|
|
         
|
Започвайки това ревю, подозирам, че няма да се получи особено разбираемо. Е, след като „Пергаментът” е трудна за четене и разбиране книга, мисля, че ще ми простите. Да започнем с това, че „Пергаментът” е първата част от дилогията „Книгата на всички часове” и дебютна за шотландеца Хал Дънкан. Един дебют, който веднага поставя писателя на световно равнище и колкото вдъхновява, толкова и обърква читателя. Миналата година „Пергаментът” бе сред финалистите в категорията за най-добър роман на читателите на списание „Локус” и за Световна награда за фентъзи. Неслучайно книгата има успех точно при Световната награда за фентъзи, а не при популярните „Хюго”. Това е експериментална творба, която никога няма да придобие популярността на „Властелинът на пръстените” или дори тази на „Колелото на времето”, въпреки че по размах на въображението и мащабност на вселената се нарежда до тях. „Пергаментът” не е лесно смилаема книга. Напротив – тя е изградена като пъзел, чиито части читателите сами трябва да намерят и подредят, и съм убедена, че цялостната картина у всеки е различна. Действието, или по-скоро действията, текат едновременно, на много пластове, на различни места и в различно време – като сън, като спомен, като сега случващо се събитие, като предчувствие за бъдещето. Понякога, но само понякога, се пресичат и дават важни „улики”, които да помогнат на читателя да се ориентира в смисъла на тази или онази сюжетна нишка, да разбере по-добре мотивацията на някои от героите. Подходът на Дънкан към изграждането на света му силно напомня на този на Зелазни в „Хронобандити”: смяна на гледната точка – както от един герой към друг, така и чисто стилистично – от първо в трето лице и после обратно. Не случайно споменавам майстор Роджър. Подобно на него Хал Дънкан е посегнал към няколко митологии – шумерска, вавилонска, древноегипетска, древногръцка и християнска. Дори към съвременни градски легенди. Подозирам, че има податки и към други религиозни митове, но не съм ги уловила.
Уви, „подозирам” е глаголът, който най-често употребявам, когато говоря за „Пергаментът”. Алюзиите на автора, каскадата от метафори и податките към литературни произведения от фантастични и нефанстастични жанрове са толкова многобройни, че едва ли някой може да улови всичките. От друга страна, трудна за възприемане е и стилистиката на Дънкан – понякога е уличен жаргон, друг път параграфи, които се състоят от едно изречение, но най-често иносказателно повествование. От онова, което само по форма прилича на проза, но по звучене е истинска поезия. Красива многопластовост и многозначност. Не мисля, че мога да преразкажа накратко сюжета на романа и да съм изчерпателна. Представете си свят, който е просто слово, попаднало в Божия план, драскотина върху карта, която се разгръща във всички посоки и всички времена. Представете си, че божият писар Метатрон и неговите съмишленици водят война с бунтовниците в защита на реда. Война за съюзници – специалните хора, които носят бремето на душите си или на същността си, или на личния си избор, татуирано върху кожата – безродствениците. Хора? Ангели? Демони? Виртуални аватари? Богове? По-скоро всичко това, заплетено от трите мойри във възел от кръв, мастило и обреченост. Четирима мъже и една жена, които се прераждат и превъплъщават в опит да избягат в Пергамента от съдбата си. И колкото повече избират да са различни, толкова повече падат маските им, за да разкрият архетипите, заложени в същността им. Няма да препоръчам „Пергаментът” на всеки. Това е роман, за който трябва да сте дорасли, да имате търпение и време. Също така при четене няма да са ви излишни познания по история и антропология. И толерантност.
Не си спомням някога да ми е било по-трудно да напиша ревю на книга. Може би трябва да започна от там, че “Пергаментът” на Хал Дънкан без съмнение е най-сложното, многопластово и красиво литературно произведение, с което съм се сблъсквал. Нали сте чували израза “Този филм просто не може да се разкаже, трябва да го гледаш”? С “Пергаментът” е същото. Същевременно ми е трудно да говоря за книгата с нещо различно от това, което колегите ми наричат “телешки възторг”, примесен със страхопочитание. Сюжетът разказва за предстоящото противопоставяне между Рая и Ада, за идващия Апокалипсис, Сетната битка, за това как тръбачите на двете армии свирят сбор... и за тези, които не искат да се отзоват на призива. За дезертьорите и бегълците, или просто за онези, които отказват да вземат страна. Малкото от историята, която съм способен да обобщя, едва ли е в състояние да даде дори и малка представа за това, което ви предстои да прочетете в книгата. Каквото и да кажа за нея, ще има нещо пропуснато, някаква отсянка, което не е била уловена от първото четене, а не съм сигурен дали тази книга може да се прочете само веднъж, дали трябва да се чете само веднъж. Във всеки следващ прочит читателят ще я види в съвсем различна светлина, ще улови друг смисъл. “Пергаментът” в никакъв случай не е книгата, което можете да четете за разтоварване след тежък работен ден (освен ако не четете Достоевски за разтоварване, като моля тази вметка да не бъде считана за паралел между двамата автори). Агресивен, провокативен, на моменти дори скандален, романът буквално хвърля в смут и отправя предизвикателство след предизвикателство към читателите си, като поставя на изпитание мисленето им, въображението им, моралната и ценностната им система. А за да се насладите на цялата красота на авторовия стил, трябва да отделите на книгата специално внимание.
Литературният стил в „Пергамента“ е много, наистина много тежък. Прилича ми на смесица между Умберто Еко, Томас Ман и Нийл Стивънсън. Ако си мислите, че четенето на “Стрейндж и Норел” е било проблемно, почакайте да видите “Пергаментът”. За първи път с прочитането на тази книга в ума ми възникна визуална представа за многоизмерност на времето - времето не като вектор, лъч, насочена отсечка, движеща се от минало към бъдеще, а време с дълбочина, височина и многопластовост. Авторът е изтъкал сюжет от фрагменти, съвременни, архаични, митологични и дошли от един друг свят, света отвъд смъртта, от Пергамента, разказ от парченца пъзел, отрязъци от време, в които едно събитие от сюжетната линия се случва преди друго събитие, но времената, исторически и хронологично, са обърнати - събитието от 1930-а се случва след събитието от 2017-а. Не просто пътуване във времето и пространството, не просто сглобяване на мозайка, не просто търсене на истини, търсене на история, а сблъсък, борба на времена, нрави, истории, митологии, борба на двуполюсното черно и бяло с многовариантното и многостепенно сиво, борба на божественото с човешкото, борба на символи и архетипи... Борба, в която читателят трябва да даде своя принос, своето участие, подреждайки във въображението си сюрреалистичната картина за Света и Божия замисъл. За мен романът не може да бъде описан с една дума или причислен към един жанр, но без следа от съмнение мога да заявя, че това е една от най-прекрасните книги, които са попадали в ръцете ми.
|
|||||||||||||||||||
Не я препоръчвам на вярващи християни и хомофоби. Сюжетната накъсаност и сложният стил на „Пергамента”, заедно с липсата на развръзка по всички линии, определено ще се възприемат като недостатъци от повечето читатели. Но ако сте от хората, възхитени от творбата на Хал Дънкан, то ликувайте – втората книга от поредицата, „Мастило”, също предстои да бъде издадена на български. 
“Пергаментът” кара сюжетите на “Хронобандити” или “Хиперион” да изглеждат праволинейни и четивни, кара божествените сблъсъци в “Господарят на светлината” и “Американски богове” да бледнеят със своята тривиалност. 