Концерти, концерти, концерти …

Концертния афиш пролет-лято 2007 се оказа пълен с изненади, и повечето приятни. Всъщност всички бяха приятни, само че някои от тях не се осъществиха по една или друга причина – като шоуто на Гери Мур на площад Батенберг. В момента, в който ми пристигна билета за лелеяния от години Вакен, започнаха да се изреждат група след група, на които не можех да не отида, независимо че щях да ги гледам отново през август в Германия. Но да карам по ред на номерата.

Първи пристигнаха Blackmore's Night– 17 април, Зала 1 на НДК. И с тях дойде и първото ми разочарование. Дали защото бях на първи ред на балкона, или озвучителите не се бяха справили със задачите си, но гласът на Кендис достигаше до мен под формата на подозрително приличащо на мяучене мрънкане. Опитите да разведри атмосферата бяха също отчайващо неуспешни – мрънкаше си нещо под носа, често с гръб към сцената, като основният ефект на разбуждане на публиката беше неизменният въпрос “Какво каза? Ти разбра ли нещо?” И не напразно споменавам разбуждане, защото съседът ми отдясно, пропътувал стотици километри, за да дойде на концерта, си заспа като момченце (добре че беше и тихичък като такова, че не пречеше на опитите ни да чуем нещо от към сцената). Ричи се държеше като на рутинна репетиция (той си е чешит, ама чак пък толкова не съм очаквала), пийваше си биричка (това е много често срещано явление напоследък, дали не ги задължават по договор с рекламодателите да правят това?) и си свиреше. Новия басист Baron St James се беше сработил добре с групата, защото въпреки извиненията в началото на концерта за дълга пауза от турнета (шест месеца) и евентуалните гафове поради тази причина, такива нямаше от музикално естество. Съвсем друг е въпросът за облеклото му. Може би отново е виновно разстоянието и ъгълът на гледане, но според мен той упорито се опитваше да наподоби доматени колци, забити в две къдели вълна (визирам слабите крака в стегнат клин, обути в прекалено големи и рошави бели ботуши). Извън това сцената беше семпла – няколко изкуствени храстчета и пънчета, и това е. Все пак не сме дошли да гледаме сценографията, музиката е важна. Сетлистът включи почти всички хитови парчета от албумите на групата, здраво омешани със суперхитовете на Rainbow и Deep Purple от годините, в които Ричи свиреше в тях. И това според мен беше основната грешка на съставителя – хората, дошли да чуят нежните и спокойни парчета на Blackmore's Night едва ли се зарадваха особено на меко казано “нещастното” изпълнение на Кендис на хитовете на Пърпъл, а феновете на Ричи от старите години едва изтрайваха протяжните старинни мелодии от Under a Violet Moon. Приятна изненада беше изпълнението на клавириста с артистично име BardDavidofLarchmont на традиционна пиянска песен, което наведе мнозина на идеята той да вземе да изпее парчетата на Rainbow вместо русокоската. Мислех си да не отделям толкова внимание точно на този концерт, но това е личното ми мнение и реших да го споделя с вас. Ако трябва да поставя обща оценка по шестобалната система – 3.0 с много компромиси.

Щракнете върху снимката за да видите голямо изображение

Gamma Ray – 6 май, градския площад на Каварна. Ето кое ми оправи настроението. Те идват за втори път, но аз щях да ги гледам за първи и очаквах срещата си с Хансен и компания с нескрит трепет. Пристигнах в Каварна след приятно пътуване в още по-приятна компания, леко освежаване под формата на две-три порции храна в крайплажно заведение и “първа китка” до загражденията – нежно си прегърнах една оградка и не я пуснах до края на концерта, леко в дясно от сцената. Без да ни карат да чакаме, Gamma Ray излязоха и забиха навреме, традиционно започвайки с Welcome. Публиката запя с тях на минутата и не спря да пее до края. Бяхме малко, не повече от 400 души (при положение, че беше и безплатно, това силно ме учуди), но пламъкът в очите на всички и енергичното подскачане явно компенсираха бройката. Озвучаването бе на ниво, сцената – на една ръка разстояние, а групата свиреше все едно се намира на Уембли. Кай не се спря през цялото време, към края се извиси във въздуха в скок и се приземи на колене на сцената с такъв могъщ трясък, че си помислих, че вече няма да може да се изправи. И, слава богу, грешах. Новият клавирист толкова се отнесе в куфеенето си, че без да иска размести горния клавир и той опасно започна да се изсулва от стойката, докато най-накрая, след три песни балансиране с една ръка се изтресе на земята. Това не го смути особено, защото продължи да свири на долния клавир, а публиката не усети някаква явна липса в звученето на парчетата. Трябва да отбележа, че всички членове на бандата, с изключение на Хансен, носеха лентички в знак на солидарност с нашите медици в Либия, кой на гърба, кой на крака, няма значение, важен е жестът. След повторния бис най-сетне чух и своята любима песен – Send Me a Sign, с което приключи тази чудесна вечер. Оценка – 5.0 (заради рехавата публика и краткия сетлист).

