|
|
         
|
Ето един сборник с повести и разкази, който приятно ме изненада с качеството си. Авторката е млада варненка и съвсем непозната на читателя, та купуването на въпросния сборник се дължи най-вече на добре изглеждащата корица. Никога не съм крила, че българската фантастика за мен е непривлекателна, защото неведнъж съм подхваща произведения, които не са ми задържали интереса заради лоша стилистика. Също така, никога не съм и крила, че за мен красивият и увлекателен начин на изразяване е основата, върху която може да се надграждат идеи, свят, герои и сюжет. Дори всички останали компоненти да са добри, ако липсва добрата стилистика, всичко останало отива в канавката. Българските автори в това отношение са ощетени при оценяване просто защото няма преводач, на когото евентуално да се дължи лошото звучене. Ако изказът е слаб, то това си остава изцяло дело на автора, пък и на редактора. Ако няма редактор – още по-зле. Та „Сафари” за мен бе много приятна изненада. Личи си, че текстът е бил внимателно преглеждан за стилистични грешки и фактологични недомислици. Това бе достатъчен мотив за мен да продължа да чета и след първата глава. И да изгълтам сборника за по-малко от три дни. Първата повест е от стотина страници и е дала името на целия сборник. „Сафари” започна малко познато откъм идеи - тъкмо бях приключила един от сборниците с разкази на Шекли и „Ловни проблеми” ми бе пресен. Кораб с извънземни каца в степите на Кения, за да проведе ловно пътешествие. Изискванията на ловната компания са изключително строги – всеки от участниците има право на една жертва, която трябва да убие в рамките на три дни, и то в границите на определен периметър. В групата са и двама ветерани с голям опит зад гърба си - пресметливият и хладнокръвен Мейнър и буквално обсебената от мания за победа Лоан. Когато действието се развива на кораба, на читателя се дава възможност през цялото време да прави сравнение между Мейнър и Лоан. Паралелно с това могат да се проследят и характерите на избраните от двамата извънземни жертви – един бракониер и един рейнджър. Второто произведение – „Скулптор”, ни отвежда на звездата Ригел IV, която е спечелил от томбола землянинът Кейн. Постепенното опознаване на планетата го отвежда до останки от извънземна цивилизация, които в мечтите си той продава за милиарди долари. Малкото му богатство обаче е заплашено от появата на съседите му по система – Клечката, Марк и Бил, съответно от Ригел I II и III. Неканените гости обаче ще открият, че домакинът им съвсем не е безобидният смотаняк, за какъвто го мислят. Разказът е много приятен, действието протича бързо и логично, а описанието на земните и извънземни технологии е достатъчно реалистично. Разказът, поставен в средата на сборника, „По-добрият начин”, е много кратък – едва около 25 страници, състоящ се главно от диалози. Трима души – лекар, инженер и войник, пътуват в спасителна лодка, предвидена за двама. Изводът е ясен – един от тях трябва да умре, за да оцелеят останалите от екипажа. Кой обаче? Много взаимно убеждаване и няколко преплитащи се интриги – това е в основата на „По-добрият начин”. Разказчето, макар и с предвидим край, ми допадна с доста добре разгърнатата психоанализа на всеки един от героите. Следващата повест – „Забранената зона”, ме остави с противоречиви чувства. От една страна – имахме прекрасно описание на главния герой, от друга – мотивацията на останалите действащи лица като че ли не бе много добре разработена. Неудачникът Стив се решава на изключително рискована постъпка, за да се сдобие с крайно необходимите му пари. Въоръжен с камера и няколко касети, той се отправя заедно с приятелката си във военна база, където се извършват генетични опити. В хода на импровизираното журналистическо действие обаче, Стив остава сам, без превозно средство и се превръща в опитно зайче за екипа от учени и военни. Смесените ми чувства към повестта се дължат на няколко неща. Борещия се за живота си Стив и промените, които настъпват у него са много детайлно, почти отблъскващо натуралистично, описани. Интригите, в които се оплитат генетиците и военните по време на опита – също. Но... краят някак си увисна, без да ми стане ясно какъв точно извод трябва да си направя от тази повест. Последното произведение „Творецът” трудно мога да нарека разказ – тъй като има само едно действие и повече импресионистични видения на едни от участниците. Вероятно ще се хареса някому, но дори аз не мога да оценя добрата стилистика, без тя да е подплатена от някакъв сюжет. Цялостната ми оценка за тази книга е положителна. Без да ни поднася нещо уникално като идея, Надежда Чобанова е създала добър сборник от фантастични повести и разкази. Фактът, че това е дебютната й книга, според мен трябва да добави и един плюс към общата оценка.
|
||||||||||||||
Самият продукт, тук вече спирам да говоря за литературата, е също така добър – личи си не само редакторската намеса, а и внимателна коректура (нещо, с което много по-значими книги не могат да се похвалят). Приятно впечатление направи и факта, че се споменава и името на художника, чиято картина ме привлече към сборника. В случая корицата и черно-белите илюстрации, поместени между отделните произведения, са дело на Димитър Янков.