|
|
         
|
Хванал съм едно многоръко демонче и с наслада чупя фаланга по фаланга, броейки “да пиша или да не пиша”. Тъй де, от една страна дори само трейлърите на играта дават основание да се драсне някоя и друга (добра) дума. Ама пък от друга Диабло 3 не е точно играта, която да ми грабне вниманието за особено дълго време. Но трейлърите, ех, защо Hellgate London не беше филм, какъвто всъщност най-вероятно ще направят след не много време и вероятно ще е пълен провал. Но да се върнем на новата многообещаваща игра, която ще накара геймърчетата да си купят някоя и нова машина, защото ще престанат най-после да играят на Diablo 2 на старите щайги. През живота си съм имал неблагоразумието да си пусна точно две хак енд слаш рпг-та, които успяха в рамките на само един месец общо дотолкова да развият у мен нетърпимост към жанра, че си подходих с определено предубеждение към новия хит на пазара за игри. Освен много споменаваното Diablo, другата беше Dungeon Siege, като двете май се различаваха само малко по графиката и сетинга. А, чакайте, всъщност в диаблото изкуствения интелект беше на прилично ниво, докато в Dungeon Siege такъв на практика липсваше. Производител са Flagship studio, на практика бившия Blizzard North, тоест Hellgate: London си е почти близардска игра, от оригиналните разработчици на Diablo. Лошата новина е, че явно характерното забавяне на игрите на Blizzard, което се използва, за да станат те близки до перфектни, в случая е претупано. Добрата новина е, че най-после потенциалът на тези хора се използва за нещо различно от Warcraft/Starcraft/Diablo вселените. В това отношение Hellgate: London е едно малко, нешлифовано диамантче.
Действието се развива в пост-апокалиптичен Лондон, през 2038-а година в игрови свят, който би трябвало да е обратното на стийм пънк. Абе бъдеще с някои елементи от миналото, както там трябва да се нарича стилът. Ордите на ада крачат гордо по бреговете на Темза и се гаврят с експонатите в Британския музей, а нашите хора се крият в лондонското метро, построено от франкмасоните да бъде демоно-устойчиво и от време на време излизат да отрежат някое и друго пипало. “Нешливовано пък защо?”, ще попитате вие. Ами защото голяма част от демоните са меко казано недомислени и направени на принципа: “Дай да го пуснем на свобода, пък после ще видим какво ще му сторят законите на физиката.”
В спасяването на света този път можете да избирате между три типа герои, като от типа ще зависят достъпните ви умения, които да развивате в течение на играта и които са единственият ролеви елемент. Това, последното изречение сигурно е най-често споменаваното при описване и на самото диабло. Мен лично най ме кефят “темпларите”, някак си са ми най-близки до характера, а и темпларките са доста стройни. Всъщност това са воините в играта. Орденът им открива корените си далеч назад в миналото, за да може сега да се възроди и да излезе на светло като единствената надежда на човеците Другите два типа герои са кабалистите и ловците (хънтъри). Първите явно не са много наясно с целите си, но основно се опитват да подчиняват демоничните създания и да научат нещо повече за тях. В случая би трябвало да изпълняват ролята на нещо средно между шамани и магове, ама не съвсем. Ловците пък са високотехнологични, добре подготвени лонг-рейндж пичове, останали от явно изпарената човешка войска. Е, толкова по въпроса за играта. Мога да ви отегчавам страница след страница, описвайки уменията, предметите, чудовищата и задника на темпларката ми, но е напълно безсмислено. Може би, защото и самата игра е такава, едно безцелно стреляне по пълчища гадини, ниво след ниво (на играта) и левъл след левъл (на героя). Ако ви се върши дейност, която да не изисква мозъчно усилие, тогава може и да ви хареса, но в противен случай не се мъчете, нито себе си, нито китката си, нито пък горката мишка. Последната особено е напълно невинна.
|
|||||||||||||||||||
О да, забравих и добрата новина. Мел Одъм вече е приключил с първата книга по играта. А голата темпларка се появява в едно от изданията на Playboy.