хектор остава зад кулисите, макар основната скица на характера му да е поставена в разказите на останалите действащи лица. Силно се надявам на приятна изненада в следващите книги, защото тук образът му изглежда прекалено идеализиран.
Бурно море, едър брадат мъж на име Гершом с последни сили се бори за живота си, стиснал парче корабна дъска. Тъмна пещера, полуобезумял от бучинишови изпарения жрец предсказва „огън в небесата” на могъщия Агамемнон. Дъждовна нощ, невръстно изтощено момиченце се изкатерва до светилището на Аполон в Кипър, за да срещне своя спасител и от своя страна самo да го спаси. Свежа пролетна утрин, старият Спирос превозва с лодката си поредния гребец до кораба на смъртта и му разказва истории за геройствата и зверствата на неговия собственик. А Калкеус, Лудия от Милет, тръпне от очакване най-сетне да докаже своя корабостроителен гений. И още десетки дребнички историйки, втъкани в гоблена на Гемеловата „Троя”. 497 страници, четящи се на един дъх. Живи, пълнокръвни герои със своите грешки и несъвършенства. С внимание е подходено и към най-дребния детайл, почти всяка случка носи след себе си сериозни последици. Подробно описаните характери, история и външен вид и на второстепенните герои ни помагат да „влезем в главата на автора” и да следим развитието през неговите очи. Така редом с великите в историята се въздигат и неизвестните досега – безстрашният Аргуриос, верният Зидантас, тайнственият Гершом. Макар всички добре да познаваме омировата „Илиада” и да знаем съдбата на главните герои, авторът се изхитрява да ни държи в напрежение до самия край. Защото в неговия гоблен цветовете не са като Омировите. Еней е велик боец, но и жесток отмъстител. Приам е деспотичен, разгулен застаряващ цар със странно проявяващо се чувство за чест и справедливост. Андромаха е свободолюбива бисексуална жена с ключова роля в развиващите се събития. Елена нито е красива, нито изкусителна, а Парис – свит и самовглъбен. И все пак всичко изглежда толкова логично и на мястото си, че читателят не се дразни с явните несъответствия с историята на Омир. А и ако беше обикновен преразказ, кой ли би го чел. „Повелителят на сребърния лък” е първата част от вече завършената трилогия „Троя”, съдържаща още The Shield of Thunder (2006) и Fall of Kings (2007). Отначало си помислих: Дали не е поредната английска изцепка, нещо от рода на „сдъвкан Омир за дебили”, но познавайки автора на „Последният меч на силата”, си купих книгата и не сгреших.
|
||||||||||||||||||||
е съвсем нов прочит на древногръцката митология и аз я препоръчвам като една от най-увлекателните и въздействащи книги, излезли през декември. Искрено се надявам „Инфодар” да издадат втората книга от поредицата в най-скоро време, защото любопитството не ме оставя на мира. 
В заключение, “Повелителят на сребърният лък” е четиво, в което различните вкусове към фентъзито биха могли да намерят по нещо за себе си. Всичко е налице - екшън, динамика, приключения, добре разработени и силни герои, един доста неочакван, сложен и добре конструиран, но по същността си двуполюсен модел – не борба “добро-зло”, лошите микенци срещу добрите троянци или обратното, а нещо съвсем различно, нещо, което, предполагам, ще се хареса и на почитателите на противопоставянето, и на любителите на “степените на сивото”. И все пак, това е първа книга, която очаква своите две продължения...
Стилът на Гемел си остава непроменен, отново няма еднозначно добро и зло, отново протагонистът се бори с тъмнината в себе си, но героите са така майсторски обрисувани , че по време на четенето мисли от рода „това май някъде съм го виждала” изобщо не възникват. А умелата игра с емоциите на читателя прави романа още по-добър. Завързана интрига, любовни многоъгълници, политически игри, изкусни наемни убийци, кръвопролитни морски сражения и наземни битки. Чудесен коктейл от исторически роман, героично фентъзи и любовни трепети. Чакам продължението.