Живях отдавна в град прочут и стар, оставил своя древен покровител и вдигнал на Кръстителя олтар.
Данте – „Ад“, тринайсета песен*
Конят се напрегна и ушите му леко потрепнаха. Дали и той усещаше завръщането у дома и чакащата го там храна и почивка? Надигнах се на стремето и се помъчих да видя нещо през шубраците. Гъстите клони, обрамчили пътеката като свод, не ми позволиха да видя кой знае какво. Клони, храсти и шума.
Пришпорих коня и той въпреки умората се понесе през храсталаците. Наведох се ниско над гривата му и вдишвайки с пълни гърди миризмата на пот от врата му, закрещях:
– Иай-иай-иай...
Пътеката рязко сви наляво и започна да се изкачва. Опитах се да намаля устрема на коня, за да не бъхти напразно по стръмнината, но той изобщо не искаше да ме чуе и изкачи хълма преди да успея да си поема дъх. Там гората внезапно свършваше и пътеката се разливаше в широк път на голо каменисто било. Дръпнах рязко юздите и укротих радостното животно. Пътеката се виеше високо, а долу, в далечината, огряна от залязващото слънце, блеснала със златните куполи на безбройните си църкви и разстлала огромната си снага, с цялото си величие се появи Плиска. Оттук тя не изглеждаше голяма и трудно човек можеше да си представи, че там живееха близо петстотин хиляди души. Не се виждаха казармите, наредени от източната й страна, нито дворците на Скрития град и куполите на голямата базилика. Не се виждаха и вътрешните стени, и огромните порти на тържището. Не можех да съзра и очертанията на хиподрума и мраморните естакади на амфитеатъра. Трябваше да съм орел, за да различа квартала на търговците, огромните житници, сградата на Симеоновия университет и Крумовия дворец. Малко, почти нищо от истинската Плиска можеше да се види оттук, но аз знаех, че това долу е той – градът, наследил Рим и Константинопол, градът, който властваше над целия свят. Мразеният и обичаният. Насладих се от високото на тази прекрасна гледка и бавно потеглих към него. Конят буйстваше и се мъчеше да се впусне в галоп, както преди малко, и едвам го удържах. Не исках да умре от изтощение на входа на великия град.
Близо шест месеца минаха, откакто напуснах Плиска. Не са малко и признавам си, че и моето сърце, като това на коня, се разигра, когато я видях в далечината. Изпълнихме си задачата, макар и не така лесно, както очаквахме всички, но все пак я изпълнихме. Куриерите още преди месец се бяха върнали в столицата да докладват на всемилосърдния цар, че всичко е изпълнено точно и според плана на княза. Аз останах последен, с най-последните момчета, че дори и след тях се прибирам, защото съм врач, знахар, ескулап и колобър, а ние винаги се прибираме последни. Две седмици стоях в Пловдив – описвах подробно и най-точно какво се случи по време на тия шест месеца, за да може князът или всеблагият цар да прочетат, ако решат да разберат повече, а и да има за царските архиви и историята. Трийсет старателно изписани свитъка носех със себе си и се надявах, че точно и правдиво съм разказал всичко. Слязох долу в ниското и поех към западния път, или пътя на триумфа, както му викат. Исках да вляза в Плиска през него, защото имаше нещо символично в името му и в нашия малък триумф. Слънцето още не беше залязло, а аз вече бях стъпил на пътя. Дъхът на огромния град се усещаше с пълна сила. Настигах и подминавах купища хора, волски коли, пешаци и ездачи, поели към Плиска по свои си работи. От време на време ме задминаваха препускащи конници, едни със знака на царската куриерска служба, други с черните дрехи на градската войска, а трети – съвсем неизвестни. Срещу мен вървеше друг поток от хора, коли, каляски, пешаци и ездачи. Профучаваха куриерските служби, конете на градската войска и всякакви други, които си бяха свършили работата в столицата и сега тръгваха по света по някакви си свои задачи. Както някога се е казвало, че всички пътища водят към Рим, сега всички пътища тръгваха от Плиска. Защото нищо значимо в съвременния свят не ставаше без височайшото разрешение от мраморните дворци в Скрития град.
Слънцето още беше високо и стигнах до града по светло. С приближаването се увеличаваха и хората по пътя. Най-първите квартали, които се считаха за част от града, бяха колибите на беднотията и на земеделците. Тук трябваше да се мине бързо и без спиране, защото вонята беше ужасна. Всемилостивият цар всебългарски, който подчини на волята си и франките, и латините, който спаси Константинопол от турците, и от Киев до Британия, и от Рим до Сирия се плашеха само от името му – същият този цар не можа да се пребори със западния квартал на Плиска, през който преминавах сега. В тази част живееха десетки хиляди души и кажи речи си бяха изградили свой град, със свои закони и управници. От време на време, когато прекаляваха с прегрешенията си, когато някоя особено дръзка банда от тези покрайнини преминеше тежко законите, в бордеите влизаха черните багатури на княза, помитаха всичко, което им се изпречваше на пътя, а който по някаква глупава приумица речеше да им окаже съпротива, го съсичаха на място, и после на стената на Крумовия дворец увисваха обесени с главата надолу стотина-двеста разбойници. Паплачта се усмиряваше за известно време. Този квартал се нарича Градът на зелето или Зелевият град. Някога, още при дядото на сегашния ни всемилостив цар, са се опитали да включат и тук канализация и да докарат вода, но плебсът изпокрал всичко и нищо не излязло от това начинание. Подминах Зелевия град и заедно с останалия народ, който пъплеше по западния път на триумфа, наближих същинската Плиска. Сърцето ми прескочи нервно два-три пъти, като видях първите сгради на великия град. На входа му имаше огромна странноприемница с десетки стаи за гости и чисти и спретнати конюшни. До нея бяха нацвъкани огромен брой пивници, които работеха денонощно и осигуряваха както прехрана на хилядите гости и жители на града, така и работа за десетки хора. Някои от тях ми навяваха приятни, мили спомени от младостта и безумните гуляи.
Две преки след портата, близо до университета, се намираше площадът на екзекуциите и там се беше събрала огромна тълпа. Направо се чудех как ще си пробия път през нея, за да стигна до портата на Скрития град. Ако тръгнех да заобикалям през университета и градината на сърните, със сигурност щеше да се стъмни. Наведох глава и се запромъквах през навалицата. Навярно имаше няколко хиляди души. Всякакви: просяци, крадци, носачи от пазарището, скитници без ясна професия, телохранители, свободни от смяна младежи от градската войска, проститутки, врачки и знахарки, безработни селяни, наемници турци, араби, германци и руси, изобщо всякакви хаймани, пройдохи и измет, каквито можеше да събере хилядният град. Казвам ви, бил съм на север до Рейн и на юг до Багдад, бил съм и в Рим, и в Киев, Солун и Александрия. Е, такава измет, събрана на едно място, не съм виждал, даже и в Константинопол няма такова чудо. Как изобщо съществува този град, чудя се понякога. Тълпата беше обградила ешафода и бучеше хилядогласно. Приближих се с мъка до мястото, където стояха осъдените. Оттам трябваше да се промуша покрай стената и да изляза на някоя от свободните улици, за да се добера до Скрития град преди залез слънце. Осъдените бяха докарани във волски коли, обградени с дървени решетки. Повечето седяха безучастни и примирени със съдбата си, но имаше и такива, които се зъбеха на тълпата, крещяха й нещо или си показваха задниците. Отсреща им тълпата виеше възторжено и хвърляше по клетките изгнили плодове, зеленчуци и вмирисани меса, с които съобразително се бе запасила. Пазачите отегчено гледаха на всичко това и само от време на време, когато някой особено ентусиазиран зрител се приближеше твърде много до осъдените, го прогонваха със свирепи удари откъм дебелия край на дългите си тояги. Под ешафода стоеше чиновник от градската администрация с дълъг списък в ръка. От едната си страна имаше мастилница с перо, с което отмяташе поредната жертва в списъка, а от другата беше поставил бутилка с вино, която надигаше често-често.
– Арво от Конопа – извика чиновникът, като се надигна от стола.
Пазачите измъкнаха от едната кола дребен, неугледен мъж с парцалива, дълга, стигаща чак до петите му риза. Довлякоха го до чиновника и го изправиха пред него.
– В името на всемилосърдния цар на всички българи, ромеи, латини, франки, маври, испанци, готи, гали, и съгласно съда на велика Плиска, за кражба и бой с градската охрана и задето ти е за трети път, и по завета на Крумовите закони си осъден да ти се отреже лявата ръка, дясното ухо, да те дамгосат като осъден и три години да работиш на царските полета.
Чиновникът удари голям меден гонг и се тръсна обратно на стола. После избърса чело и надигна бутилката до себе си. По завета на Крумовите закони, както ги плещеше, трябваше на него да му отрежат ръката – за пиянство на публично място и по време на служба. Не ръката и ухото, ами главата направо трябваше да му отсекат.
Стражата помъкна осъдения към ешафода, където безстрастно го очакваха двамата градски палачи – гологлави, голи до кръста и обградени от ужасните си инструменти. Не дочаках да видя какво ще стане с нещастния Арво от Конопа, а си запробивах път към стената. Налагаше се да удрям и блъскам където и когото сваря; докато успея да стигна стената, там, където бяха клетките с осъдените и тълпата малко се разреждаше, бях порядъчно измачкан, а юмруците ми – издрани и натъртени.
Тълпата издаде сподавена въздишка на доволство. Най-вероятно лявата ръка на Арво беше паднала в казана под ешафода. Спрях да си поема дъх. Оттук вече бе лесно и след малко, ако е рекъл господ, щях да съм пред западната порта на Скрития град.
Зазяпах се в клетките с осъдени. В последната имаше един, който се открояваше от другите. Нещо познато имаше в него и когато се приближих малко повече, разбрах, че наистина го познавам. При това много добре. Беше едно от момчетата на Саил. Специалните бойци на княза за вътрешни действия. Тези, които охраняваха царя, княза и болярския съвет. Казваше се Смилец. Беше ми направил впечатление преди две години на Истърските игри, където с някаква лекота, сякаш дадена му от бога, повали в юмручното състезание последователно трима от фаворитите, после на пробега изпревари всички и когато стигна пръв до целта, имах чувството, че дори не се бе изпотил. Можеше да стане и победител в стрелбата с лък, ако в последния момент не бе повял вятър и не бе отклонил стрелата му. Имаше слабо, жилаво тяло и беше невероятно бърз. Можеше да ти отреже главата преди да си успял да въздъхнеш. На всичкото отгоре бе и умен. Знаеше гръцки и арабски, познаваше астрологията и стоте точки на болката и лечението. В Симеоновия университет беше един от учениците ми по магии и билки и показа чудесни заложби. Дори в един момент си мислех дали да не го измоля от княза за помощник. Какво правеше сега тук, умът ми не го побираше. Изпсувах наум и ми стана криво, мъчно и болно, като го видях в колата с осъдените, редом до убийците, крадците и мошениците. Направих няколко крачки към клетките и един от задрямалите стражи заканително надигна тоягата си.
– Спокойно – казах аз. – От княжеската канцелария съм. – И преди стражът да каже каквото и да е, тикнах под носа му сребърния печат на княза и неговата служба. Пазачът мигом се стегна и ме пусна.
– Колко са? – кимнах към осъдените.
– Към тридесет – отвърна войникът. – Има пет останали от миналата седмица, ама днес трябва да минат всички.
