|
|
         
|
Смятам, че е крайно време да се признае отделното и обособено съществуване на блек метъл асоциирания индъстриъл. Дори само като погледнем количеството групи, от Raism и Diabolos Rising, през еднократния проект De Infernali и съвременните Pain, The Kovenant, Deathstars… Няма да крия и афинитета си към този жанр, продиктуван може би от желанието за малко разчупване на иначе монотонния класически блек метъл, но в различна от Cradle of Filth посока и с внасяне на много модерен звук.
Особено бях очарован, когато открих поредните последователи на тази вълна в лицето на CNK, преди Count Nosferatu Kommando, понастоящем The Cosa Nostra Klub. Най-малкото, когато човек чуе Франция, не очаква да попадне на някаква качествена екстремна музика. Независимо че стълба на блек метъла, Osmose Production е френска компания, родината на Жана Д’Арк и Наполеон е дала на световната сцена едно голямо нищо. На прима виста бих могъл да спомена единствено Loudblast, ако се замисля малко повече сигурно ще добавя още една-две групи от завладяната от рапа Галия, включително Anorexia Nervosa. Именно бившия вече вокалист на блек-симфониците, Никола Сен Моран или Mr. Hreidmarr е в основата на създадената през 1996-та година формация. Друг основен и незаменим член е Mr. Heinrich Von B, докато при останалите музиканти се забелязва известно текучество. Всъщност първите няколко години групата е известна само като Count Nosferatu, както и че е доста по-близка до блек метъла отколкото до електронната музика. Двата демо-записа, Das Schwarze Order и Soleil Noir не разкриват особено много от потенциала на момчетата, нито пък спечелват някаква особена известност. Личи обаче близостта с немската култура, а в съседна Германия се вихри електронна готик сцена. През 2002-ра година на бял свят се появява първото дългосвирещо отроче в комбинация с гост музикантите Melissa de Sainte Croix на бас китара и Doktor Holocausto зад барабаните. Името, както споменах вече е The Count Nosferatu Kommando, албумът – Ultraviolence Uber Alles, достойно заглавие на електро-блек атаката, доста напомняща ми брилянтните Raism/Diabolos Rising. И все пак това така добро начало за една брилянтна кариера си беше доста еднообразен и лишен от някакви особени достойнства албум. За сметка на това в края на тази година смятаните поне от мен за безвъзвратно залезли CNK се завърнаха с ново име, нов албум и нова концепция за модерна екстремна музика.
Като начало, да спомена, че CNK вече означава The Cosa Nostra Klub. Всъщност сигурно щях и да ги пропусна, ако не търсех материали за La Coka Nostra. Обложката на албума е далеч не толкова агресивна, колкото на предходния, но пък навява асоциации със следвоенните реформи в Източна Европа и манифестациите към светло бъдеще. Което вече навява идеи за коренна промяна в музиката и вложените идеи. Още по-голям интерес предизвиква фотосесията към албума. Мундирите, грима и перверзните физиономии оприличават CNK на нещо близко като имидж до Marylin Manson. Имидж, който не е много чужд на индъстриъл и готик обществата разбира се, нито на гореизброените The Kovenant, Deathstars и компания. Но да започнем с музиката и защо смятам, че L’Hymne a la Joie е един от най-добрите албуми на изминаващата година. Уводната и едноименна композиция ползва по доста интересен начин Одата на радостта, бих казал едно добро обещание за прогресивна сплав от класическа и неокласическа музика с екстремен електронен звук и метални китарни сола. На шесто прослушване бих казал, че албумът е точно това. Най-близкото, на което бих могъл да го оприлича е Hollenthon, може би малко по-слабо, но пък изпълнено от значително по-неопитни музиканти, които явно имат добри идеи.
|
|||||||||||||||||||
Тоест, в заключение мога само да подчертая дебело, че очаквам с нетърпение следващата продукция на французите, с която, вече съм сигурен, ще се издигнат още по-нагоре в йерархията на индъстриъла. Твърде любопитно е дали ще успеят да продължат набраната инерция.