Gary Moore – 9 май, площад Батенберг, София. Трето поред осуетено идване на Гери у нас. А така се зарадвах на новината, още повече че новият му албум е много добро попадение.

Europe – 11 май, градски площад, Ловеч. Ето това се казва озвучаване и добра акустика като за площад. Въпреки че бях на повече от 15 метра от сцената, виждах и чувах перфектно (същите впечатления споделиха и приятелите ми от задните редици). Тук проблемът беше част от публиката, дошла да се изпонапие и, по възможност, сбие. Групичка екзотично изглеждащи местни младежи (ярко оранжева коса на десетки плитчици и типичен рап имидж) се опитаха и почти успяха да си направят пого през телата на приятелките на група гости на града, което доведе до нажежаване на атмосферата и размяна на юмруци… поне на три пъти. За щастие не се стигна до намесата на полиция. Но покрай мелето изпуснах няколко от парчетата. Още по светло ни загря Б.Т.Р., след което забиха и дълго чаканите Europe. Промяната в имиджа им бе очевидна – с изключение на Мик Микели и Джон Ливън, всички останали бяха подкъсили чувствително косите, а Иън Хогланд си се беше избръснал изцяло. Стори ми се странно да виждам Темпест и Норъм в този вид, но това беше докато не засвириха. След това се отдадох на музиката. Шведите забиха около два часа и изпълниха всичките си хитове, заедно с парчета от новия албум. Това не е от най-любимите ми групи, но с изпълнението си момчетата доказаха, че не напразно са продали 10 милиона копия от албумите си и са най-успешната шведска група на всички времена. Концертът завърши с The Final Countdown, както всички очаквахме. Последваха дежурните подаръци във формата на перца и палки за барабани и каква беше изненадата ми, когато видях в ръцете на приятел от най-задните редове (поне на 40 метра от сцената) перцето на Норъм – ето това се казва майстор на хвърлянето, не всеки нинджа би могъл да го закара чак до там. Въпреки уморителното пътуване през проходи и абсолютната липса на места за спане, оценката ми за концерта е 4.5 (леко намалена заради сбиванията и неуредиците по настаняването на гостите на града).

Щракнете върху снимката за да видите голямо изображение

Blind Guardian – 17 май, зала “Христо Ботев”, София. Доживях да ги видя. Те бяха една от основните причини за бъдещата ми екскурзия до Германия, но въпреки сигурния ми билет за там, не можех да пропусна шоуто им в България в никакъв случай. Купих си билет една от първите и влязох в залата една от последните. Отново закъснения при пускането, бавни точещи се опашки и силно раздразнение от този факт до момента, в който пристъпиш прага на залата – тогава всичко се забравя и се пренасяш в една друга вселена, чувство, което не може да се опише, а трябва да се изживее. Закъснението ми се оказа късметлийско този път, защото подгряващите Велвет Проджект доста са си поиграли с нервите на присъстващите, изпълнявайки за над половин час цифром и словом две парчета. А и как можа да им хрумне на организаторите да подгряват пауър метъл банда с прогресари, още не мога да разбера. Имаме специална статия за концерта и с две ръце и два крака заставам зад чувствата и емоциите описани в нея. Бях там и нищо – нито ужасяващото озвучаване, нито лошата организация – не може да ми отнеме еуфорията от близката среща с моите любимци. Оценка на концерта – 5.5 (не е шестица заради звука и липсата на много любими парчета, но това си е много субективен критерий, защото ако трябваше да се изпълнят всички мои фаворити, четири часа нямаше да стигнат). Повече за самата група четете ТУК, а за концерта ТУК.