Разходих се бавно покрай колите. Затворниците се бяха уморили да дразнят тълпата, а и тя сега обръщаше повече внимание на събитията върху ешафода. Стражите измъкнаха поредния осъден и го завлачиха към чиновника. Той уморено се надигна, с гъгнив глас замрънка нещо за всемилостивия цар и колко лош е осъденият, удари гонга и се тръсна обратно на стола. Стражите подхванаха жертвата и я повлякоха по стълбите към ешафода. Нещастникът обаче изведнъж закрещя с всички сили и в пристъп на отчаяние започна да рита и хапе пазачите. Атаката му бе толкова неочаквана, че почти успя да се отскубне от ръцете им, тъй като те се чудеха дали да се пазят от ударите му, дали самите да удрят или само да го държат, както им бе заповядано. Тълпата наоколо изпадна в див възторг. Започнаха да крещят, да свиркат и да хвърлят плодове и по стражата, и по затворника. Кой знае как щеше да приключи всичко това, ако един от палачите не се бе навел към стълбата и с огромната си ръка не бе стиснал за врата осъдения. Той мигом утихна, а масата наоколо избухна в овации. Чиновникът, целият изпотен, надигна бутилката, а аз използвах олелията и се приближих до него.
– Ще успеете ли за всички? – попитах го.
Той учудено ме изгледа и в погледа му се мярна законен чиновнически гняв:
– Я се разкарай...
Тикнах и под неговия нос сребърния печат на службата и за по-голяма тежест се представих:
– Орфеус, колобър от княжеската служба. Май сме се виждали на тържества в двореца.
Лъжех, естествено. Този плъх бе влизал в двореца само по служба, с глава, опряна в пода. Най-вероятно не беше чувал за мен, но споменаването на службата го притесни. Направо го виждах как ще се напикае.
– Пиенето по време на работа е забранено за градските чиновници – назидателно, но не прекалено строго казах аз.
– Ама, аз... Защото тук... Нали ги виждаш какви са... – запелтечи чиновникът.
– Разбирам те. Направо се чудя как издържаш. Я ми кажи има ли в списъка Смилец от Варна?
Чиновникът завря нос в списъка и измънка:
– Има един Смилец Борисов от Варна. Що ти е?
– На какво е осъден?
Чиновникът пак се завря в списъка:
– Посичане с брадва?
Приближих се плътно до него и пъхнах в ръката му голям златен симеонец.
– Остави го последен... Ако господ е с него и го застигне залезът, ще ти дам още една такава. Ако не е с него и го посечете, ще пиеш едно вино за помен на душата му.
Държавният служител хитро ме погледна и тъй като молбата ми не влизаше в разрез със службата му, кимна с глава.
– Добре, ще го оставя последен, ама не се надявай на отсрочка, щото палачите са тук и двамата, а слънцето е още високо.
Потупах го покровителствено по рамото:
– Ти свърши каквото ти казах, пък ще видим. – Тръгнах да си ходя, направих крачка и се обърнах назад към чиновника:
– Нали се сещаш, че ще проверя дали си го оставил последен. Мисли му, ако го тикнеш напред.
Чиновникът пак се изпоти и закима с глава. Ръцете му нервно шареха и като го гледах, си мислех, че всеблагият цар и великият княз трябва да вземат мерки за подбора и обучението не само на войската си, но и на чиновниците си и даже най-вече на тях, защото в крайна сметка те управляват държавата, не войската. Войската може да разруши една държава, но не и да я управлява. Трябва да напиша трактат на тази тема – помислих си аз и се запътих покрай стената на Крумовия дворец към западната порта на Скрития град. Зад мен долетя пискливият глас на предания служител на царя, Плиска и България:
– Боян от Солун. В името на всемилосърдния цар на всички българи, ромеи, латини, франки, маври, испанци, готи, гали, и съгласно съда на велика Плиска, за укриване на данъци и кражба на държавни печати и символи и използването им за забогатяване, и за уронване престижа на тези държавни символи, и за злоупотреба с държавна служба като отговорник за пристанището на Солун, и за погазване на клетвата пред царя и болярския съвет, и по завета на Крумовите закони си осъден на посичане с брадва, като преди това ти се отреже езика, избодат очите и откъснат ушите. Главата ти да се побие на Крумовата стена за назидание и поука.
Гонгът не се чу от радостния врясък на тълпата. Ред трябва да има в тая държава, ред и законност. Стоварих юмрука си върху някакъв изрод, който се мъчеше да се покачи върху ми, за да види по-добре Боян от Солун, и поех към Скрития град.
Колкото и да бързах по широките каменни улици на Плиска, наближих стените на Скрития град почти по залез. На моменти съжалявах, че не взех носилка. При всички случаи щях вече да съм в двореца, но, от друга страна, нямаше да видя Смилец. Не че особено му помогнах. Точно когато наближих западната порта, камбаните на голямата базилика забиха. Това беше знак за край на деня, край на работата на тържището и край на екзекуциите. Слънцето бе залязло и дали красивата глава на Смилец от Варна се бе търкулнала под екзалтираната въздишка на тълпата, не бе ясно. Защо ли се опитах да отсроча края му? Дали сега или другия четвъртък, не беше ли все едно? Още седем дена мъки. Най-вероятно действах не само от симпатия към младежа, но и подтикван от интуиция, от нетленното предусещане на бъдещето. Като колобър имам развито такова предчувствие и често пъти съм се осланял на него, но в случая не знаех дали действам, воден от колобърското си прозрение за бъдещето, или от случайността. Спрях се за миг и погледнах назад, натам, където зад високите къщи на града се извисяваше стената на екзекуциите. Ако е загинал Смилец, вечна му памет и Бог да прости греховете му, ако е жив, нека Бог да му е на помощ. Прекръстих се смирено и продължих пътя си.
Все още по светло стигнах западната порта на Скрития град. Макар уморен от пътуването и емоциите при досега ми с Плиска, моментално забелязах някои промени, които изостриха вниманието ми. Първо, стражите пред портата винаги са били трима – двама до колоните и един на тунела. Сега бяха, доколкото можах да преброя, поне шестима души. Второ, стражата на портите винаги е била от части на градските войски, обслужващи и Скрития град. Сега освен черните униформи на градските стражи мярнах и сивите с червени ивици мантии на патриаршеската войска, и тъмносините яки на войниците от дворцовата гвардия. И като капак на всичко, край вратата нервно дърпаха веригите си зли мускулести кучета, които се използваха за преследване на избягали затворници. Всички тези неща минаха за секунди пред погледа и ума ми и не можах да ги осмисля добре, защото в момента, в който се показах зад ъгъла и се появих пред портата, двама души вече тичаха към мен, а останалите наежиха копията си като таралежи. Кучетата се скъсваха да лаят и тежко колобърско предчувствие натисна душата ми. Дано само да не е князът. Боже всемогъщи, дано само да не е станало нещо с княза. Дано.
Тежките копия на стражите заплашително се насочиха към мен, а един капитан от дворцовата гвардия се провикна зад тях:
– Кой си и какво искаш?
Внимателно вдигнах ръце, за да не дразня излишно хората, и ясно и бавно извиках:
– Орфеус, знахар и колобър от княжеската служба. Ако ми разрешите, ще ви покажа печата на службата и княжеския знак за вярност. – Млъкнах и останах с вдигнати ръце.
– Познавам го – каза един от дворцовата гвардия. – Покажи печата. Извади го бавно с една ръка.
Бръкнах внимателно в пазвата си и извадих сребърния печат на службата, който висеше на гърдите ми. Същият този печат, който преди малко размахвах пред стражите и чиновника край дръвника.
Капитанът от гвардията махна с ръка и стражите отпуснаха копията. Въпреки че се убедиха в думите ми, не бързаха да ме пуснат вътре.
– Къде ще ходиш? – попита капитанът.
Не знаех какво да му отговоря. Първо мислех да мина през службата да се изкъпя и почина, а после да докладвам на княза за завръщането си.
– Отивам да се представя в службата – отвърнах. – Пътувал съм два дена и искам да си почина.
Стражите се спогледаха.
– Дано да успееш – подхвърли единият и вдигнаха копията.
Минах бавно край тях, като на устата ми беше да ги попитам какво става, защо е усилена охраната и има ли опасност за двореца. Не ги попитах, а направо се затичах към сградата на княжеската служба, която никак не беше близо до западната порта.
Скритият град е седалището на царя – Бог да умножи дните му – семейството му, болярския съвет и още куп придворен народ. Тук са и казармите на царската гвардия, специалните служби на княза, алхимичните лаборатории, библиотеката, залите за технически съоръжения, ателиетата на разни скулптори и художници, театралните зали и какво ли още не. И цялата тази огромна площ бе осеяна с паркове, фонтани, причудливи басейни, дълги редици от статуи, специални алеи за разходка, чудесни горички за почивка и безкрайни тревни площи, поддържани от армия градинари. Сега почти тичах през така наречената гръцка гора. Дълга площ от кипариси, лаври и всякакви чудни храсти, осеяна по цялото си протежение с древни гръцки статуи, домъкнати тук още преди сто и тридесет години от дядото на сегашния цар. В друго време щях да мина бавно, за да се насладя на изяществото на тези творения, и макар да съм ги виждал стотици пъти, винаги съм се чудел как е възможно от парче ръбест камък да се създаде такова съвършенство. Понякога направо си мисля, че дяволът има пръст в тези работи. Алеята ми се стори безкрайна. В дъното й беше фонтанът на Константин. Не онзи Константин, а един друг. Простоват механик на лостови съоръжения и уникален талант във водната механика. Беше го открил бащата на сегашния ни цар и му беше дал всички уреди, инструменти, пари и хора, които Константин, всъщност прост грък от Тасос, беше поискал. За седем години този самоук майстор и природен инженер създаде най-уникалния фонтан в света. Толкова чуден и смайващ, че го кръстиха осмото чудо на света и досега, повече от сто години след построяването му, продължаваше да бъде главната атракция за гостите на Плиска и Скрития град. Да, обичаха нашите царе величавите работи. Затуй сега сума ти време заобикалях този фонтан, докато стигна дворцовите сгради. И пред тях са едни лабиринти от двестагодишни чемшири и подредени като великани незнамколкогодишни борове. Сградата, където се помещава службата на княза, е встрани от основния дворцов комплекс, но вместо да завия към нея, за да се измия и преоблека, както мислех първоначално, директно се отправих към двореца. Бързах, бързах, като се мъчех да смачкам тежкото предчувствие, загнездило се в гърдите ми. Сякаш това щеше да промени нещо. Пред двореца, както и очаквах, имаше цял отряд от дворцовата гвардия. Пооправих малко дрехите си, поех няколко пъти дълбоко въздух, направих дребно заклинание против нервност и бавно закрачих към широкото сто крачки мраморно стълбище. Освен гвардията пред него се суетяха още много хора. Влизаха, излизаха от двореца и нервно жестикулираха. Запътих се към капитана на охраната. Познавах го, защото преди време беше в службата на княза.
– Орфеус – извика той, като ме видя. – Какво правиш тука? Вашите май са отвъд Плиска.
– Сега пристигам от Пловдив – отвърнах аз и се заоглеждах. – Какво е станало? Къде е князът?
– Не знам точно – вдигна рамене капитанът. – Имаме заповед за усилена охрана. И князът не знам къде е. Сигурно е в двореца. Няма да те пуснат, ако мислиш да ходиш там.
