|
|
         
|
По някаква странна причина преди месец си бях въобразила, че концертът е в събота. Това, че се оказа в неделя, с нищо не подобри организацията ми на посещението. Добрах се до Зимния дворец почти половин час след първоначално обявения за начало на концерта момент, леко изнервена. Не за друго, а поради „перфектната” организация в софийски градски транспорт. Пред залата се виеха опашки от измръзнали и мокри фенове на границата на бунта – от възмутените скандирания и освирквания на мудния пропускателен режим се почувствах като на стадион по време на оспорвано дерби. Пласирах се стратегически и влязох сравнително бързо, намерих си славната дружина сред могъщата пет хилядна тълпа и концертът вече можеше да започне. Което и стана секунди по-късно.
Gamma Ray откриха с неизменното от години Intro – Welcome (Blast from the Past (2000), последвано от Heaven Can Wait (Who Do You Think You Are? (1990)) и New World Order (No World Order (2001)). В сравнение с концерта в Каварна през пролетта не чухме Gardens of the Sinner, Man on a Mission и Blood Religion, но пък ни изпяха Heaven Can Wait, Land of the Free, Into the Storm и цялата Ride the Sky (преди беше в компилация с Future World и I Want Out). Балансиран сетлист, завършващ с Valley of the Kings (Somewhere out in Space (1997)). Групата се оттегли, публиката завика, аз си мълчах ухилено. На въпрос „защо така” отговорих, че съм си поръчала специален поздрав и той не закъсня – любимата ми Send Me a Sign (Powerplant (1999)). За мен си беше, ние с Кай вече сме си стари дружки. Мистър Хансен е опасно заразен тип, накара ме да скачам дори на недолюбвани парчета.
След като се разходихме из почти двайсетгодишната дискография на Gamma Ray ни дадоха кратка почивка, в която си попяхме с Metallica, White Snake и АС/DC (как този път нямаше Pantera си остава световна мистерия за мен). Саундчекът се изразяваше в десетина акорда с китара и три вика с много „ц”- та в тях. Може би и поради тази причина Дерис не се чуваше добре на моменти след това. Затъмнение и взрив от викове, защото на сцената излезе Dani Loeble, последван от Andi Deris, Michael Weikath, Sascha Gerstner, Markus Gro?kopf –Helloween в цялата си дяволска сила. Сцената бе изпълнена в унисон с промоцията на пресния им албум Gambling with the Devil. Голяма кукла в дясно на барабаниста (гледано от към публиката), въртящо се колело зад него и две огромни надуваеми тикви от двете страни (появили се към края на шоуто) бяха малка част от предложените глезотийки за окото. Започнаха с едноименната Hаlloween (от първия Кийпър), Sole Survivor (Master of the Rings (1994)), March of Time(втория Кийпър) и настана време за същинската промоция – As Long as I Fall и Paint a New World от Gambling with the Devil (2007), разделени от Eagle Fly Free (от втория Кийпър), изключително нежната A Tale that Wasn't Right (отново първия Кийпър) завърши първата част на шоуто.
Последва почивка за групата и як тупаник по барабаните за Дани. Не е често срещано явление да се нахъсва публиката само със знаци и жестове, но той се справи чудесно, даже успя и да ни разпее. Не съм привърженик на соловите изпълнения, но не успях да се раздразня, което си е постижение. Ненадейно от ляво на барабаните изникна минисцена, от която зазвуча Smoke on the Water (не бива да забравяме, че Гроскопф, Вайкат и Дерис са върли фенове на Deep Purple). Успяха да я изкарат почти до края преди Дани да ги „изпозастреля” със светещо автоматче и да започне втората част от представлението, а то бе изпъстрено с изненади. Първата от които неприятна за бандата, но приятна за мен – тока яростно примига и чухме изключително съкратена версия на King for a 1000 Years (Keeper of the Seven Keys – The Legacy (2005)). Звукът изчезна, групата се скри, но аз си помислих, че е част от сценария, защото единия китарист си остана на сцената, замръзнал в поза с вдигната китара (като восъчна фигура) и така цели пет минути. Дерис се извини за токовия удар (все едно е тяхна вината) и подхвана We Burn (The Time of the Oath (1996), която е значително по-кратка от Краля, но и тя прегоря рано-рано, поради същата причина.
Този път вече дори и аз разбрах, че нещо не е наред с озвучаването, независимо че на сцената остана същата восъчна фигура, но в друга поза. Предизвиквайки съдбата, бандата подхвана The Bells of the 7 Hells (Gambling with the Devil (2007)) и май това им донесе късмет, защото проблеми до края вече нямаше. Последва задължителния Dr. Stein (втория Кийпър) и след бурни овации при първия бис се насладихме на компилация от Keeper of the Seven Keys, Perfect Gentleman, If I Could Fly и други любими парчета. Лично аз с удоволствие бих изслушала If I Could Fly цялата, но явно съставителя на сетлиста не е бил на това мнение. Втори бис и чудото стана – видях на живо стария Helloween (само Киске ми липсваше, но пък как ми липсваше) на една сцена и чух Future World и личния си химн I Want Out в изпълнение на своите любимци, придружени с тройно китарно соло (Хансен, Гроскопф и Вайкат) и много, много емоции. Някакъв младеж ме прегърна като стар познат, погледна ме с влажен поглед и каза: „Концерта свърши, принцесо…” Отвърнах на прегръдката, огледах намачканото си и кално яке (доста поскачах върху него по време на I Want Out, докато усетя, че нещо меко се е настанило под кубинките ми) и неочаквано осъзнах, че наистина се чувствам като принцеса. Принцеса в приказна вечер. Сетлист на Gamma Ray: Сетлист на Helloween:
|
||||||||||||||||||||||