Nanowar – 29 май, читалище “Христо Ботев”, София. Не мога да спра да се усмихвам, спомняйки си този следобед и последвалата го вечер. Още като се приближавахме към читалището, отнякъде долетя една маратонка и се изтресе в краката ми, моментално последвана от широко ухилен млад мъж, който ми се извини на някакъв чужд език, взе си маратонката и отиде до паркираната до тротоара синя кола. Едва тогава забелязах италианския регистрационен номер и познатите лица на веселата компания вътре – самите Nanowar в собствената си кола се закачаха помежду си, докато дойде време да излязат на сцената. Фотоапаратът магически се появи в ръцете ми и бяха направени десетки снимки, част от които в прегръдките на Бафо (и с маратонката като зайче над главите ни). Момчетата си носеха специални бели маркери, за да могат да подписват черните флаери към билетите за концерта и бяха повече от отзивчиви към феновете. Тук е мястото да спомена, че това беше представлението, на което не само бяха разрешени, но и препоръчителни всякакви записващи устройства, включително и осем-милиметрови камери. Докато започне подгряването на стоящата и чакаща отвън публика, италианците изнамериха единствения си фен, дошъл с фланелка с тяхното име на нея и си направиха цяла фотосесия с него (на моменти се чудех кой на кого повече се радва, той на тях или те на него). Тъй като беше минал началния час, а подгряващите групи не започваха да свирят, защото публиката си пийваше биричка отвън, решихме да влезем и бяхме наградени с диск със записи на бандата и разпечатка на текстовете на песните. Което си беше много приятна изненада за мен (после се оказа, че било предварително обявено в нета, но кой да ги чете тези работи). В залата заварихме още десетина човека, четирима, от които се оказаха членовете на първата група за вечерта. Те излязоха много готини типове с развито чувство за хумор, защото почнаха да свирят въпреки почти равностойната им по брой публика и даже се шегуваха, че всеки гледащ може да си избере по една песен от репертоара им, с която специално да го поздравят. Последваха още три детметъл групи, по време на една от които бях свидетел на нещо невиждано от мен досега – пого от един човек (той търчеше като бесен из празната зала и търсеше в кого да се бутне, а всички останали бягаха от него). Подгряващите Anal dissected Angel, Eufobia, Agonic Faint и Prokaza свириха много стегнат мелодичен детметъл (често по един член от предната група оставаше на сцената, за да свири или пее в следващата) и според мен единствено нетърпението на тру метълите пред залата им попречи да се насладят на парчетата им. След кратка пауза и моментално препълнена зала, сцената завзеха хедлайнерите… в полички, сукмани и рокли. Но ние това много добре си го знаехме и направиха всичко по силите си, за да ни забавляват. Не искам да пропусна да спомена и артистичните им псевдоними Gattopanceri666, Uinonaraider, Baffo, Potowotominimak и Abdul. Оценка – 5.0 (страхотно е групата да ти се кефи почти толкова, колкото ти се кефиш на нея).

Behemoth – 30 май, клуб Блек Бокс, София. Тук организаторите започнаха с промяна на мястото на концерта и завършиха с почти тричасово закъснение. По време на продължителното изчакване немалка част от феновете придобиха доста спиртен вид и излелият се проливен дъжд не можа да ги освежи. Скрихме се под големите чадъри пред клуба, но въздебеличък мургав чичко най-неучтиво ни прати да ходим на майната си, защото пречим на клиентите на заведението (които в този момент, а и час преди това бяха достигнали до колосалния брой от нула човека, може би заради продънилото се небе и локвите вода на масите). Намъкнахме се до входа на клуба, където настъпи суматоха и светкавично прибиране на манекени и стоки, последвано от скоропостижно затваряне на всички магазини. А феновете всъщност бяха толкова кротички, че даже аз се учудих от този факт. Най-сетне след продължителното чакане вратите се отвориха, тълпата нахлу и изпълни клуба. Корози свириха около 20 минути и бях много приятно изненадана от явния им професионализъм на сцената (за разлика от също толкова явната липса на такъв при организацията на събитието). Последвани от Suicidal Angels (които вече познавахме като подгряващи на Rotting Christ), представили ни качествено 40-минутно въведение към основната част от концерта. А невероятният акцент, с който казваха “тенк ю вери маЦ” май ще им стане запазена марка. След кратко неразбирателство в самата група дали да изпеят или не още една песен, гърците приключиха за вечерта, а ние останахме да потропваме с крака от нетърпение да се насладим на изпълнението на поляците. И този час настъпи. Смело мога да кажа, че това е най-интензивният концерт, на който съм присъствала досега (а те са вече над 50). Nergal, Orion и Seth се раздадоха изцяло. Мощната вълна на агресивния им саунд заля публиката и от вълните й изплуваха вече други хора, яростни, неистови, готови да дивеят с часове. Inferno едва се виждаше зад барабаните, но непрестанно и избиващо тъпанчетата напомняше за своето присъствие. След всяка песен момчетата напускаха сцената за секунди и се връщаха, за да забият още по-яко, ако това изобщо е възможно. На предпоследното парче една от китарите изхвърча във въздуха и изчезна зад кулисите на сцената (искрено се надявам някой да е чакал там, та да я хване). С това си шоу Behemoth показаха на какво дължат славата си, и че са една от най-добрите концертиращи блек метъл банди, забивали у нас. Добре смазана машина, косите се вееха непрестанно (а имаше какво да се вее, о, да!), гримът си беше както се полага, а сетлиста – изпълнен с най-добрите парчета на групата. Свириха само малко повече от един час, но за мен и горките ми вратни мускули това се стори като два. Оценка – 5.5 (просто защото съм перфекционистка). 