– Трябва да го видя.
– Мисля, че е в залата на болярския съвет. Мини оттук и ако успееш да убедиш охраната, че си много важна личност, може и да те допуснат до княза.
Не се наложи да убеждавам охраната, защото в този момент князът се показа на вратата на залата. Погледът му за момент мина покрай мен и аз се уплаших, че не ме е познал. После се наведе, каза нещо на капитана на охраната и влезе обратно в залата. Капитанът извика и предните редици на охраната се отвориха пред мен.
– Князът те чака – обяви той и ми стори път да мина.
– Орфеус. Къде си? – с искрена радост ме посрещна князът, когато влязох.
Поклоних се ниско и за момент задържах поклона си. Князът изглеждаше добре и това ме изпълни с облекчение. Дано да не се лъжа.
– Току-що пристигам, княже, и първо се явявам пред вас. Само че трудно стигнах дотук. Гледат ме недоверчиво, не ме пускат, крият Ви. Какво става? Царят...?
– Царят е жив и здрав, дано още сто години да царува. Но други неща се случиха. – За момент лицето му се промени и черни сенки нагънаха бръчките на челото му, като го състариха с десетина години.
Някъде между стомаха и сърцето ми се надигна неприятно предчувствие и като студена змия бавно започна да пълзи към гърлото ми. Князът ме погледна изпитателно.
– Убиха деспота на Пловдив. Кирил от рода Трилет, деспот на Пловдив и наместник на царя за цяла Тракия.
За момент змията спря да пълзи. Убийства ставаха всеки ден. Убийството, дори на човек като управителя на цяла Тракия и Родопа, не би трябвало да е нещо фатално за държавата. Защо е обаче тази тревога?
– Не го познавах лично този Кирил, но съм чувал добри неща за него. Освен това идвам от Пловдив и мога да кажа, че е направил чудеса с града. Направо може да се мери с Плиска. Пристанища, огромни зърнени хранилища, нов водопровод, два амфитеатъра. Жалко за него. Как е станало?
Князът отиде и отвори прозореца. Отвън влетяха нощният хлад и светлините на града. Стотици фенери осветяваха улиците на Плиска и й придаваха чуден вид. Това с фенерите някои го смятат за чиста разсипия и прахосничество, но освен за красивия вид на нощна Плиска те си имаха и чисто практическо предназначение. Князът се обърна към мен и видях, че черните сенки по лицето му чернеят още повече.
– Бях там, когато го убиха, Орфеус. Бях на две крачки от него и всичко видях. И както ти разправям, че всичко съм видял, така и нищо не мога да ти разкажа. Нищо.
Познавам княза от доста години. Вече съм изгубил бройката им. Бил съм с него и в страховити войни, и в комични ситуации. Бил съм и когато загина майка му, пресветлата наша царица, да се свети името й на небето. Бил съм, когато е вземал тежки, даже ужасяващи решения, но никога през тези години не съм го виждал да говори така безпомощно, така унило.
– Княже – рекох аз, – десет години съм учил колобърски науки, мистериите на Хермес и орфическите тайнства. Познавам жреческите поличби на старата ни вяра. Знаеш, че ние, посветените, имаме Божията дарба понякога да надникнем отвъд сложните материи и да видим неща, които не се виждат лесно. Разкажи ми какво става и с помощта на разума и Бога ще открием истината. Нали оня грешен римлянин Тит Лукреций така разправяше, че всичко в природата може да се обясни.
Князът се засмя леко и малко се поотпусна. Той също харесваше Тит Лукреций и даже неведнъж го бе обявявал за свой пръв учител.
– Хитър си ти, Орфеус, хитър си. Сядай, сипи си чаша вино и слушай какво ще ти кажа; и дано усетиш къде е нишката на това кълбо, защото аз не я намирам и, кълна се в Иисус, Тангра и Юпитер, съвсем съм се омотал.
Налях си от княжеското вино, прекрасна гъмза от Бдин, и се заслушах в разказа му, като се мъчех да уловя трептенията на предчувствието си, за да усетя добро или зло ни чака от тази история. Нищо не усетих с шестото си сетиво. Още по-лошо бе, че и с разума си не разбрах точно какво се бе случило, толкова странен и поради това обезпокоителен беше разказът на княза.
Преди три месеца той, като отговарящ за вътрешните дела на царството, получил писмо от един болярин от Родопа. От някаква крепост на два дена път от Пловдив, без голямо военно значение, предвид това, че Гърция отдавна е в пределите на Българското царство и никакви военни дела не са се развивали по Родопа поне от двеста години. Та този болярин изпратил по нарочен пратеник някакво писмо до княза. Князът още като видял писмото, разбрал, че то не е по лични проблеми, а по държавни, и върнал пратеника, като му казал, че в тая страна има ред и че ако неговият господар има някакви проблеми, да се обърне към деспота на Пловдив и на цяла Родопа Кирил, а да не занимава него – княза, още по-малко пък царя.
Пратеникът си тръгнал и след две седмици дошъл нов, този път от деспота на Пловдив. Сега князът прочел писмото и нищо не разбрал. В него Кирил му съобщавал, че боляринът на някаква си крепост в Родопа е убит. Близките му твърдели, че никой не го е заплашвал, а войниците и работещите в крепостта били в силно недоумение от станалото. Селяните от селото също нищо не знаели, или ако знаели, мълчели като бити гъзове, по думите на същия този деспот Кирил.
Князът върнал отговор, в смисъл, Кирил да си се оправя, както знае и както е задължен, гъзовете, сиреч селяните, да се набият още един път, ако трябва, но да кажат всичко каквото знаят. Да се назначи нов управител на крепостта, по възможност някой млад и оправен болярин, който ще разнищи случая в тази забравена от бога и царя крепост. Командирът на крепостната войска да се отзове в Пловдив и да се сменят всички, които работят там на държавна служба.
Князът отговорил на деспота и моментално забравил за случая, защото на главата му имало купища други грижи и тревоги. Две седмици по-късно пратил по всекидневния държавен куриер разни административни документи за Пловдив, в това число и подписан указ за назначаването на един млад болярин Драго за управител на същата тая родопска крепост. След още две седмици се получило писмо от деспот Кирил с ужасяващата вест, че и новоназначеният началник, младият болярин Драго, е убит, и всички от свитата му били в неведение как и защо е станало. Князът се разгневил не на шега и писал на деспот Кирил, че ако трябва, той, деспотът, да стане началник на тая загубена крепост, но да разбере какво става и да сложи ред и законност, защото, ако не може да се оправи с едно затънтено родопско кале, как ще се оправя с огромния Пловдив и Тракия, и Родопа в добавък. Как?
Следващото писмо от деспот Кирил било именно от това затънтено кале, на което князът или не спомена името, или го каза, но аз го забравих. Пишел, че е поел нещата лично той и започва строго разследване на тези зловещи убийства. Веднага щом получи някакви резултати, ще съобщи на княза. До този момент князът не се съмнявал, че това е някаква глупава история, свързана с жени, болярски далавери и разправии за скрити иманета. Три дена преди моето завръщане в Плиска обаче се случило нещо, което накарало княза да се разтревожи.
Всички вестоносци от стотиците градове на царството, които пристигат всеки ден, се регистрират в специалната куриерска служба. Оттам ги разпределят по получатели. Писмата за царя, княза и болярския съвет отиват директно в двореца. Спешните и важни се съобщават с предимство, а посланията, придружени със знака за свръхважност и съдбоносност, се предават само устно на ухо и при изключителна секретност. Такива знаци имат всички управители на провинции в Българското царство от Рим до пущинаците на Сирия. При сегашния цар, доколкото знам, само един път е пристигнало такова секретно послание – преди пет години, от деспота на Барселона – Мирчо, за да съобщи, че изпратената от него морска експедиция на запад от Херкулесовите стълбове е открила невиждана страна с огромни богатства.
Та преди три дена князът получил от капитана на дворцовата охрана съобщение, че един човек носи знака за съдбоносност и иска веднага да се види с него.
Князът заповядал тутакси да го доведат и още тогава усетил нещо недобро в цялата работа. Въвели при него висок як мъж с къса подстрижка и най-обикновени дрехи. Той явно бил ужасно изморен, защото охраната го подкрепяла да не падне.
– Светли княже – казал той, като залитал, – бързах колкото можах. Само спрях, когато конят ми умря от изтощение на входа на Зелевия град, пих малко вино в един хан, за да ми дойде силата и не спрях да тичам, докато не стигнах дотук. Ето знакът на деспот Кирил. Заръча ми да говоря само с вас.
Князът наредил охраната да излезе и сложил пратеника да седне на един стол.
– Казвай какво иска Кирил – рекъл князът.
Пратеникът дишал тежко и трескаво стискал знака за фаталност.
– Каза – захъркал той, – че почти е разбрал всичко, че войска да не водиш, а да дойдеш сам, защото е ужасно нещо открил, и най-важното, каза да ти кажа...
Пратеникът млъкнал и изведнъж се успокоил. Вдигнал ръка и подал знака на княза.
– Какво е най-важното? – попитал князът, като поел знака от ръката на измъчения човек.
– Най-важното е... – изрекъл вестоносецът и забил глава в масата. От устата му бликнала черна кръв, а от ушите му потекла жълта течност.
Тук прекъснах княза:
– Отровен. Това е признак на отровен със сиритско биле и изсушен дроб от болен рис, закълнат по февруарско пълнолуние през високосна година.
Князът само кимна с глава и продължи.
Ясно било, че вестоносецът не е умрял от изтощение, защото такъв здрав мъж като нищо можел да изтича дори до Рим да предаде на тамошния деспот Кънчо буре родопски мавруд от княза и нищо да не му стане. Князът побеснял, защото убийството на държавен вестоносец, и то на такъв, носещ знака за съдбовност, било ужасно престъпление. Наредил лично капитанът от службата, Спас, да вземе десет души и да замине за това тайнствено място, в този затънтен родопски край, и без да разбере какво става, хич да не се връща в Плиска. Спас грабнал десетина юнаци и отпрашил към Родопа още същата вечер. Като знам какви хора е взел Спас, като знам как са обучени тези момчета, че всички са виртуози освен на меча и лъка, и на старобългарското майсторство на свободен бой без оръжие, като знам как им сече пипето и като се сещам, че могат десетимата да влязат в която си искат крепост от Константинопол до мъгливата Британия, без да ги усетят – разбирам защо князът се е успокоил и е решил, че сега нещата най-сетне ще се изяснят. Това станало преди три дена. На другия ден князът изпратил пресветлия цар български, своя баща, за Варна, откъдето той тръгнал за Константинопол, за да изпрати една огромна флотилия от кораби за новооткритите земи отвъд Херкулесовите стълбове, които да побият знамето на великото царство и зад океана.
Като престолонаследник, князът също е учил науки и херметически знания. Вслушвайки се в трептенията на събитията, той усетил недобри тласъци и без видима причина наредил да се усили охраната на Скрития град и да се засили контрола на портите, особено на западната, откъдето влизали слугите, доставчиците на продукти, учителите от Академията, стотниците на градската стража за ежедневните си отчети, скулпторите, строителите и всякакъв друг народ, който имал право да влиза в Скрития град.
