Самюъл Дилейни : Driftglass
Десет истории от другата страна

Armydreamer

”What... what is it?“ She raised her cool hand to mine. For a moment the light through the milky gem and the pale film of my own webs pearled the screen of her palms. (Details like that. Yes, they are important things, the points from which we suspend later pain.) A moment later wet fingers closed to the backs of mine.
“Driftglass,” I said. “You know all the Coca-Cola bottles and cut-crystal punch bowls and industrial silicon slag that goes into the sea?”
“I know the Coca-Cola bottles.”
“They break, and the tide pulls the pieces back and forth over the sandy bottom, wearing the edges, changing their shape. Sometimes chemicals in the glass react with chemicals in the ocean to change the color. Sometimes veins work their way through in patterns like snowflakes, regular and geometric; others, irregular and angled like coral. When the pieces dry, they’re milky. Put them in water and they become transparent again.”

Самюъл Дилейни публикува първите си фантастични разкази и повести в средата на 1960-те. Преди това творчеството му се състои само от романи и издадени като романи по-дълги повести (Empire Star, The Ballad of Beta-2). Въпреки че някои от кратките му произведения се превръщат в класики на жанра и отбелязват постоянно присъствие из всякакви антологии, разказите и до днес остават една от областите, в които авторът се изявява най-малко.

Първият сборник на Дилейни излиза през 1970 г. и до ден днешен си остава единствен. Съдържанието му, леко променено и допълнено, се появява десетилетие по-късно като Distant Stars и съвсем наскоро, през 2003-a, като Aye, and Gomorrah. Driftglass, както е заглавието му, е стегнато и впечатляващо изложение на всичко, което превръща Дилейни във водещ американски автор през 1960-те години, с което върши чудесна работа като ретроспекция на едно творческо десетилетие без паралел в модерната фантастика. Тук ясно се вижда, че различните идеи, новите за жанра герои, блестящите като често описваните от автора скъпоценни и полускъпоценни камъни стилове и, най-вече, другият глас не са характерни единствено за романите на Дилейни. И макар че някои от прозиведенията не са така силни днес, отдалечени от контекста на изпълненото си с всякакви политически, расови и (за жанра) творчески конфликти време, сборникът се отличава и с актуалност, която се е изпарила от повечето класически сборници на набедените за ню-уейв писатели. Естествено, Driftglass днес е по-близко до центъра на жанра, отколкото до ръба, но това само показва кои точно автори от онова време са оформили фантастичната литература днес. 

The Star Pit: Повестта е сред първите по-кратки произведения на Дилейни и е една от най-добрите му. Написана е през 1965 г. и има номинация за “Хюго|. Идеята: в бъдещето човечеството се е разселило из Вселената, но е ограничено - пътуването отвъд границата от 25 000 светлинни години е невъзможно. За нормални хора. Излизането отвъд води до лудост и смърт. Затова изследователи и пътешественици стават определен тип психически осакатени хора, известни като златни. Действието се развива на едно пристанище на Ръба, където главният герой, напуснал родната си комуна (разширено семейство с много на брой родители, общи за всички деца), среща гениален млад писател, който повече от всичко на света желае да замине в далечния Космос, и едно силно психотично и физически осакатено момиче, което е мощен емпат (комуникира с останалите хора, създавайки илюзорна реалност за тях).

В The Star Pit има няколко силни момента. Един от тях е образът на Алегра - първо, защото е много оригинален, и второ, защото Елизабет Хенд го 'доразвива' чрез главната си героиня в много силния й дебютен роман Winterlong. Особено онзи епизод в личната история на малката Алегра, когато способностите й да генерира реалности са използвани за целите на психотерапията. И трето, защото към този образ на Дилейни има препратка във филма "Екзистенц" на Кроненбърг. Другият впечатляващ момент е начинът, по който един от героите е представен на читателя. До последната страница Дилейни не дава информация за пола му, показва го само чрез работата му (една много мъжка професия). Едва когато тази личност предлага брак на главния герой (и чак след като читателят е затвърдил убеждението си, че става въпрос за мъж, макар и явно хомосексуален), на помощ идват местоименията. Излишно е да се казва колко ключов е този образ в историята на женските персонажи в жанра.

”Corona”: В този разказ най-силно може да се усети влиянието на Стърджън върху Дилейни. Съдбите на един известен музикант, един престъпник и едно умиращо момиче са преплетени в история, фокусирана изцяло върху развитието на героите и на отношенията между тях.

“..Aye, and Gomorrah...”: Разказът няма нужда от представяне. Днес едва ли би шокирал някого с идеите си за безполовите космонавти, превърнати от закотвените на Земята ‘нормални’ хора в обект на силно и сенчесто желание, но в средата на 1960-те, за нашия жанр, въпреки съществуването на “The World Well Lost” на Стърджън, е бил почти немислим. 