Iron Maiden – 4 юни, стадион „Локомотив”, София. И ето че дойде часът на звяра. Не искам да казвам колко години съм ги чакала, струва ми се цял един живот. Фланелката ми се стори много остаряла, купих си нова (после леко съжалих като видях хиляди мои копия на стадиона), сдобих се с билет и се замолих този път да не вземе да стъпи накриво някой и пак да се провали концерта, както предния път. Галимацията пред стадиона беше невероятна – два часа не можахме да влезем, първите подгряващи ги слушахме отвън (не че много държа да гледам Ахат с едно и също шоу за n-ти път). Щерката на Харис ме накара да съжаля, че изобщо влязох преди самите Мейдън – развяваше си бутиковото потниче из сцената и се опитваше да накара публиката да пее песни, които не само не е чувала, но и очеизвадно не харесва. Гората от следни пръсти явно не я отчая, та си допя и последното парче, след което дойде дългоочакваният миг. Мейдън с Дикинсън у нас! И може би щях да сипя суперлативи, ако не беше 30 юни, но затова по-късно. Чудесен концерт, Брус подскачаше като гумено топче из сцената, гласът му не трепна и за миг, видяхме огромния Еди, даже танк се показа. Всичко беше според очакванията и сигурно точно заради това ми остана леко горчив вкус в устата. Думата, с която бих описала концерта е рутина. Поредният от многото. С нищо не ме накара да се почувствам специална. Излязоха, свириха, пяха и си тръгнаха, работен ден като всеки друг. “Къде бяхме? А, да, България май беше.” Брус многократно повтори колко дълго са чакали да дойдат тук, даже започна да се обяснява нещо за железни завеси и че сме били съветска република (кой иска да слуша политиканствания в такъв момент!) Все пак повечето там бяхме интелигентни хора и знаем, че вече почти 20 години никой, ама никой не ги е спирал да дойдат тук, просто страната ни не е била финансово изгодна точка за концерти досега – кратко и ясно. И ние не им се сърдим за това, ние само искахме да свирят, да свият и да пеят, за да можем да пеем с тях, там и на момента. И сетлиста беше кратък. Не, не съм алчна, за толкова години чакане можеха да изпеят поне 20 парчета, нали? Казват, че надеждата умира последна, е и с моята стана така – нищо в повече от предварително обявеното. Ето го и сетлиста:

1. Different World - A Matter Of Life And Death
2. These colours don't run - A Matter Of Life And Death
3. Wrathchild - Killers
4. The Trooper - Piece of Mind
5. Children of the Damned - Number of the Beast
6. Brighter than a thousand suns - A Matter Of Life And Death
7. For the Greater Good of God - A Matter Of Life And Death
8. The Reincarnation of Benjamin Breeg - A Matter Of Life And Death
9. The Number of the Beast - Number of the Beast
10. Run to the Hills - Number of the Beast
11. Fear of the Dark - Fear of the Dark
12. Iron Maiden - Iron Maiden
Бис:
13. 2 Minutes to Midnight - Powerslave
14. Hallowed by thy Name - Number of the Beast
15. The Evil that men Do - Seventh Son of a Seventh Son
Оценка: 5.0 (защото са… и съм благодарна, че ги има).

Щракнете върху снимката за да видите голямо изображение

Manowar – 30 юни, стадион “Калиакра”, Каварна. Ето за този концерт коментара ми е – АААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!

Още по темата четете ТУК и ТУК.

Пях, плаках и се смях, и се чувствах щастлива и горда, че съм българка. Това направиха Manowar за мен и затова за тях винаги ще има запазено място в сърцето ми. За да не повтарям подробностите, които ще прочетете тук (статията за концерта), само ще допълня, че онази нощ в Каварна видях, чух и съпреживях с 20 000 души тричасов екстаз, завършил с един от най-големите подаръци, който може да направи една група за своите почитатели от дадена страна – чух родния химн в кристалното изпълнение и чудесния аранжимент на любима още от детството ми група. Оценка – 6.0 (дели си първото място с концерта на Металика в Пловдив).