Вчера вечерта, докато аз съм почивал в един хан оттатък Балкана, князът седял в библиотеката. Бил получил някои нови трагедии от атинския поет Афанасий и две прелюбопитни съчинения на един италиански поет от Флоренция. Вглъбен в тези творения, князът не чул почукването на стражата по вратата. Знаело се, че когато князът е в библиотеката, не бива да се безпокои по никакъв повод, освен ако не се е срутила Плиска. Князът се стреснал чак когато стражата ударила по-настойчиво по изящната врата на библиотеката, гордостта на княза и най-голямото сборище на книги в познатия свят. С превелика неохота, но и с леко потрепващо усещане за неприятност, отворил вратата. Пред стражата стоял някакъв човек, мръсен, гологлав и стискал в ръката си знака на болярския съвет. Капитанът на стражата го подкрепял с едната си ръка, за да не се строполи.
– Какво става? – промълвил князът и чак след това разбрал, че пред него стои самият Кирил – деспотът на Пловдив, Тракия и Родопа, страховитият Кирил от рода Трилет, покорителят на Андалусия и Баския.
– Боже всемогъщи – извикал слисан князът и се спуснал към Кирил. – Какво става, Кириле? Какво става?
Кирил вдигнал умореното си лице, хванал княза за дрехите и го дръпнал към себе си.
– Не ходи там, княже – казал той, – забрави това място и нека е проклето завинаги.
– Какво става? – пак попитал князът.
– Ще ти кажа, всичко ще ти кажа, защото всичко разбрах и умът ми не го побира. Нека първо да седна и да пия малко вино.
Кирил се затътрил към библиотеката, подкрепян от капитана и княза. Внезапно спрял.
– Не, веднага трябва да ти кажа – изграчил той. – Това там, в тази загубена родопска крепост, е... ужас... ад...
След това станало нещо, което князът не можа да ми опише много добре.
Първо му се сторило, че стената зад стражата, която всъщност била коридора към южното крило на Академията, сякаш се размила като поле в лятна жега. След това от нея се отделил някакъв силует, като човешки, но сякаш в някаква мъгла, мръсна сиво-черна мъгла. Силуетът се движел плавно и елегантно и въпреки това ужасяващо бързо. Бил вече на две стъпки от стражата, а те още не можели да реагират. Князът си спомнил как те бавно, като на сън се опитали да препречат копията пред силуета. Самият той пуснал Кирил и направил крачка към въженцето за тревога, защото усетил в тези няколко мига, а може би с тренирания си усет и няколко мига преди това, че този силует, тази мръсно сива мъгла, не е нищо добро и съвсем не е дошла да дискутират новите трагедии на Афанасий от Атина, нито да му чете поезия. Силуетът се завъртял като вихрушка и когато минал покрай четиримата стражи, след него останали гърчещи се на пода трупове. После силуетът се насочил към Кирил. Князът бил дръпнал вече въженцето и в цялата Академия се разнесъл гнусният писък на известителните тръби. Миг след това сянката била до Кирил и князът видял как от нея изскача бляскаво, тънко като жило острие. Нищо не можел да направи, движенията му изглеждали тромави и схванати в сравнение с това свръхестествено чудо, което сеело смърт около себе си. Нещастният деспот на Пловдив така и не разбрал кога блестящото острие пронизало сърцето му и се свлякъл на пода. Сянката позабавила устрема си, огледала се и засвистяла към най-близкия прозорец на библиотеката, сякаш повече никой друг не я интересувал. Почти била стигнала до него, когато едно тежко копие профучало и се забило през рамото й в рамката на прозореца. Стохиляден писък огласил двореца, близките изящни стъклописи на библиотеката с трясък се счупили, а княза и капитана на стражата, който бил метнал копието, ги обзела страшна болка и вселенска мъка, от които запушили ушите си и завили. Силуетът се отскубнал от копието, при което пак така изпищял, че според княза чак таванът се напукал, а рибите в езерото под прозореца обърнали коремите. След това ужасяващото същество, защото това едва ли било човек, скочило през прозореца и като изпищяло още два-три пъти пронизително, при което окапали листата на съседните дървета, а капитанът и князът почти полудели от нечовешка мъка, изчезналo в нощта.
После дошла гвардията, претърсила всяко кътче в Скрития град, вдигнала по тревога легиона на вълците, който никога не напускал Плиска, и с него бродили из околностите до съмване. Абсолютно нищо не открили. Нито се разбрало какво е това зловещо същество, нито откъде е проникнало в града и Академията, нито защо е убило деспот Кирил.
Цял ден до моето пристигане се мъчели да разкрият нещо, но нищо не открили и само кървавите петна върху разкошните персийски килими в библиотеката и счупените витражи говорели за ужаса.
Слушах княза и мълчах, опитвайки се да хвана бъдещето с тези първи впечатления. Да уловя онази тънка струна, която свързва настоящето ни с бъдещето, за да отгатна мелодията, която ни чака – тържествен химн или траурни песни. Нищо не усетих. Прочутото ми колобърско вътрешно зрение този път остана сляпо. Нямах сведения, нямах достатъчно обяснения за това, което е станало тук, за да мога да усетя струната.
– Кога трябва да дойде вестител от Спас? – попитах княза, като го оставих малко да си почине след уморителния разказ.
– Днес трябваше вече да имам писмо от него. Ако утре не дойде вест, тръгвам с черния отряд за Родопа.
Сега вече сияйната струна на бъдното дрънна с всичка сила. Така дрънна, че направо оглушах.
– Плиска без господар? Княже, в името на свети Димитър и праотеца Авитохол, не прави това! Не оставяй сърцето на царството без надзор! Ако трябва, прати легионите в тази проклета планина, нека я сринат със земята, но не оставяй града и царството. Нека изчакаме още ден-два. Нека помислим още малко. Ако трябва, аз ще ида сам и обещавам ти, няма да се оставя да ме затрият, докато не разбера какво става.
Князът беше мрачен и черен като черната скала, от която е направен знакът на Дуло, побит в Стария град на Площада на коня. Не обичаше нещата да му се изплъзват от ръцете, ох, как не обичаше. От друга страна, отдавна беше помъдрял и държавническата грижа постепенно взе връх над емоциите му. Готов беше нашият княз за престола, вече беше готов. Като гледах обаче баща му, пресветлия наш цар, как на осемдесет и три години кипи от енергия като младо вино, как ръката му не трепва, когато подписва указите, с които управлява половината свят, и как гори от желание да управлява и другата половина, направо се чудя кога ще царува нашият княз, кога ще се понесе името му над царството, като и той вече прехвърли петдесетте.
– Кой знае? – попитах княза.
– За случката в библиотеката аз и капитанът на стражата, който не е на себе си. Лежи трескав, бълнува и се нахвърля на гледачките. Останалите знаят за някакво разбойническо нападение с неясна цел. Болярския съвет не съм уведомил, защото не знам какво да им кажа. Не съм писал и на баща ми в Константинопол, на него пък съвсем не знам какво да кажа. Не разберем ли каква е тази работа, Орфеус, нищо добро не ни чака. Аз не съм колобър, не съм учил вашите магически науки и не мога да гледам в бъдещето. И както не мога да гледам натам, така усещам, че тази история е страховита и съдбоносна, че не я ли разнищим сега, тя ще ни разнищи. Не мога да стоя и да чакам. Не мога...
Като гледах как се свива от мъка наследникът на най-голямото царство на света, ми се приплака. Какво можех да направя аз, обикновеният знахар и княжески колобър – аз, който съм бил редом до княза в десетки битки и сложни моменти, но съм знаел, че до мен има някой, който може да реши всичко и който знае какво да направи? А аз никога в живота си не съм вземал сам решения. Сега трябваше да взема.
– Тръгвам утре за Родопа – казах аз. Без легиони и черни отряди. Сам или с още един.
Князът ме погледна и вече бях разбрал, че той пак е наясно какво да направи.
– Ще тръгнеш – съгласи се той, – но не утре. Събери информация първо тук в Плиска, поогледай в града, поразпитай. Нищо не може да стане абсолютно безшумно, по дяволите, дори и по водата остават следи. Трябва да разберем нещо, трошичка макар. Иди си почини, ако искаш, слез в градината на лебедите, там има някакво тържество, ще хапнеш и ще опиташ хубавите вина от новата реколта. А има и нови придворни дами. – Князът ми намигна и за пръв път, откакто го видях, лицето му се окрили от някакво подобие на усмивка, черните бръчки изчезнаха като вълни, усмирени от вятъра, и аз се заслушах в струната с надежда да чуя прекрасния звън на спокойствието. Уви, засега тя бе безмълвна.
– Не съм гладен – отвърнах, – не съм и жаден. Момите ще почакат. Кажи ми, княже, силуетът изцяло ли беше тъмен или имаше светли места по него? Ти сам го нарече сиво-черна мъгла. Спомни си къде беше черното и къде сивото.
Князът се замисли за миг:
– Всичко ми е като сън, но мисля, че черното почваше отгоре, там, където трябва да е главата, и надолу леко изсветляваше. Дали пък не беше обратното?
Кимнах доволно.
– А по копието, което го е ударило, имаше ли следи? Къде е то?
Князът ме погледна учудено, сякаш за първи път чуваше за копието.
– Не знам. Сигурно стражата го е прибрала. – Изведнъж се развълнува. – Глупаци, взели са го без да ме подсетят за него.
– Виж какво – успокоих го аз, – има зли, древни заклинания, които могат да превърнат жив човек в дух. По-вероятно е да е мъртвец, обърнат на ушък. Ако е ритуално убит при пълнолуние през вълчите дни на ноември и ако кръвта му е изцедена в мраморно корито и после девет дена е лежал в сребърен ковчег и му се пеят девет дена заклинания, се превръща в ушък – полутелесен дух с неимоверна сила и бързина. Той се подчинява изцяло на този, който го е обърнал, и е способен на най-зли деяния, тъй като Божията искра на духа му е отнета и не може да различи добро от зло, няма мярка за лъжа и истина, не различава силата от слабостта. Това е ушък.
– Че аз познавам сума ти хора, които са си живи и здрави, никой ритуално не ги е клал по пълнолуние и без да са им правени заклинания, също не могат да различат нито едно от тези неща, които изброи – отбеляза князът. – И какво като е ушък?
– Не съм сигурен, но така както ми го описа, може да е ушък. Хубавото е, че те съществуват само седем дена, след това се разпадат и от калта, в която се превръщат, може да се направи прекрасен мехлем против окапване на коса.
Князът ме погледна ядно, явно раздразнен от приказките ми:
– Я отивай да спиш, утре ще мислим. И си затвори добре вратата да не те докопа някой от тези ъшуци, шъци или каквито там бяха.
– Ушъци – вежливо подсказах аз, – и затворената врата не помага, минават през стени.
Поклоних се ниско и се оттеглих, оставяйки княза в мрачно настроение и тъга на душата, но толкова можех да направя засега.
Сутринта намерих княза в канцеларията, готов за болярския съвет. Нямах много време.
– Княже – казах и устните ми пресъхнаха като блатата край Дръстър лятото.
Готвех се да направя нещо, което досега никога не бях правил. Не съм и помислял да направя. Да искам нещо от княза.
– Княже – повторих аз и вътрешно се помолих на свети Йоан Златоуст да ми помогне да не изтърся някоя глупост. – Ще ми трябва още един човек.
– Щом трябва, взимай – отвърна князът, вече почти стигнал до вратата.
– Да го взема, ама той май е в затвора – казах и облизах дръстърските си напукани устни.
Князът спря и се върна крачка назад. В погледа му се четеше любопитство и зараждащо се учудване.