”Driftglass”: Определен от Тери Кар за един от трите най-добри разкази изобщо, “Driftglass” описва срещата и приятелството между една влюбена жена и генетично променен (и осакатен) мъж на брега на океан, в който се извършва поредният опит на човечеството да докаже на себе си колко прогресивно се развива. Мъжът е един от строителите на подводното бъдеще, пригоден към живот под водата, който обаче му е отречен след инцидент, изгорил половината му тяло. Жената пък изпраща любимия си долу, където са всичките негови мечти и нейни страхове.

We, in Some Strange Power's Employ, Move on a Rigorous Line: Тази повест е една от най-харесваните на Дилейни. За мен е една от най-слабите му откъм стил. Причината: опит за пастиш на Зелазни, резултатът от което е загуба на специфичната за ранния Дилейни поетичност и текст, който наистина, уви, се чете като нещо на Зелазни. Повестта е посветена на него, така че читателият е някак предупреден още от самото начало. Но като оставим това настрана, съдържанието си е типичен Дилейни, който описва срещата на две родили се от пепелта на унищожения свят култури. Едната се опитва да прокара ред (чрез електричество и други технически похвати), а другата видимо тъне в хаос. И тук, както в TheStarPit, героите са нетипичните за онова време жени и черни мъже. И са във водещи роли.

”Cage of Brass”: Кратък, великолепно написан разказ под формата на диалог. В недрата на Земята се намира най-модерният затвор, в който престъпниците са осъдени на безсмъртие и пълна изолация един от друг. Почти пълна, всъщност.  Горе, на повърхността, спомените на единия от героите рисуват мрачна романтична история, в която се съдържат причината за попадането му в затвора и ключът към напускането му.

”High Weir”: Единственият пример за класическа жанрова история в сборника. Експедиция на Марс открива огромни фигури и части от фигури, останали от древна цивилизация. Обикновеният научнофантастичен разказ бързо се превръща в психеделия. Лудост и усещане за чудо се смесват, за да изкристализират едни от най-интересните идеи в творчеството на Дилейни: какво би било, ако мозъкът действа като холограма? Какво би била лудостта тогава?

”Time Considered as a Helix of Semi-Precious Stones”: другото добре известно на българския читател произведение в сборника.

”Dog in a Fisherman's Net”: Още една нестандартна за фантастичния разказ от онова време и доста стърджъновска история в сборника. Типично за Дилейни, голяма идея е разгледана през призмата на ежедневни събития. Тук, един улов в гръцко селце вади на повърхността дълбоките пластове мит и магия, над които сме изградили днешната си култура.

“Night and the Loves of Joe Dicostanzo”: Последният разказ е чист new weird и едно от най-подценените произведения на Дилейни. Хем типично за него, хем изключително особено. За мен то е като продължение на някои идеи, развити в “Сечението на Айнщайн”, и като парченце стъкло, в което се оглежда част от Dhalgren. Но, писан между двата големи романа на автора, този разказ и до днес е сравнително неизвестен. В един обезлюден град, който може би е просто огромна къща, или пък е нечия фантазия, двама мъже живеят убедени, че всеки е създател на другия. Никой всъщност не знае кой е истински и кой – плод на чуждото въображение. В почти вечната нощ на града главният геой, Джо Дикостанцо, преживява любов след любов, всяка от които буквално се разпада в ръцете му. Отвъд града, от другата страна на неясни граници, Хлапето Смърт ги наблюдава и се смее под изумрудените си очи.

Самюъл Дилейни отдавна не пише разкази, въпреки че последното му публикувано произведение, “In the Valley of the Nest of Spiders”, е точно такова. Тези от Driftglass обаче, колкото и малко да са, не оставят съмнение, че има автори, които умеят да използват еднакво добре както големите, така и ограничените бели хартиени пространства. Когато добавим и факта, че и разказите на Дилейни, както романите му, са пропити от автобиографично съдържание, получаваме нещо много повече от фантазия и игра с идеи: поглед към света на един млад човек, изпълнен до пръсване с любов към живота.

So there we were, under that street lamp, sitting on the edge, in the world-wind.
"Golden," Ratlit said under the roar. "It would be much easier to take if it were grammatically connected to something: golden ones, golden people. Or even one gold, two golden."
"Male golden, female goldene?"
"Something like that. It's not an adjective, it's not a noun. My publisher told me that for a while it was written with a dash after it that stood for whatever it might modify."
I remembered the dash. It was an uneasy joke, a fill-in for that cough. Golden what? People had already started to feel uncomfortable. Then it went past joking and back to just golden.
"Think about that, Vyme. Just golden: one, two, or three of them."

"That's something to think about, kid-boy," I said.

Коментирай...