|
|
         
|
Въпреки очакванията ми „Звезден прах” за пореден път ми доказа колко много могат да се различават по сюжет един роман и неговата екранизация. За щастие неизменната традиция на сценаристите да вкарват във филмите повече екшън от предвиденото не е опропастила цялата продукция. Звезден прах ми хареса – приказната атмосфера от романa на Нийл Геймън е запазена, хуморът също, макар и в по-големи дози от очакваното, а актьорският състав е наистина звезден. Бях се позачудила дали Де Ниро няма да се появи само за няколко минути в ролята на пиратския капитан Шекспир (в романа героят е наистина епизодичен), но останах очарована от доста по-дългите и по-забавни епизоди, които са измислили Матю Вон и Джейн Голдман. Което не може да се каже за Питър О’Тул – него може да видите само в една сцена. От друга страна, изпълнението на Чарли Кокс, Клеър Дейнс и особено това на Мишел Пфайфър бяха забележителни, без да се натрапват и грубо да оставят на заден план случващото се на екрана. Всъщност, последното би било малко трудно. Просто самият сюжет и качествените ефекти не биха позволили на зрителя да се разсее дори за момент и да анализира „Звезден прах” по време на прожекцията. Екипът се е постарал да създаде едно чудно пътуване в духа на холмаркската продукция „Пътешествието на еднорога” – наситено с магия, въображение и екшън. И достатъчно романтика, за да затрогне всяка чувствителна душа, която може да обича. Без обаче да пренебрегва мачо аудиторията, която ще се зарадва на женски прелести и битки.
Тъй като в статията за романа на Геймън нарочно съм избягвала да говоря за сюжета, мисля, че тук мога да си позволя да ви поразкажа малко повечко какво се случва във филма. И така... Откъде да започна? В кралството Стормхолд умира старият владетел, който трябва да избере кой от все още живите му синове ще го наследи. Понеже традицията повелява всички преки наследници да са елиминирали останалите, кралят е изправен пред прецедент. Вместо да избере директно някое от децата си, той прави магия на рубинен медальон, който ще възвърне кървавия си цвят, когато истинският наследник го намери. Бижуто обаче не само засилва съперничеството между братята, но изхвърча през прозореца и събаря от небето една звезда. Далеч от борбите за власт, в добрата стара Англия младият Тристан Торн обещава падащата звезда на своята любима и се отправя към Страната на феите, за да я донесе. Обаче... по пътя го очакват безброй изненади от приказен произход... Какви ли? Е, няма да ви разкажа тук - стига със спойлерите!
Мисля, че всеки зрял човек, който все още носи нещо детско в себе си, не бива да пропуска „Звезден прах” просто защото създателите ни доказват как в наши дни може да се създаде нециничен филм, без да го превърнат в наивен или сладникав. Ако трябва да посоча недостатък в тази екранизация, това ще е загубата на онази „женственост”, която прави духа на оригиналното произведение уникален. Тук героините не са толкова добре изтъкнати образи, че да формират света около себе си. Но ако оценявам филма, без да се влияя от романа на Геймън, ще му дам оценка 9/10. Липсващата единица се дължи на безнадеждния ми оптимизъм, който все ми нашепва, че ще има и нещо по-добро. Така че подарете си един есенно романтичен и приказен филм, който ще ви зареди с добро настроение.
Линк към IMDb: http://www.imdb.com/title/tt0486655/
Трудно е да се каже точно кога, но приказните истории с храбри рицари и победа на доброто над злото, престанаха да интересуват зрителите. Дали заради предсказуемостта или защото до болка си приличат една на друга, не е много ясно. Обикновените стари приказки вече не въздействат на публиката и това си е. Средновековният романтизъм загуби почвата под краката си. Сега разглезеният зрител иска да гледа приказка с екстри. “Десетото кралство”, “Братя Грим”, “Шрек”, “Карибски пирати” са буквално натъпкани до пръсване с майтапи, пародии и закачки със съвременността. “Звезден прах” не остава по-назад. Кралят на вълшебната страна (Питър О’Тул), за да изпита оставащите си трима сина запраща с магия в небесата омагьосан медальон, който сваля на земята звезда. В търсене на падналата светилница се отправя цялото кралско войнство: синовете на краля, наивен юноша (Чарли Кокс), обещал на любимата си късче от звездата и вещица (Мишел Пфайфър) с могъща сила, бленуваща щастливото сърце на звездата, за да постигне вечна младост. Задъханото състезание често сменя лидера си. Козли, еднорог, черни жребци, бронирана карета и цепелин, пренасят героите през просторите на вълшебното кралство. Капитанът на въздушния кораб и ловец на мълнии Шекспир (Робърт Де Ниро) до такава степен очарова с първата си поява, че при втората ти иде да се разпляскаш като малко дете. Първоначално, както и в книгата, е било планирано Де Ниро да се появи в малък епизод, колкото да даде истински “звезден блясък” на продукцията, но ролята толкова му допада, че той започва да импровизира, в резултат на което присъствието му на екрана значително се удължава и това носи само плюсове за филма.
Отдавна и отскоро мъртвите принцове (бивши претенденти за престола) отблизо следят развитието на събитията и пускат свежи коментари. Селякът, превърнат в момиче с интерес наблюдава прелестите на новата си анатомия и къпещата се звезда. Козелът, омагьосан като човек не може да бъде по-достоверен, ако такава дума изобщо може да се използва в този контекст. Мишел Пфайфър (Ламия) е ослепителна в “младия” си облик и ужасяваща в състарения такъв. Макар да е приказка, това е приказка за възрастни – необичайните персонажи, съвсем не детските шегички със сексуален привкус и групата говорящи черно-бели трупове (един с брадва в главата, а друг премазан от дълго падане), изключват малките зрители от таргет аудиторията. Кастингът е великолепен, дори в петминутните роли играят звезди – Питър О’Тул, Рупърт Евърет, Дейвид Кели, Сиена Милър, Джейсън Флеминг, гласът на Иън МакКелън. Матю Вон успя да направи пробив в стереотипите на приказните филми, като тук дори главния злодей става симпатичен, всеки персонаж е воден от точната мотивация, така че не можеш да намразиш никой ей така, по подразбиране. Което също си е голяма рядкост. Първоначално Вон предлага режисьорското място на Тери Гилиъм, но след провала с “Братя Грим” Гилиъм упорито отказва поканата. Тогава Вон сам сяда на режисьорското кресло и за пореден път доказва, че и в това поприще е надарен с талант. Страх ме е да си представя какво отроче щеше да “роди” Тери
|
||||||||||||||||||||
Гилиъм (не крия, че не го долюбвам особено), а творбата на Вон е чудесна – лека, динамична, весела, истинска приказка, а не хиперболизирана пародия. Повече от два часа забавни приключения с отличен хумор и ярки персонажи, не пропускайте този филм на Матю Вон, той е достоен за вниманието ви.