– В затвора ли? – попита той. – И аз трябва да го извадя? За какво е там? За пиянство, за скандал, заради жена? Кой е? Някой от гвардията ли? Утре го прибери, щом толкова ти трябва. За ареста не съм ти нужен аз, можеш да го оправиш и с началника му.
Князът понечи да излезе.
– Няма да стане – спрях го аз с грачещ глас на дръстърска чапла от същите тия безводни блата. – Не е в ареста, а в Крумовия дворец. Осъден е на съсичане с брадва.
Князът замръзна и стоя така няколко мига, през които на мен ми се искаше подобно на ушък да мина през стената и да изчезна. Но вече бях казал, каквото трябваше да казвам.
– Осъден на съсичане? – с глух глас попита той.
Кимнах мълчаливо, макар че той не ме гледаше.
– И искаш аз да го извадя от Крумовия дворец?
Пак кимнах.
– Да прекрача решението на Крумовия съд, на царските съдии, да зачеркна подписа на царя и да измъкна осъден на смърт?
Не помня вече, ама май пак кимнах.
– Да плюя в лицето на съдиите и да им кажа: Вие може да сте осъдили този човек на съсичане, ама аз ще го взема, щото ми трябва да води коня на моя колобър Орфеус. Това ли искаш?
Спрях да кимам и само мълчах, но гледах княза в очите, а той се беше обърнал и бавно крачеше към мен.
– Какъв е тоя, колобре? Да не е някой знаменит воин, който ще тръшне всичките ушъци на света, или е някой страховит гадател, който знае цялата истина за Родопа и забутаните крепости там? Само не ми казвай, че е някой невинно осъден твой братовчед или сестра му се е застъпила за него сутринта, като е излизала от стаята ти.
– Смилец Борисов от Варна – изграчи чаплата в гърлото ми.
– Изобщо не ме интересува кой е – викна князът. – Знаеш, че смъртните присъди се издават от първите боляри на Крумовия съд. За да стигнат до тях, са минали през всичките етажи на съда. И след като е решено, никой вече не може да го обжалва. Никой! А ако е грешка, толкова по-жалко за този Смилец. Бог ще му прости.
– Смилец беше от черните багатури, княже – обадих се аз. – Не знам за какво е осъден, но знам, че воини като него са рядкост. Бърз е като ушък, най-добрият в свободен бой без оръжие от Рим до Багдад и с око на орел зад лъка. Освен това е и разсъдлив. Учи в Симеоновата школа, има и колобърски знания. Трябва ми такъв човек, княже, трябва ми. За там, където ще ходя, не мога да взема кой да е.
– А бе, толкова ли няма в цяла Плиска друг като този Смилец, та ще нарушаваме Крумовия съд?
– Може и да има, ама не ги знам. Освен това съдбата сякаш ме насочи към него, а когато съдбата направи знак, трябва да се внимава. Случайно ли минах вчера през площада на екзекуциите? Случайно ли се загледах в осъдените? Случайно ли реших да се опитам да му отложа екзекуцията за след няколко дни? Не е случайно. Не е.
Разказах на княза историята с екзекуцията и как се опитах да отложа съсичането на Смилец за другата седмица. Спестих му подробностите за пияния подкупен чиновник. Князът ме слушаше и ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Като свърших, седна на масата и извади лист.
– Тръгнем ли да нарушаваме реда, Орфеус, край на държавата. Законите са тези, които крепят една държава, не войската или търговците. Не са и селяните, нито занаятчиите. Още по-малко чиновниците и разбойниците. Законите! Хубави или лоши. Dura lex, sed lex. Давам ти писмена наредба тоя Смилец да премине в твое разпореждане. Ти ще решиш дали да ползваш тая моя заповед. Виж за какво е осъден и прецени. Ама внимавай, ако са го осъдили за нещо, дето не крумовите, ами и всемилостивите закони на господ няма да му простят, хич не го измъквай, ако ще всички крепости в тая пуста Родопа да рухнат. И повече никога не искай това от мен. Ясно ли е?
Князът ми подаде листа с наредбата за Смилец, подпечатана с княжеския печат, и с бързи крачки тръгна към вратата. Там се спря и се обърна.
– След като ще взимаш хора с теб, ще вземеш още един.
– Кой?
– Сигурно не го познаваш. Имай ми доверие. Може би точно такъв човек ти трябва. Ще го намериш в кръчмата „Двата коня“ в Зелевия град. Хито се казва. Само му кажи, че идваш от мое име и ми трябва помощта му. Вземи го, Орфеус – добави князът, като видя безмерното учудване, което се изписа на лицето ми. – Не ме питай кой е и какъв е. Само му кажи, че имам нужда от помощта му и всичко му разкажи. Това е.
Князът излезе, без да изрече повече дума.
Отпуснах се на един стол. Челото ми беше потно и ми се щеше всичко това да има смисъл, да съм помилвал Смилец от Варна не напразно и съдбата да ме е срещнала с него също не напразно. А за законите е прав князът, само дето половината боляри по провинциите не ги спазват. Щото законите трябва да ги спазват точно тия, дето имат власт. Същите, които следят за спазването им. Простите хора, селяните, занаятчиите, търговците, войниците – те няма накъде да шават, те така или иначе ги спазват. Виж, тия, дето управляват... И за това трябва да напиша някога съчинение. „Закон и държава“ може да се казва – oт Рим до Плиска.
Някога можеше и да напиша всичко това. Сега нямах време.
Навих внимателно княжеското писмо и го прибрах в пояса. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да отида до Крумовия дворец. За тоя Хито, дето ми го каза князът, сега не ми се мислеше.
Крумовият дворец е в северната част на града, досами казармите на градските легиони. И не е никакъв дворец, а си е затвор. Огромна и страховита сграда, в която гният няколко хиляди души, а десетки или може би стотици хиляди вече са изгнили там. Никой не обичаше да ходи нататък и по страничните улици на града стигнах бързо до нея. Огромни зидове от мръсен камък се издигаха сякаш до небесата, а зад тях се виждаха само върховете на двете ужасяващи кули, в които гниеха клетите затворници. Сигурен съм, че повечето от тях заслужаваха участта си. Тук имаше всякакви: убийци, крадци, разбойници, фалшификатори на монети. Най-многобройни бяха мошениците, опитали се да измамят хазната. Незаконна търговия, неплатени данъци, подкупни висши чиновници от всички краища на необятното царство. Тях задължително ги съдеха в Плиска, ако ще да бяха управители на Критската провинция. Имаше и лакоми боляри, съюзили се с разни хунски племена, за да разграбват далечни провинции, имаше и мераклии за самостоятелни държави и собствени данъчни служби. Тия, последните, всъщност не се задържаха много-много в Крумовия дворец, щото тях ги съдеха по бързата процедура и главите им литваха още щом съдията удареше с крумовата секира по сребърния гонг и сложеше край на съда. На подкупните висши боляри и чиновници телата висяха с главата надолу по една седмица от стената на двореца. Тъй като повечето всъщност нямаха глави, им окачваха по една огромна табела с имената им, че да се знае кой кой е. С една дума, Крумовият дворец беше пълен с подбрана паплач, което не ми пречеше да я съжалявам.
В двореца се влизаше през широка врата, която почти никога не се затваряше, тъй като през нея постоянно влизаха и излизаха конски и волски впрягове, натоварени с осъдени или продукти за затвора. Зад тая врата бяха сградата на канцелариите, обслужващи двореца, конюшните и казармите на охраняващите войници. Отзад се виждаше втората стена, зад която беше същинският Крумов дворец, истинският затвор с килиите, залите за разпит и пещта за изгаряне на трупове. Стражите пред първата врата ме пуснаха, като видяха княжеския знак на службата, и аз се отправих към главната канцелария на съда. Беше пълно с народ. Войници, забързани чиновници, обикновени хора, дошли да се осведомят за нещо. Влязох в първата стая. Мрачна и тягостна дупка, пълна с документи и миризма на плъхове. Чиновникът зад масата дори не вдигна глава да погледне кой влиза. Усърдно пишеше нещо с огромен писец и въртеше глава на всички страни, за да падне малко повече светлина върху листа.
Приближих се до него и почуках по масата.
– А! – стресна се чиновникът и вдигна глава.
С изненада и радост открих, че това е същият онзи плъх от площада на екзекуциите.
– Какво стана със Смилец от Варна? – без никакви заобикалки попитах аз.
Той явно не ме позна, защото по лицето му запълзя слисване.
– А бе, съсякоха ли Смилец или остана след залеза? – нервно попитах пак.
Ако го бяха съсекли горкия момък, цялото ми ходатайство и мъкнене до тук отиваха напразно.
Чиновникът съвсем изумя. Реших да му освежа паметта. Бръкнах и извадих един златен симеонец. Завъртях го пред очите му и казах:
– Вчера ти дадох един такъв да оставиш Смилец от Варна последен за екзекуция. Ако го завари залеза и остане за другата седмица ти обещах още един. Е, ще взимаш ли парата или да си ходя?
Ах, как всичко си спомни, мошеникът му. Как изведнъж ясен разум проблесна в погледа му, как се изчисти лицето му и мисли залазиха по темето му. Каква промяна, какво въздействие. Ето и за това някога трябва да напиша трактат.
– Ама ти за Смилец ли питаш? – радостно викна той. – Да знаеш само какво стана! Последен го оставих, ама те палачите двама и страшно сръчни. Прас, прас със секирите, ножовете, шилата и клещите и свършиха още преди залез. Гледам аз, само Смилец останал, а слънцето не залязва. Спрях за малко, дадох им почивка на момчетата. Чакам, чакам, пък това пусто слънце едвам се влачи. Палачите искат да свършват, та да си ходят – единият щял да се жени утре и да се подготвя иска. Селянията наоколо и тя вряска, иска да гледа съсичане с брадва. Стражите и те искат да си ходят. Воловарите, дето трябва да върнат труповете, започнаха да мрънкат. Чистачите и те искат да почнат да почистват площада. Другият чиновник ме гледа начумерено...
– А бе, жив ли е Смилец или го съсякохте? – креснах ядно, неиздържащ на тирадата.
– ...и в това време удари камбаната на голямата базилика. Бре, като ревна оная паплач. Като се ядоса, че изпуска зрелището... Що ябълки и камъни хвърлиха по мен – едвам ги разгоних. Та ако не бях аз, твоят Смилец сега нямаше да знае къде са му краката, къде му е главата...
Последното му се видя много смешно и се затресе в накъсан писклив смях. Подхвърлих му златния симеонец и той го хвана ловко като фокусник. Колко ли такива златни монети е хващал през службата си, пияндурникът му подкупен?
– Ама за другия път нищо не мога да направя – каза той и в гласа му почти отекна злорада нотка.
– За какво е осъден Смилец?
– А, не знам. Какво те интересува?
– Дай да видя съдните книжа.
Хич не му се искаше на чиновника да ми дава книжата ей така, без нищо, но не можеше да откаже. Висш служител от княжеската служба можеше да гледа книжата на общите осъдени и без специални наредби. Нали за това беше службата, да проверява и да гледа.
– Сега ли? – кисело попита чиновникът.
– Сега, сега – рекох аз и се наместих на един стол.