Marilin Manson и Type O Negative – 4 юли, стадион “Академик”, София. Ех, горките те, сигурно щяха да получат в пъти по-добри отзиви, ако не беше горепосоченото разбиване. Но всичко по реда си. Този път организаторите ни изненадаха с навременно, даже по-ранно започване на концерта. Тайп свириха напълно на светло и при явно нагласено не за тях озвучаване. Голяма част от парчетата (цели шест без интрото) прозвучаха като леко втвърден Депеш Мод. Вокалите и клавишните се чуваха добре, но китарите се изгубиха нейде по трасето. А се бях изцентрила на ВИП местата и виждах и чувах перфектно (както се оказа в последствие, като излезе Менсън). Публиката беше нещото, заради което си струваше да се отиде на този концерт – имаше от всичко по малко, от готик мацки до емо младежи, от бални рокли до дет метъл фланелки (като моя милост). С една дума – шарено. Дамите, които бяха дошли да видят големия микрофон на Питър Стийл останаха разочаровани, за сметка на това се нагледахме на водопад от гарвановочерни коси и електриковозелени китари. Тъкмо започна да ми харесва и Питър обяви, че следващата песен е последна, защото на сцената трябва да излезе мистър Менсън. Не повярвах на ушите си, по-малко от 40 минути, едва почнали и вече привършват, а голяма част от публиката бе на концерта именно заради тях – повече от странно разпределение на времето. Още по темата четете ТУК.

Последва половинчасова пауза, по време на която цялата сцена бе скрита зад огромно черно платно със стилизирани зъби и кървави следи по него. И тогава се случи нещо уникално – или поне аз не бях виждала този феномен досега – публиката започна да куфее на музиката, пускана от звукорежисьора (а подборът бе впечатляващ – Пантера, Джудас Прийст…), заформи се масово пого, а мощните припявания дадоха на пускащия музиката брилянтната идея да се превърне в ди джей и той започна да намалява звука в подходящите моменти, та да могат феновете да си пеят на воля. Едно от най-приятните изчаквания по концерти. Започна да се смрачава и точно в девет часа завесата падна и сред облак от дим и светлинни ефекти се появи Менсън. В дъното на сцената бе окачен голям екран, на който се прожектираха добре подбрани ефекти, а от двете страни (в подобие на концерта на Мейдън) публиката и от най-задните редове можеше да гледа и най-дребната подробност на живо. А подробности не липсваха – Мерилин не пропусна да си покаже изрязаните на дупето панталони и спестените прашки под тях чрез надупване пред камерата. И как успя този човек през повечето време да пее клекнал, как не му се схванаха краката! Час и половина добре подбрани парчета, минимален контакт с публиката, като не броим голия до кръста фен, който се промъкна в гръб на певеца по време на Tainted Love, скочи му на врата, прегърна го, млясна му една целувка по бузата и сам се хвърли в ръцете на ошашавената охрана. След задължителния бис, впечатляващите ефекти във формата на изсипващи се върху публиката милиони лъскави нещица и личния контакт на Менсън (ръка в ръка) с двайсетина фена от първите редици, най-изненадващо, в десет и половина, концертът свърши. Сетлист:

Type O Negative:
1. Intro: O Kazakhstan
2. We Hate Everyone
3. The Profit of Doom
4. Christian Woman
5. Bass Medley: Smoke On The Water, Come As You Are, Iron Man
6. Love You to Death
Бис:
7. Black No 1

Marilyn Manson
1. Intro
2. If I Was Your Vampire
3. Disposable Teens
4. You And Me And The Devil Makes 3
5. Irresponsible Hate Anthem
6. mOBSCENE
7. Sweet Dreams
8. Putting Holes In Happiness
9. Just A Car Crash Away
10. Rock Is Dead
11. Heart-Shaped Glasses
12. Tainted Love
13. The Dope Show
14. Great Big White World
15. The Fight Song
Бис:
16. The Beautiful People

Оценка: 4.5 (добра организация, но изненадващо кратко изпълнение на “кръвната група”).

Още статии по темата:

Blackmore's night – http://www.sivosten.com/content.php?review.476

Blind Guardian – http://www.sivosten.com/content.php?review.502

Nanowar – http://www.sivosten.com/content.php?review.521

Iron Maiden – http://www.sivosten.com/content.php?review.533

Коментирай...