Последва ровене в съседната стая, пъшкане и порой от цветисти псувни по адрес на столове, маси и книжа. Ако го слуша някой отвънка, ще рече, че тоя върши някакво страхотно геройство, я със змей се бие, я с някоя хидра, я вол повдига. След малко все пак пристигна и ми подаде няколко листа, изписани с ясни, черни букви. Дръпнах се настрани, за да не преча на светлината, която и без това едва минаваше през мръсните стъкла на единствения прозорец, и се зачетох.
Проста работа, кратка и ясна. Убил капитан от царския легион, тоя легион, дето пази Плиска и дето царят мре за тях. Съдът хич не се е бавил. За убийство на висш военен служител главата ти хвръква моментално. А бе, Смилец, каква си я свършил? Зачетох нататък. И работата продължи да си е проста и кратка. Случайно Смилец бил край една горяща къща в квартала на ябълките, най-богатият квартал на Плиска, кварталът на евреите, болярските издънки и морските търговци. Влязъл вътре да помага, докато дойдат от службата за пожари, и се объркал в огромната къща. Пушек, хаос, олелия навсякъде.
И както бродел из етажите с намотана кърпа на главата, за да не се задуши, и търсел дали няма някой замаян от дима, видял някакъв човек в една стая, наведен над някакви сандъци да тъпче торба с разни работи. Не му трябвало много време на момчето, за да разбере, че това е мародерство. Викнал на тоя да става и извадил меча си. Оня се изправил и тогава Смилец разбрал, че е капитан от легиона на Плиска. Не знаел какво да направи – дали да си тръгне, сякаш нищо не е видял, или да извика хора от княжеската служба, които единствени имали права да арестуват хора от легиона. Докато умувал, капитанът се метнал върху му с изваден нож. Е, казах ви, че Смилец е най-бързият човек, който съм виждал някога. Още ножът не бил съвсем вдигнат и мечът на воина от черния отряд рязнал гърлото на капитана. И пак вместо да изчезне, както биха направили сума ти хора, Смилец взел, та измъкнал трупа на мародера отвън, дал го на градската стража и сам се предал. Съдиите хич не ги интересува кой е мародерът и какво точно е станало. Убийство на висш военен се наказва със смърт по закон. Толкоз. Лош закон, но закон.
Отместих настрана листата. Извадих княжеската наредба, с която ми се предаваше в мое разпореждане осъдения от царския съд по крумовите закони Смилец Борисов от Варна, и я сложих пред себе си. Можех да я скъсам още сега и да приключа с всички терзания и угризения на честта. Дали е прав князът, като споделя римското: dura lex, sed lex – лош закон, но закон, и трябва ли да се спазва всякога законът? Дали понякога държавата не се крепи на нарушаването на закона или на другото му тълкуване? Плачеше за трактат тази тема, за голямо съчинение плачеше. Сега обаче имах друга работа, трябваше да извадя Смилец, сина на Борис, от тъмницата.
Чиновникът се суетеше около мен, надзърташе в съдните листа и услужливо ме гледаше в очите. Усещах го, че беше готов на всичко за още един златен симеонец. Само че аз нямах повече задачи за него, а и златните ми монети не извираха. Станах, прибрах си княжеската заповед и излязох, коравосърдечно оставяйки нещастния служител на едната държавна заплата.
Началник на Крумовия дворец беше боляринът Хорст – огромен германец, издигнал се в държавната администрация благодарение на усърдна служба и страховити разбирания за ред и дисциплина. Откакто преди триста години Германия стана една от най-важните провинции на царството, всички царе хвърляха огромни усилия да я приобщят по-плътно към държавата. Издигаха германци на високи постове, даваха им болярски титли и не пестяха пари за пътища, пристанища и нови крепости в тази далечна страна. Германците се оказаха рядко трудолюбив и дисциплиниран народ и полека-лека си извоюваха славата на „българите на севера“. Във висшите администрации беше пълно с германци, дори в болярския съвет имаше няколко от тях. Всъщност в този болярски съвет повече от половината бяха от други народи, но гордо се титулуваха жители на царство България.
Същият този Хорст сега внимателно разглеждаше княжеската заповед, разглеждаше и моя знак за принадлежност към службата и по широкото му тевтонско лице без усилие прочетох, че всичко това хич, ама хич не му харесва.
– Предполагам, князът знае, че затворникът Смилец е осъден за убийство на капитан от легиона – по-скоро констатира, отколкото попита Хорст.
Вдигнах неопределено рамене. Не беше редно да се коментират царските и княжеските заповеди. Тях можеше да ги тълкува единствено болярският съвет, и то само при определени случаи. Хорст продължаваше внимателно да изучава заповедта.
– Князът има специална задача за този Смилец – обадих се аз, след като ми омръзна да чакам. – Тя като нищо може да е по-неприятна от посичане с брадва.
Огромният началник на затвора сякаш се разведри. Мисълта, че трябва току-така да освободи осъден на смърт, явно не му даваше покой.
– Кога трябва да го вземеш? – попита той.
– Веднага – отвърнах и станах, за да покажа, че нито аз, нито князът имаме намерение да се бавим.
– Не знам дали знаеш, но откакто аз съм началник на Крумовия дворец, няма случай на отменена смъртна присъда. Съдът е перфектен.
Силно се съмнявах съдът да е толкова перфектен, но не изказах на глас тези еретични мисли.
Хорст явно се беше примирил с княжеската заповед, прибра я в един шкаф и ми посочи прозореца.
– Чакай долу пред южния вход. Ще ти го доведат след малко. Взимай го, прибирай го някъде и гледайте много-много да не се перчите с освобождаването му, за да не се върне пак.
Кимнах и тръгнах да излизам. Освобождавах Смилец, но къде ли щях да го помъкна, в какъв ли ад щях да го навра и дали щеше да живее по-дълго?
Двама от стражата доведоха Смилец. Не изглеждаше съвсем зле като за човек, осъден на смърт и престоял доста дни в Крумовия дворец. Беше брадясал и отслабнал, но ходеше стабилно и погледът му беше що-годе смислен. Стражите го оставиха и той застана пред мен, свел глава. От прозореца на своята канцелария Хорст гледаше към нас, сякаш се надяваше да размисля и да върна осъдения обратно в тъмницата. Кимнах му с глава без да знам защо и хванах Смилец под ръка.
– Хайде, тръгваме си. Всичко свърши – казах му и поехме към южната порта на Крумовия дворец.
На входа той спря и се обърна назад. Едва ли му беше мъчно за сградата, по-скоро си пожелаваше никога повече да не се връща тук. Обърнах се и аз да видя върховете на кулите, стърчащи зад вътрешните стени. На същите тия стени висяха няколко трупа. Без глави, с провиснали ръце, които се размахваха сякаш за последно сбогом. Всъщност някои нямаха и ръце. Сега видях, че Смилец гледа точно тия символи на царския закон. Може би си представяше как и неговото тяло, същото това гъвкаво и изтъкано от мускули тяло, би увиснало там. Дръпнах го за ръкава на окъсаната му дреха и той някак неохотно отмести поглед от стената. Поехме към центъра на Плиска. Трябваше да си почине, да се изкъпе и преоблече. Нямах много време да го чакам да се съвземе докрай. Планът ми беше още утре преди изгрев слънце да потеглим към Родопа. Не бях измислил какво точно щяхме да правим и като какви ще ходим там, но се осланях на колобърския си усет да ми подскаже какво да правя.
Държах стая в квартала на художниците близо до Площада на дъгата, където отсядах, когато бях в Плиска. Всъщност имах и стая в Скрития град, в сградата на княжеската служба, но аз рядко оставах да преспивам там. Предпочитах си дома в най-веселия и безгрижен квартал на Плиска. Тук всички пивници работеха денонощно, денонощно се излагаха и продаваха картини и скулптури и бродещи музиканти постоянно веселяха пъстрите тълпи, щуращи се из улиците и площада на този район. Не знам защо, но рисуването на картини и изработването на скулптури взеха невиждани размери в последните десетина години. В Плиска никнеха рисувални школи и скулптурни академии, които едва смогваха да поемат желаещите да се обучават. Постепенно тази мания обхвана цялото царство и сега в Париж, Рим и Мадрид има повече такива академии, отколкото когато и да било. Френските и италианските художници опитват да пробият и в двора на Плиска, но засега не успяват. Единствено един венециански майстор на име Джото успя да се хареса на царя и получи благословията му да рисува в двореца. Всички останали продаваха своите платна на улицата и Площада на дъгата. Повечето неща бяха грозни, безизразни рисунки с непонятен сюжет, рисувани с евтини бои и без грам вдъхновение. Имаше и откровени подражатели на старите гръцки майстори и българските Илия и Йован, но не липсваха и талантливи творби. Най-интересното бе, че и едните, и другите имаха свои почитатели и купувачи. Понякога в пристъп на интерес към изкуството и аз се разхождах по Площада на дъгата и ако нещо ми харесаше, си го купувах. После обикновено го подарявах на някой приятел.
Преминах със Смилец през обичайната тълпа от художници и зяпачи, която беше задръстила площада, и влязохме в къщата, където беше стаята ми. Къщата принадлежеше на двама братя котраги от Срем. Целия долен етаж бяха дали за продажба на картини, те живееха на втория, а аз държах две стаи на тавана, досами звездите и гълъбите. През целия път от затвора до нас Смилец не обели и дума. Не че и аз много приказвах. Когато влязохме, го накарах да седне на един стол и побързах да отворя широко прозореца. За шест месеца, откакто липсвах от града, се беше спарило значително.
– Слушай, Смилец – казах му. – Отивам да взема нещо за ядене и бутилка вино. След това имам да свърша една работа и като се върна, ще ти кажа какво ще правим с теб двамата. Искам да си починеш, да се изкъпеш, долу има баня. Ще им кажа, че си с мен. Ако не искаш – лягай, спи и после ще се оправяш. Свали поне дрехите, че ще се разпаднат на теб.
Без да каже дума, Смилец стана от стола и послушно започна да сваля парцалите от себе си. Красивото му тяло, което можеше да служи за модел на Фидий, беше цялото в сажди и прах. В косата му стърчаха клечки, а по брадата му се бяха омотали паяжини. Извадих една моя стара риза, дадох му да я облече и го помъкнах към банята. Долу срещнах единия от братята, които държаха къщата. Като ме видя, се ухили до уши:
– Орфеус, магьоснико, къде се губиш! Вече мислех да давам стаите на друг.
– Не бързай, Вотуле, не бързай. Много дни още ще минат преди да отстъпя стаите си. Има два начина да ги вземе друг – или да умра, или да се оженя. И за двете ми е още рано. Вярвай ми.
Вотул се ухили радостно и чак тогава забеляза полуголия Смилец.
– Тоя пък кой е? – учуди се той.
– Няма значение. От службата е. Прати някой да го заведе в банята, нека хубаво се напари, после го върни в стаята ми и му дай храна и вино. Аз се връщам след малко.
Вотул изгледа подозрително Смилец. Като го гледаше такъв хубавец, въпреки мръсотията по него, съм сигурен, че ме заподозря в прелюбодейство и содомия. Вотул изповядваше старата вяра на българите, тая, дето Теофилакт Охридски нарича „скитско заблуждение“. Почиташе си и Христа и най-ревностно той и брат му ходеха на църква. Но си и спазваше стари, древни обичаи. Ходеше на стария площад в Плиска, където някога се е издигал храмът на Тангра/Ден Гри и мълчаливо стоеше със затворени очи часове наред, сякаш виждаше свещения огън пред божеството. Та за него содомията беше по-страшен грях от всичко останало.
– Нещо не ми харесваш, Орфеус – изпитателно ме изгледа той.
– Вотуле, не се прави на Божи съдник, ами води момчето в банята и го нахрани, че едвам се държи на краката си.
Оставих Смилец в ръцете на Вотул и се отправих към двореца на княжеската служба в скрития град. Колкото и да умувах върху странната история с убийството на деспот Кирил, нищо не можах да измисля. Първо, беше загадка самото убийство, второ, защо са го преследвали чак до Плиска и са рискували да влязат в двореца? Явно е знаел някаква тайна, явно деспотът е открил нещо. Какво може да открие в едно забутано родопско кале един деспот? Евентуално е открил кой е убил предишните двама управители. И какво, като е открил? Защо не е заповядал да хванат убийците? Целият гарнизон на крепостта е под негово разпореждане, плюс три тракийски легиона около Пловдив. Какво е научил? Какво е открил? Дали не е заради някакво скрито съкровище? Родопа гъмжи от легенди за уникални тайници със злато, скъпоценни камъни и украшения. За тайния град на траките, за несекващите златни рудници. Дали предишните управители не са се натъкнали на нещо подобно и са били убити от съперници? И това не се връзваше. Защо ще препуска свирепият деспот Кирил, управляващ цяла Тракия и Родопа, сам до Плиска? За да каже на княза, че е открил няколко товара злато в някоя змийска дупка в планината и че няколко селяни, миришещи на пърчовина, искат да го вземат и убиват всеки, който се добере до него? Глупост. Пълна глупост. С подобни размисли в главата влязох в двореца на княжеската служба. Князът беше свикал болярския съвет, за да изберат нов деспот на Пловдив. Трябваше да изчакам да свършат и докато умуваше съветът, реших да обиколя малко покрай двореца. Най-напред отидох в градината точно под прозореца на библиотеката, където преди два дена беше убит деспот Кирил. Все още имаше стъкла по тревата, останали от разбития витраж на прозореца. Риби в близкото езерце нямаше нито живи, нито умрели, затова нямаше как да проверя думите на княза, че след онзи ужасен писък на ушъка рибите в езерото били обърнали коремите.
Застанах точно под прозореца и погледнах нагоре. Не беше много високо, около десет стъпки. Някой по-млад и гъвкав, като моя Смилец, можеше да се изкатери по камъните и без да е ушък. Ако се вярва на княжеския разказ, неизвестното същество беше изскочило именно оттук. Премерих на око разстоянието и направих няколко крачки напред. Ето тук трябва да е паднал ушъкът, ако не е литнал, разбира се. Наведох се и загледах тревата. Още няколко метра по-напред беше утъпкана. Това можеше да се дължи и на стражите, които след това са търсили наоколо. Продължих да търся методично. Разравях с ръка треволяка и храстите без да знам какво точно трябва да открия. Бях се отдалечил доста от прозореца. Обърнах се да видя колко точно е разстоянието и тогава забелязах капките. Или по-точно следите от капки. В тази част на градината имаше ниски храсти с широки листа и красиви лилави цветове. Бяха разположени в редица, започваща от стената на библиотеката и продължаваща перпендикулярно навътре в градината. По външните листа на тези храсти забелязах следи като от капки, капки, които бяха засъхнали върху листата на малки, многобройни точици. Капките започваха малко след стената на двореца и малко встрани от прозореца и продължаваха поне трийсет стъпки. Приличаха на засъхнала кръв, сякаш някой беше разпръсквал кръв с широк замах. Дали беше кръв? Може ли кръвта на ушък да изглежда така? Не бях сигурен. Даже, доколкото знам, ущъците са безтелесни и безкръвни същества, не може кръвта им да оставя такива следи. Поогледах още малко наоколо, откъснах един лист, на който имаше поне десетина засъхнали ръждиво-кафяви капчици от храста, и като го прибрах в торбата, се отправих към Зелевия град, за да намеря тоя мистериозен Хито, който така му трябва на нашия княз.
Улицата бе мръсна и тясна, каквито са и повечето улици в Зелевия град. Направо всички са такива. Ханът „Двата коня“ се оказа навътре и трябваше доста да походя, докато стигна до него. Изморих се, изкалях се и постоянно трябваше да отбивам атаките на разни просяци, гадателки и нагли хлапета, увисващи по мене на гроздове с надежда да изкопчат нещо. От малките, тесни прозорци на къщите, построени набързо от каквото падне, надничаха любопитни очи и от време на време някой изхвърляше разни помии през тях. Когато стигнах „Двата коня“, бях леко раздразнен и съм сигурен, че ако не беше изричното настояване на княза – да го поживи господ – никога нямаше да се домъкна тук. Отгоре, над вратата на тоя хан, имаше крива табела с надпис „Двата коня“ и някакво изображение на две същества, които би трябвало всъщност да са коне, но спокойно можеха да минат и за каквото и да е друго животно. Бутнах вратата и влязох вътре. Сумрак, прохлада и ята уморени есенни мухи ме посрещнаха. По това време на деня нямаше никой. Някакъв дрипльо размазваше мръсотия по древния дъсчен под, правейки се, че го чисти. Мухите лениво отскачаха от парцала и мързеливо жужаха. Приближих се до него, като нарочно потропах по дъските, за да ме чуе.
– Ей! – подвикнах му.
Чистачът вдигна поглед, облегна се на пръчката, с която чистеше, и с удивителна точност се изплю в коритото с мръсна вода, което бе поне на пет стъпки от него.
– А? – рече той и пак плю.
– Къде ти е господарят? – попитах го и се облегнах на един грамаден дървен стол, който сигурно и двама мъже не можеха да поместят.
Слугата се приближи към мен, като пусна пръчката с парцала свободно да падне. Погледна ме със странен жълт поглед, зад който прозираха изпити хиляди бъчви вино и милиони изчистени подове през живота му. Имаше рядка козя брадичка и почти плешива глава, леко наклонена встрани, сякаш недочуваше с едното ухо.
– Господарят ли? – попита той.
– Господарят ти. Да.
– А, няма го. Доколкото чух, заминал.
Обърках се малко.
– Заминал ли? Къде е заминал?
– А бе, на мен няма да ми каже, ама чух, че тръгнал към Варна.
Въздъхнах тежко, но и някакво облекчение заигра в мен. Толкова по-добре. Не знам откъде го измисли князът тоя Хито, но май и без него ще минем.
– И кой ще отваря хана? – попитах слугата, колкото да приказвам нещо преди да си тръгна.
– Как кой? – учуди се той. – Aз.
– Брей, голямо доверие ти има твоят господар.
– Що да ми няма? – засегна се дрипльото. – Служа му предано, не го ядосвам, спазвам законите му. Не разреждам виното повече отколкото трябва. Ползвам само маркирани съдове. Какво повече?
– Кога ще се върне от Варна?
– А, и това не ми е казал! Ама чух, че от Варна ще ходи в Константинопол.
Наострих уши. Аз колобър ли съм или какво.
– В Константинопол ли? Там пък какво ще прави?
– Ма и това не ми е казал...
Скочих нервно и хванах слугата за ризата.
– Слушай, стига си ме баламосвал, ами казвай къде е господарят ти, че сега ще изхвръкнеш на улицата.
В жълтите очи проблесна нещо, което не разбрах дали беше страх или молба. Дрипльото измрънка нещо, увисна на ръката ми и леко и някак неусетно се измъкна от хватката ми.
– Брей, неразбран човек. Нали ти казах, отишъл е до Варна и после май ще ходи до Константинопол.
– И ти два месеца ще управляваш хана? А?
– Може и повече да го управлявам, ако е рекъл господ – нагло ми отвърна слугата.
– Сигурно и в Константинопол не знаеш за какво е тръгнал?
– Ми не ми е казал, кой съм аз, та да ми казва. Но чух, че господарят заминал за Константинопол, за да изпраща една голяма флотилия от кораби за новооткритите земи оттатък Херкулесовите стълбове. Ще разширява царството си, да знаеш, и нашият цар-господар лично ще изпрати корабите.
Зяпнах от изненада, а дрипльото се срути на огромния стол, на който се подпирах, и се закиска с най-щастливия смях, който някога бях чувал.
– Господарят, та господарят – заливаше се той. – Ами аз имам един господар тук на земята. Да нямам сто. Да е жив и здрав и сто години да царува, пък синът му да се моли и той да е дълголетник, та да закачи малко от трона.
Тук вече смехът му премина във възторжен рев. Направо се чудех какво да правя. Явно тоя палячо тук бе същият Хито, който князът ми нареди да намеря и взема със себе си.
– Я стига си се хилил – троснах се аз, – ами кажи ти ли си Хито?
– Аз съм – изхълца през смях той. – Що съм ти?
Седнах уморено срещу него и загледах ухилената му физиономия и жълтеникавите очи. Дали пък любимият ми княз не е слънчасал? Озъбих се.
– Князът ми рече да се срещна с теб. Кой е той мисля, че знаеш, или да ти обяснявам?
Хито спря да се хили и погледът му се проясни. Изправи се и попита:
– Искаш ли вино?
– Не – отвърнах му. – Събирай си парцалите, че тръгваме.
Той сякаш не ме чу, отиде до една маса и си наля голяма чаша с вино. След това се върна при мен и сладко отпи.
– Ами аз съм готов – рече, като изтри устните си с длан. – Ще ми казваш ли какво става или сам да се сещам?
Хич не ми се обясняваше на тоя дрипльо, ама нямаше как.
– Засега ще ти кажа, че по княжеска заповед отиваме в Пловдив и след това в Родопа. После ще ти обясня повече.
– Аха – с разбиране каза Хито и пак надигна чашата. – Нещо за деспот Кирил ли е? Те всъщност него съсякоха ли го или го пронизаха?
Смаях се. Откъде пък тоя тук знаеше за деспота? Князът твърдеше, че случката в библиотеката е останала в тайна.
– Какво знаеш? – мрачно попитах и ми се дощя да си напълня и аз една чаша с вино.
– Нищо – невинно ме погледна Хито. – Знам само, че деспотът на Пловдив го няма от седмици, че болярският съвет се събира на важно заседание за избиране на деспот и освен това боляринът Роман си е поръчал деспотска тога при шивача Протей, който ми е нещо като братовчед. Роман от години чака за деспотска тога и Пловдив е най-подходящият град за него. Както казал на шивача Протей – „Пловдив, майна, е градът, за който съм готов да умра и да живея“. Освен това деспот Кирил не може да го сменят освен ако не умре или не извърши държавно престъпление. Това последното няма как да стане, значи е умрял. Познавам стария Кирил и съм сигурен, че той не може да умре от друго освен от вража ръка. Пък и като те гледам тука притеснен и нетърпелив, а щом и князът е опрял до мене, само това ще да е. За Родопа не знам какво е, ама ти ще ми разкажеш. А бе, да ти сипя едно вино?
Слушах вцепенен брътвежите на мъжа с вид на кръчмарски слуга и си мислех, че хич, ама хич няма да ми е лесно.
– Взимай каквото ще взимаш – казах. – Заключвай си хана и да тръгваме.
Хито се надигна, допи виното си и в очите му светнаха весели искри.
– Кога ще тръгваме? – попита.
– Преди изгрев трябва да сме извън Плиска.
– Тогава преди изгрев пред западната порта. Край хана на камиларите. Там ще чакам.
– Добре – съгласих се аз и станах. – Слушай, Хито, не знам какъв точно си и какво си служил при княза, но не отиваме на разходка, нито на лов за фазани. Вземи си каквото трябва и си имай едно на ум, че може и да не се върнем никога повече в Плиска.
– Ние никога не можем да се върнем там, откъдето идваме – отвърна той и отвори широко вратата на пивницата.
Ако знаех тогава колко прав щях да се окажа...
Смилец ме чакаше в стаята. Беше пременен с моите дрехи. Ризата му беше доста тясна, а коланът – малко широк. Седеше мълчаливо до прозореца и с нищо не показа, че ме е видял.
– Трябва да се наспим добре – казах аз, като започнах да се събличам. – Утре сутринта тръгваме за Пловдив.
Изобщо не помръдна.
– Слушай, момче – застанах до него. – Я се стегни. Какво си оклюмал? Не си в затвора вече. Князът те помилва и има важна, съдбовна задача за нас. Трябва да си свеж и в разсъдък, за да си ми от помощ. В края на краищата нали всичко мина. Жив и здрав си. В живота на човек има и по-големи трагедии.
– Какви например? – за пръв път чух гласа му. Нисък, леко хрипкав.
Леко се обърках.
– В момента не мога да се сетя, но сигурно има. Вярвай ми.
Смилец се обърна и ме загледа. Имаше момчешко лице и черни, сякаш вечно учудени очи.
– От утре ни чака тежка задача – рекох му. – Да ти кажа честно, и аз не знам точно какво ни чака. Няма да е особено приятно, затова я слез долу при Вотул да ти даде малко вино, че от много мислене тия дни главата ме заболя.
Смилец послушно стана и тръгна към Вотул.
– И нещо за ядене му кажи да даде – викнах подире му.
Смилец се върна с пълна кана вино и няколко печени пилешки кълки. Седнахме на масата, сипах му вино и вдигнах чашата:
– Пия за теб, момче, а по този начин и за успешното ни завръщане в Плиска. Тия дни Бог е бил с теб, надявам се да е с теб и занапред.
Смилец нищо не каза, а само леко отпи от чашата. Аз обаче изпих моята до дъно. Налях си втора.
– Няма ли да питаш къде отиваме и какво ще правим?
– Къде? – беше лаконичният му, хрипкав въпрос.
Започнах да му разказвам историята така както я чух от княза. Докато я разказвах, размишлявах на глас върху разни подробности. Надявах се нещо да ми се изясни. Смилец слушаше мълчаливо и нито един път не се обади. Не зададе въпрос, не удари учудено длани в масата, не изпсува злите ушъци, не възклицаваше, не ме прекъсваше с хълцане и оригване, даже и с глава не кимаше. Но съм сигурен, че ме слушаше. Внимателно ме слушаше. Идеален слушател.
– Това е, багатуре – завърших аз. – Князът е разтревожен и ние трябва да помогнем. Силно се надявам, докато стигнем до там, отрядът на Спас да е оправил положението и да е изяснил всичко. Да е избесил дузина разбойници и да е въвел ред. Макар че и силно се съмнявам.
– Кой може да направи ушък? – обади се най-накрая Смилец.
Аз във всеки случай не можех. За тази цел освен знания трябва и огромна магическа сила. Даже не един, а поне трима души, вещи в орфически тайнства и черни магии, са нужни, за да създадат ушък. Той може да стои в сребърния ковчег години и да го събудят, когато им потрябва. Въпросът му ме хвърли в смут. Някои прости неща изплуваха пред очите ми, неща, за които трябваше да се сетя сам, а не да чакам един момък, свален от дръвника, да ме подсеща. Ушъкът не е направен сега, най-рано миналата година през ноември. Значи някой или някои с голяма сила и знания са го създали, за да го ползват, когато им потрябва. Значи не е някой инцидент случаен и мимолетен, а нещо подготвено, и то подготвено не от прости хора разбойници и иманяри. Хора, които са очаквали, че рано или късно ще се наложи да използват тия същества. И най-накрая значи, че май започвам да оглупявам.
– Малко хора – отвърнах на Смилец. – Даже, като си помисля, не познавам такива. Я по-добре да лягаме, пък утре ще мислим.
Смилец покорно се надигна. Настанихме се в леглата и аз духнах свещта. Цяло чудо ще е, ако успея да поспя малко.
– Щото си мисля – обади се Смилец в тъмното, – тоя ушък като е толкова бърз и силен, защо не е убил деспот Кирил още нейде по пътя към Плиска, ами е чакал да влезне в двореца, да отиде при княза, да почне да говори и чак тогава го е пробол?
Меракът ми за сън отлетя по-бързо от гълъб, подгонен от сокол.
Цяла нощ се клатих на ръба между кошмарите и бълнуванията. Едва след втори петли си наложих малко сън и той един неспокоен и пълен с ушъци и разбойници. Все пак ми подейства добре. Все още не усещах бъдещето. Никакви струни не трепваха в мен нито по време на съня, нито когато се разбудих. Нямаше значение. Със струни или без, трябваше да тръгваме и да разберем какво се забърква в тая пуста Родопа.
Станах и отворих прозореца. Ароматът на Плиска влетя вътре заедно с утринната свежест. Смилец не чакаше да го будя, а вече бе станал и очаквателно ме гледаше. Отворих един шкаф и измъкнах нещата си за пътуване. Подадох ги на Смилец. Взех торбата с лечебните прахове, кутиите за събиране на билки, специалните джобове за сушене, възлите с магьосническите прахове и вещерските пръстени за поличби. На Смилец подадох и един къс меч, по-скоро нож, отколкото бойно оръжие.
– От днес сме специалните билкари от царската лечебница. Като такива ще се движим и за такива ще се представяме. Имаме писмо от княза да ни оказват подслон и помощ навсякъде. А най-ценните билки ги има в Родопа, сега есента не са точно билки, а други лековити неща. Корени, плодове, борови иглички и шишарки и разни други, затова сме тръгнали натам. Разбра ли ме?
Стори ми се, че Смилец леко се усмихна. Кимна с глава и ловко завъртя ножа. В ръцете му беше като играчка. Не разбрах кога го премяташе от едната ръка в другата. Ножът ту изчезваше, ту изневиделица се появяваше все по-бързо и по-бързо, докато накрая се озова в колана му притихнал и невинен. Ходи после разправяй, че не бил бойно оръжие.
Преди да излезем от къщата, взех от Вотул други дрехи за Смилец. С тези беше направо смешен. То и с Вотуловите не беше съвсем добре, щото Вотул е горе-долу колкото средно охранено теле, ама поне му беше широко в тях и изглеждаше пo като помощник на някой билкар. Натоварихме конете и се затътрихме към западната порта, до хана на камиларите, където трябваше да ни чака Хито.
Улиците в този час бяха все още пусти, но фитилджиите вече гасяха уличните фенери, а близо до тържището най-ранобудните търговци тътрузеха количките си, натоварени с какви ли не стоки. Странноприемниците до портата също вече изпускаха гостите през вратите си и те сънени и рошави, някои с още пияни глави и насинени муцуни от среднощни диспути, се щураха из дворовете, като дрезгаво си викаха нещо един на друг и най-вероятно не се чуваха.
Хито ни чакаше до хана на камиларите, досами портата, която между впрочем отдавна не се затваряше, нито отваряше. Беше се облегнал на едно дребно сиво конче, натоварено като за панаир. Виждаха се одеяла, малки и големи торби, още по-големи торби и като за капак два огромни меха за вино, които едва ли бяха пълни с нещо друго.
Като ни видя, започна кисело да се оплаква:
– Измръзнаха ми топките да ви чакам. Не зората, ами слънцето вече се показа, а аз съм тук от трети петли. В легионите за такова закъснение се полага бой с пръчка, кисната в магарешка пикня. Направо се схванах и предлагам преди да тръгнем, да влезем в някой хан да се стоплим и закусим.
– Я стига си мрънкал – срязах го аз. – Ако не свършим работа, топките може и да не са ти необходими. Тръгваме към Върбишкия проход. Трябва да сме го минали до залез слънце. Ще спим в хана на Севан от другата страна на Балкана.
Хито нищо не каза, качи се мълчаливо на коня и бавно потегли на запад по пътя на триумфа. Същия път, по който само преди два дена радостен и щастлив влязох в Плиска. Дали щях да се върна пак по него? Дали щеше да е път на триумфа? Видението за бъдещето ми беше неясно и незначително. Нито можех нещо да схвана, нито нещо да разтълкувам. Бог да е с нас.
– Иай-иай-иай... – пришпорих коня и се понесох след странния и малко досаден Хито, следван от мълчаливия и трагичен Смилец. Напред към Родопа и нейните неувяхващи билки.
*Всички стихове са в превод на Крум Пенев, 1974 г.
За повечето почитатели на фантастиката Робърт Силвърбърг е добре познато име, но е добре да споменем за по-младите от тях, че той е създал повече от 300 фантастични заглавия (без да броим писаните под псевдоними), над 60 нефантастични книги и е редактирал поне 100 антологии. Според индекса на сп. „Локус” за значими награди в жанра той има 203 номинации, предимно за повести и разкази. Носител е на четири награди „Хюго”, пет „Небюла” и пет „Локус”. През 1994 година е отличен с наградата Гранд Мастър. На българския читател Робърт Силвърбърг е познат като автора на „Замъкът на лорд Валантайн”, „Време на промени”, „Човекът в лабиринта” и „Нощни криле”.
Имаме удоволствието да ви представим любезно даденото ни от
г-н Силвърбърг интервю от края на ноември 2007.
Too much love will kill you Just as sure as none at all...
(от помагало по мелодика, трети клас по Унисис).
~1~
Амарантовият ирис набъбва от влагата и в ъгълчето му напъпва алена капка. Аленото увисва за миг от края на златистите ресници, после плахо се плъзва по алабастровата кожа, надолу по едва загатнатата извивка на носа, през ръба на горната устна, върху заострената мекота на брадичката, по тетивата на шията, изпъната и трептяща, аха да се скъса... За миг замира в долчинката над ключиците – миниатюрен водопад от червено на ръба на бездната от сребро и злато, която се вие надолу, надолу, напред, надолу, там, където неговите пръсти рисуват картини по нейните криви и търсят сърцето й...
Иска ми се това ревю да бъде също толкова емоционално, колкото самата книга. Уви, безсилна съм да боравя с думите по начина, по който един от най-добрите фантасти в последните десетилетия го прави – сбито, ясно и в същото време многопластово.
Многоликият Силвърбърг отново ме изненада с непознато досега за мен лице. Познавам го от романтичния, почти приказен Маджипурски цикъл, виждала съм мрачната, предтехнологична, апокалиптична Земя в “Денят на пришълците”, катерила съм се заедно с групата Избраници по “Кралствата на стената”. И въпреки че Силвърбърг умее да обрисува героите си в малко детайли, но пък истински живи, досега не бях виждала в романите му толкова детайлно описание на вътрешния им живот...
За любовта, секса, гръцките трагедии, секса, спонтанните бисери, секса, защо се правим на интересни, секса и... ъъъ... секса (Специален поздрав за Shannara, която държи да оставяме само по-скандалните моменти ;) (Продължение от предишния брой) К: Чудех се как ще стигнем до въпроса за любовта. В първите ви, детските книги предполагам, че няма... В: Няма. В “Шахтата” има харесване, тийнейджърски свалки, правене на впечатление. Красавицата трябва да е забелязана и да си завиждаме...
